ЛЕКЦИЯ В ПАМЕТ НА ЮЛИЯ ГУРКОВСКА-ДЖУ
Скот Карпентър
Днес е време на тектонични промени в света. Старите институции са поставени под въпрос или, както видяхме по време на Арабската пролет, те направо се сриват. Новите технологии, свързани с интернет, ускоряват скоростта на информацията и на общуването. Изминахме много дълъг път за много кратко време, което всъщност си е революционно развитие. Когато пристигнах в България през 1995 г., интернет едва прохождаше. Според Световната банка цифрите бяха толкова ниски, че даже не се отчитаха от статистиките. Спомням си, че трябваше да използвам специална карта за dial–up, за да си вляза в имейла – качеството на услугата беше отвратително и изключително скъпо. Спомняте ли си още за dial–up връзките? Ужасно беше.
Нямах достъп до мрежата, защото тя бе създадена едва две години преди това. Шест месеца по-късно се запознах с Вени Марковски, той беше от хората, които създадоха първия интернет провайдър в България. Той беше моя спасител. Може би бях сред първите му клиенти. Интернет бе съвсем млад в България. Мобилните телефони също едва прохождаха. Абонатите бяха толкова малко, че не се отчитаха.
По онова време мобилните телефони се използваха единствено, за да могат хората да говорят помежду си. Човек днес направо не може да го повярва. И може да не ви се вярва, но те не се смятаха за първа необходимост. Смятаха се за лукс. Дълго не успях да убедя организацията, в която тогава работех, да ми купи телефон, защото даже в САЩ те бяха много скъпи и шефовете ми не можеха да разберат защо ми трябва мобилен телефон. След което един от българските политици, с които работех, ми каза: „Виж какво, не може да работим по демократичната коалиция с теб, защото нямаш мобилен телефон.” Това накара моята организация най-накрая да ми купи такъв. Първият ми телефон беше от най-големите, а аз бях толкова щастлив.
По време на предварителните президентски избори в България през 1995 г. комуникациите вече бяха на базата на мобилните телефони, но също така разчитахме и на „Дарик радио”. То беше единствената медия, по която можеше да се комуникира. Дори sms-ите бяха в детската си възраст. Направих си труда да проверя: през 1996 г. 0,4 sms са били изпращани от абонат за месец. Днес се изпращат 200 000 във всяка sms секунда. А компютрите? Представяте ли си как е изглеждал най-якият компютър на IBM през 1996 г.? Компютрите се срещаха рядко в България по онова време и се използваха основно с пиратски софтуер на Майкрософт или за пиратски игри.
После навсякъде, сякаш по едно и също време, нещата се промениха. Използвам данни на Гугъл Дейта Експлорър. През 2000 г. е имало 365 млн. души онлайн – най-вече в САЩ и Европа. През 2010 г. вече са 2 млрд., а до 2020 г. към тях ще се присъединят и останалите 5 млрд. души. Това е огромна промяна. И когато хората го направят, те няма да са онлайн само през компютъра. Нашите смартфони са по-мощни и от най-мощните стари компютри. Те разполагат с гласово разпознаване, с фотоапарати, камери и имат всякакви други екстри. Хората вече ще са онлайн чрез смартфоните си, няма да ползват компютри. Всъщност тази година е първата, в която са продадени повече таблети от десктоп компютри. Днес китайската компания „Леново” изпревари за първи път „Хюлет Пакард”, който е лидер в десктоп компютрите. Но на кой му пука? След пет години вече няма да има десктоп кюмпютри. Нашият начин на взаимодействие с компютъра се променя. Както казах, 2 млрд. души сега са онлайн, ще се присъединят 5 млрд. чрез мобилни телефони или чрез социалните мрежи. Има и други начини. Чували ли сте за интернет протокол номер 6? Всички знаете какво е ай пи адрес. Това е адресът, който позволява на интернет да разпознае с какво устройство се свързва. Проблемът на интернет е, че старата ай пи версия е била серия от номера. Но вече не ни стигат номерата. Все едно, че не ни стигат номерата за телефоните и ни трябват повече цифри.
