Либералните критици разглеждат компромиса с лидерите на Унгария и Полша като предателство към проевропейските сили в тези страни.
Философът Авишай Маргалит е роден през 1939 г., в навечерието на Втората световна война, и прекарва по-голямата част от живота си в Израел, страна, която винаги е съществувала между войната и мира. Затова и не би трябвало да е изненада, че стойността на политическия компромис винаги е ангажирала мисълта на професор Маргалит. Занимава го въпросът при какви условия политическият компромис се превръща в акт на политическа зрялост и морална отговорност и кога става морално неприемлив.
Проф. Маргалит е убеден, че в едно либерално общество думата „компромис“ не може да бъде мръсна. Само че „гнилият компромис“, твърди той, може да разруши либералното общество. „Трябва да бъдем съдени повече по нашите компромиси, отколкото по нашите идеали и норми“, написа веднъж професорът. „Идеалите показват какви бихме искали да бъдем. Докато компромисите показват кои сме всъщност“.
Как този голям морален философ би оценил компромиса, постигнат от канцлера Ангела Меркел с министър-председателите на Унгария Виктор Орбан и на Полша Матеуш Моравецки на европейската среща на върха миналата седмица? Дали това беше компромис, или гнил компромис?
През седмиците преди срещата на върха на Европейския съвет правителствата на Полша и Унгария заплашваха да наложат вето върху договорения от Европейския съюз бюджет и върху фонда за възстановяване в размер на 1,8 трилиона евро, ако Европейската комисия не се откаже от плановете си бюджетните плащания да бъдат обвързани със спазването на нормите и принципите на върховенството на закона.
Двадесет и пет от 27-те членки на Европейския съюз приветстваха условието за спазване на върховенството на закона като гаранция, че парите на европейските данъкоплатци няма да потъват в джобовете на приближените до властта. Но Унгария и Полша настояваха, че договореният механизъм, според който „без върховенство на закона, няма пари от ЕС“, ограничава националния им суверенитет и нарушава Договора на ЕС.
Осиротели след поражението на Доналд Тръмп в САЩ, представителите на полската и унгарската десница пристигнаха на срещата, препасани със самоубийствени колани с експлозиви. Те заплашиха, че ако исканията им не бъдат взети под внимание, ще блокират бюджета и ще парализират Европейския съюз в критичен момент на фона на пандемия и икономически срив.
В последното действие от тази драма Варшава и Будапеща оттеглиха своето вето. Беше постигнат компромис, че механизмът за върховенство на закона ще остане в сила, но няма да бъде ползван преди 2022 г., годината на следващите унгарски парламентарни избори.
Много лидери на гражданското общество призоваха г-жа Меркел да не отстъпва. Историкът Тимъти Гартън Аш написа: „Ако това безсрамно изнудване успее, популистките, ксенофобски и националистически управляващи партии в Унгария и Полша ще имат свободата да правят почти каквото си искат и ще бъдат добре заплатени за това, докато в същото време хапят ръцете на германците и холандците, които ги хранят“. Проучванията на общественото мнение показаха, че по-голямата част от самите поляци и унгарци също се противопоставят на ветото на своите правителства.
За либералните критици на Меркел постигнатият от нея компромис с унгарските и полските лидери символизира всички недостатъци на Европейския съюз: липсата на визия, фокус върху оцеляването и брутален реализъм. За тях този компромис беше равносилен и на предателство към проевропейските сили в Полша и Унгария.
Дали наистина канцлера Меркел сбърка, когато реши, че предоставянето на пари на затруднените европейци във време на опустошителна здравна криза е по-добрият начин за защита на европейските ценности, отколкото лишаването на антилибералните правителства от европейски средства?
Мисля, че професор Маргалит би изпитал по-голяма симпатия към решението на германския канцлер, отколкото към нейните критици. Компромисите, дори когато са далеч от това да бъдат гнили, никога не могат да бъдат триумф на принципите. Все пак блокирането на европейския бюджет във време, когато е много вероятно Великобритания да напусне Европейския съюз без сделка, може да доведе до нова вълна на евроскептицизъм, която да застраши самото оцеляване на Европейския съюз.
Сключвайки тази сделка, Меркел изпрати силен сигнал до обикновените европейци, че солидарността е от значение, когато е най-необходима – и така разкри колко куха е суверенистката риторика, използвана от Варшава и Будапеща. Стана ясно също така, че единственото, от което правителствата на двете страни се интересуват, е оставането им на власт.
Много либерали са склонни да приемат компромиса на канцлера Меркел като победа на антилибералните сили в Европа. Ала те грешат. Полското правителство едва оцеля, след като една от политическите партии в управляващата дясна коалиция обяви компромиса за „капитулация“. В Унгария проправителствената пропаганда обяви сделката за успех, но неотдавнашните и много оспорвани промени в избирателния закон, чиято цел е да разедини опозицията, е ясен знак, че за първи път от десетилетие преизбирането на Виктор Орбан не може да се приема за даденост.
Политиката на компромиса прилича на сумо, древния японски спорт, в който схватката се печели не чрез унищожаването на противника, а чрез избутването му от тепиха.
Вероятно ще трябва да минат години преди да можем да определим със сигурност дали компромисът на канцлера Меркел е бил благороден или безсмислен. В основата на всяка либерална политика стои не отказът от компромиси, а способността да бъде правена разлика между компромиса и „гнилия компромис”.
Англоезичната версия на текста е публикувана в „Ню Йорк Таймс“.
Портал за култура, изкуство и общество, 18.12.2020