Ето защо влиза в сила интернет протокол номер 6, който дава възможност за създаването на повече цифри. Но колко повече? Ще ви дам следното сравнение: ако досега съществуващите ай-пи адреси са с обема на топка за голф, новите ще са с големината на слънцето. Вече всичко ще е свързано с интернет. Затова специалистите вече говорят за „интернет на вещите”. Колата ни ще е свързана с интернет, хладилникът – също, лампите вкъщи, пейсмейкърът. Всичко ще е свързано в интернет. И скоростта на промяната ще бъде изумителна.
Всъщност бъдещето вече е тук, както е казал Уилям Гибсън. Само че не е равномерно разпределено. ВижтеYou Tube. Той е измислен през 2006 г. Когато бе създаден за пръв път, никой не знаеше за него. Няколко видеа бяха качени. Като започнах работа в Гугъл преди година и половина, установих, че 18 часа видео се качват на сървърите на Гугъл всяка минута. Днес 72 часа видео се качват на минута. Това е повече информация, отколкото светът е произвел в цялата история на човечеството. Фейсбук пък вече има 1 млрд. потребители. Когато тръгна Туитър, имаше 40 000 туита на месец. Сега са стотици милиарди. Търсенията в Гугъл са колосални. Уикипедия е вече на 72 езика с милиони записи. Ускорението на информацията е наистина забележително.
Представяте ли си как тези технологии щяха да направят демократичния преход в България много по-прозрачен? Но същевременно и много по-труден, тъкмо защото е по-прозрачен. Моята гледна точка е, че при избори технологиите са много мощен инструмент. Имам предвид „технологиите за свързване”. Защо ги наричаме „технологии за свързване”? Защото те ни свързват по по-различен начин, както никога досега. Мейлът е свързваща технология, но не по същия начин, по който Скайп или Фейсбук. Това са различни степени на свързаност. И ние ставаме все по-свързани през цялото време. Сближаваме се все повече. Ще ви разкажа една шега. Наскоро организирах едно голямо събитие в Лос Анджелис. На него присъстваше бивш индонезийски рибар, който говореше само определен диалект. Проблемът беше, че пристигна два дни преди да намерим преводач. Тогава един мой приятел си качи Гугъл Транслейт на телефона и го използва през целия уикенд, за да общува с този човек. Беше ли това възможно преди? По никакъв начин. Сблъскваме се със странен индонезийски диалект и двама души все пак успяват да общуват.
Днес чрез Гугъл може да посетите всеки музей – като Лувъра например. Можете да го разгледате целия, картина по картина, като избягвате тълпите. Може да отидете на Луната или Марс и доста подробно да се запознаете с тях. В сферата на образованието и здравеопазването интернет променя всичко. Масачузетският технологичен институт за първи път качи цялата си учебна програма безплатно. За хората, които искат сами да се обучават, това е страхотно.
Интернет обаче ни изправя и пред сериозни предизвикателства, ще се спра на някои от тях. На това какво е въздействието на интернет върху интелекта, върху връзките ни и върху духовността?
Интелектът. Преди години Никълъс Кар написа статията „Прави ли ни Гугъл глупаци?” Ставаше дума не толкова за Гугъл, колкото за интернет, но така звучеше по-добре. Гугъл всъщност представлява интернет. Въпросът беше: как интернет променя нашето общуване и начина, по който мислим? Тогава Кар се спря на собствената си невъзможност да се концентрира, като заяви, че тя се дължи на интернет. Става му все по-трудно да довърши книгата, която чете, все повече се разсейва от цялата информация, която стига до него. Ето защо срещал трудност да се справи с предизвикателства от мисловен характер. Моите синове биха казали, че да извършваш няколко неща едновременно, е нещо съвсем естествено, че така се прави днес. Но учените са доказали, че не е така. Когато правиш няколко неща едновременно, всъщност не ги правиш особено добре. Други учени обаче твърдят друго. Гугъл не ни прави по-глупави, прави ни по умни – защо е необходимо да помним всичко? Мозъкът цели ефективно да мислим и е по-добре, вместо да го тъпчем с факти, да го тъпчем с информация къде да намери тези факти. Той е нещо като жена ми: тя е моята памет. Аз непрекъснато я питам как се казваше някой братовчед или жената на даден познат. Започвам обаче да завися от нея заради тази информация. Гугъл и интернет ни дават подобна патерица.
Как се променя общуването? Замислете се, вече не знаем толкова неща. Забравихме да четем по карти. Аз например вече нямам карти в колата си, имам джипиес. Веднъж си направих следния експеримент. Спрях хора във Вашингтон и ги попит къде е Род Айлънд Авеню (беше само на две преки). Те казаха: почакайте, набраха Гугъл на телефоните си и го потърсиха с джипиеса. Те вече нищо не помнят и нищо не знаят – каквото им потрябва, могат да го намерят в Гугъл.
Вярвам обаче в това, че идеята да живееш виртуално, ни лишава от пределни приключения. За да живееш живота си, трябва да поемаш рискове. Без рискове и опасности животът ни не би бил пълноценен. Което ме води до „връзките”. Ако искаш интимност, трябва да рискуваш много. Мен ме поразяват страниците за онлайн запознанства. Една на всеки пет връзки в САЩ започва онлайн. Първоначално до това прибягваха само най-отчаяните хора. Ще ви разкажа две истории – на мой приятел и на брат ми, които използваха тези услуги, и то не особено успешно. Приятелят ми влезе в една от тези големи търсачки и попълни огромен въпросник за себе си. Попълваше го часове – там дълго те питат за предпочитанията и вкусовете ти и после казват – утре ще ти пратим списък от хора, с които да започнеш кореспонденция по мейла. Той чакаше с нетърпение, но на другия ден го застигна вестта, че не съществува такъв човек във Вселената, който да е подходящ за него. Представяте ли си в каква депресия изпадна като разбра, че във Вселената няма човек, подходящ да него? Нещо подобно се случи и с брат ми. Оказа се, че има няколко жени, които са подходящи за него. Всички те очакваха истинската любов. А изглежда, че истинската любов означава, че никога не трябва да се извиняваш. Никога не трябва да искаш прошка. Ето защо още при първото леко напрежение или търкане, те започваха да си търсят онлайн ново гадже, защото той очевидно не е истинската им любов. Така че интернет създава дори по-романтична представа за връзките. Бързам да уточня, че и моят приятел, и брат ми срещнаха своята любов и са щастливи. Любовта те среща, когато най-малко го очакваш, без значение онлайн или не.
Интернет помага и за разтрогването на връзките. В интернет има много сайтове за извънбрачни връзки. Ако искаш да имаш такава връзка, влизаш в съответния сайт, който дори е получил награда за конфиденциалността, която гарантира.
Интернет помага в този случай, както и в един друг. 81 % от бракоразводните адвокати в САЩ използват постинги от Фейсбук при споразуменията като доказателство за изневяра. Така че внимавайте какво правите във Фейсбук.
Фалшивата самоличност в интернет е друга сериозна заплаха. И във Фейсбук, и в Туитър има все повече „ботове” – това са програми, които имитират хора. Те взимат части от идентичността на ваши приятели и имитират, че са ваш приятел. Взимат име или факт, който ви се струва познат. Примерно твърдят, че сте ходили в едно и също училище. Вие не се спомняте точно този човек, но решавате, че са приятели на ваш приятел. Щом те го познават, защо не и вие? Защо се прави това? Има хора, които искат да влияят върху социалната ви мрежа – да знаят какво купувате, какво мислите и т.н. Проучваният показват, че тези „ботове” могат да събират хората, но могат и да ги разделят.
Проблемът е, че това подкопава доверието в което и да е общество. То разяжда сцеплението в обществото. И се появява отчуждението. Щом не можещ да вярваш на приятелите си, какво правиш? Ти се отдръпваш. Това е много тревожен проблем в интернет. Затова продукти като Гугъл Плюс искат истинската ви идентичност.Трябва да сте самият себе си, не може да се преструвате на някой друг. Технологията на интернет разрушава дистанцията помежду ни – за добро или за лошо. И физически, и от гледна точка на връзките.
Моят Фейсбук ми казва, че имам хиляда приятели. Може би съм доста популярен. Питам се обаче, ако ги поканя на питие в парка, колко ли ще дойдат? Навярно доста малко. Аз съм и в други мрежи, имам сериозен социален капитал. Само да знаех как да го похарча. Интернет променя връзките ни. Голяма част от нашите приятели не са „приятели”, те са машини. А хората си казват: какво ми пука, увелича се социалният ми капитал.
А какво става с нашата духовност? Има един сайт, който се казва „Палачинка на душата”. Той беше създаден от един американски комик, който участва в популярния сериал „Офисът”. Този комик иначе е сериозен човек. На този сайт обаче той обсъжда някакъв сандвич – „спирит тако”. Затова се питам колко важен е духовният ангажимент в мрежата. В този смисъл, съзирам ерозия.
Един мой приятел от Мексико е непрекъснато онлайн и така движи бизнеса си. Неочаквано му се случи да отиде по работа в Гватемала. И друг негов приятел го отвел в Антигуа, където пък му се наложило да прекара известно време без интернет, защото минал ураган, спрял електричеството и всякакви комуникации. И за тези три дни той изживял истинска абстиненция – не бил свързан с интернет. След два дни започнал обаче да осъзнава, че Антигуа е много хубаво място. Започнал да се чувства жив и да забелязва света около себе си. Това е да се придвижиш от киберпространството към вътрешното си пространство. Всички ние прекарваме невероятно много време онлайн. Непрекъснато сме втренчени в екраните – без значение колко малки или големи са те. В случая дори не говорим за телевизията. Американецът е втренчен в екрана (извън телевизията) 10 часа дневно. На работа сте непрестанно пред компютъра, после идва ред на телефона. В метрото пак сте втренчени в телефона. Връщате се вкъщи за вечеря и продължавате с телефона – 10 часа дневно. Това със сигурност ни лишава от възможността да мислим за по-дълбоките неща в живота. Сигурно ви се е случвало да водите разговор с тийнейджър, който едновременно праща есемеси и слуша айпода си.
Гугъл Сърч не може да ви отговори на въпроса защо съществувате на този свят. Не знам какъв би бил отговорът на Гугъл на този въпрос. Смисълът на човешкия живот е нещо, което търсим. Той е част от нашия алгоритъм. И става така, че докато сме онлайн, ние все по-често не живеем, а прекарваме времето си. Понякога то ни убягва, докато сме онлайн. Ужасът на моето съществуване е в имейлите. Нали имам споменатите 10 000 приятели и всички те ми пращат имейли. Аз трябва да им отговаря и съответно получавам още имейли от тях. Мрежата продължава да се разширява. Това е нещо като митът за Сизиф и камъка – никога не можеш да си изчистиш входящата поща – имейлите направо валят. Ето защо аз чета Библията и мисля за живота, когато не съм зает с нищо друго. Това ме успокоява, дава център на съществуването ми и не знам какво бих правил без тези 40 минути дневно. Но веднага след това като всички останали се връщам в лудницата на информацията. Проверявам си пощата милиони пъти на ден, непрекъснато си проверявам Туитъра и т.н., за да не би да пропусна нещо по света. Един френски психолог изследва начина, по който децата се социализират онлайн във Франция, и забеляза, че те са много тъжни от новата онлайн изолация. Децата са тъжни, когато никой не отговаря на туитите им. Ние все повече разчитаме социалните ни връзки в мрежата да дадат смисъл на нашия живот. Ако нямам много приятели в социалните мрежи, не съм значим. Ако са само пет, е катастрофа. Тогава нямам никакъв социален капитал и хората ще ме съдят за това.
Това е новата дигитална култура. Споменатият френски психолог казва, че принципът вече е: Аз туитвам, следователно съществувам. Вътрешният размисъл изисква време, а времето е най-скъпата стока. Технологията ни помага да работим по-ефективно, но тъкмо защото сме толкова ефективни, можем да работим още повече – да работим от вкъщи, от колата, от самолета. Едно време можеше да се лети блажено, защото нямаше интернет в самолета. Тогава можехме да четем, но вече и там има интернет – няма спасение. Нашите усилия да поддържаме баланс между работата и личния живот се подмениха от усилията да се справим с тази огромна пропаст. Аз работя тъкмо за такава глобална компания и мога да си върша работата отвсякъде – даже от хотела в София. Моето семейство живее във Вашингтон, а аз работя в Ню Йорк, което означава, че моят дом е във влака между тези две места.
Ето защо, в заключение, аз не смятам себе си за технологичен утопист или песимист. Смятам обаче, че новите технологии идват към нас с по-голяма скорост от скоростта, с която можем да се адаптираме към тях. Да не говорим за обществата, институциите и законовите рамки. Не винаги съм съгласен с Евгений Морозов, но наскоро прочетох нещо, казано от него, което ми се иска да цитирам: „Няма никаква гаранция, че векторът на свободната промяна, начертан от интернет, ще бъде положителен или отрицателен. Може би ще бъде и двете. Така че колкото по-бързо диагностицираме и намалим негативните ефекти, толкова по-добре”.
Мисля, че Евгений Морозов е прав. Затова се радвам, че работя в Гугъл Айдиас – тази част от компанията, която мисли как да намали негативите и да увеличи позитивите. Човешкото има значение и то не трябва да се жертва заради алгоритми. Не трябва да страдаме или да се радваме от промяната.Тя си идва, така или иначе. И от нас зависи дали ще цопнем във водата. Много хора казват: „Никога няма да вляза във Фейсбук или Туитър. Но едно от най-лошите неща в интернет е, че ако нямаш собствена идентичност, някой ще ти я създаде. Но посоката на развитие не е предопределена. Хората все още имат значение. Ние имаме способността да мислим разумно, да бъдем етични същества, да размишляваме и да стигаме до изводи.
Коментарите в интернет често са глупави, но има и дълбоки неща. Необходима ни е мъдрост в новата ера. Тя не може да се намери с командата сърч, а идва от опита. Мъдростта идва от връзката с другите. И ние трябва да се борим за нея и да я култивираме. Юлия Гурковска, на която е посветена тази лекция, имаше подобна мъдрост. Тя идва от трудни времена, защото такива качества не се градят онлайн.
Лекцията беше изнесена в Червената къща „Андрей Николов” в София на 11 октомври 2012 г. в рамките на поредицата „Мемориални лекции Джу”
Скот Карпентър е заместник директор на Google Ideas, новия проактивен тинк-танк на Гугъл, където отговаря за развитието на технологиите, свързани с управлението, и е съветник по стратегията в други три ключови сфери: борбата с терористичния екстремизъм, противопоставянето на нелегалните мрежи и разширяването на свободата на словото в затворени общества. Преди това той учредява и ръководи проекта Фикра в качеството си на сътрудник на Кестън Фамили във Вашингтонския институт за политики в Близкия Изток (Keston Family Fellow at the Washington Institute for Near East Policy). Целта на проекта е обмяна на идеи чрез социалните медии сред демократични активисти от Арабския свят и свързването им с политически лидери в САЩ и Европа. Преди това Карпентър работи като заместник-помощник държавен секретар в Бюрото по близкоизточни въпроси, където участва в разработването и изпълнението на Инициативата за партньорство в Близкия изток, преди да бъде назначен за координатор на инициативата за широкия Близък Изток и Северна Африка. Скот Карпентър е работил в Конгреса на САЩ и в Международния републикански институт, където създава Европейската програма, а през 1995-1997 г. нееднократно посещава България.