В началото на миналата седмица „Трансперенси интернешънъл” публикува годишния си индекс за нивото на корупцията в световен мащаб. Тази година за разлика от последните няколко индексът отбелязва влошаване на нивото на корупционни възприятия в България и може би тъкмо поради този факт медиите му обърнаха повече от обичайното внимание. Заглавия в стил „Върнаха ни в първи клас в борбата срещу корупцията” доминираха на първите страници на националните ежедневници на следващия ден след публикуването на индекса. Както обикновено, много от публикациите пропуснаха да отбележат, че индексът не измерва нито
реалните нива на корупция
в страните, включени в изследването, нито успеха или неуспеха на антикорупционните мерки и програми, а корупционните възприятия на определени групи в обществата, като добавя към тях данни от други изследвания и източници. По същия начин никой не отбеляза факта, че отклонението в резултатите на България в индекса от миналата година е минимално и генерални изводи, базирани на тези данни, са прибързани и трудни за аргументация. Спорът за достоверността и надеждността на методите, които се използват за измерване на корупционните възприятия, е дълъг и сложен и едва ли скоро ще бъде решен еднозначно. Дотогава обаче остава открит въпросът как резултатите от подобни изследвания биха могли да се тълкуват, особено когато това се случва в публичното пространство. От друга страна, да се твърди, че индексът на „Трансперенси интернешънъл” не ни казва нищо за корупцията, би било също толкова погрешно, колкото да се твърди, че ни казва всичко за нея. По-смислен разговор е, разбира се, този, в който за корупцията се говори като за отделен и сериозен проблем, а не онзи, в който целенасочено се критикуват инструментите за нейното измерване, за да се оправдае липсата или неуспеха на определени политики.
Именно за нуждите на един малко по-различен анализ на корупцията в България би било добре да се обърне внимание и на едно друго скорошно събитие. В средата на октомври при своето посещение в София европейският комисар по разширяването Оли Рен изтъкна факта, че досега в България не е издадена нито една присъда за корупция във висшите етажи на властта и Европейският съюз е притеснен за ефективността на борбата с корупцията в България. От друга страна, той отчете, че страната е предприела някои положителни стъпки за намаляване на "дребната" корупция.
В двете оценки на корупцията, едната - експертна, другата - политическа, и споровете около тях, могат да бъдат откроени
два важни въпроса
които, формулирани провокативно, биха звучали по приблизително следния начин: първо, коя корупция е по-опасна за обществото - "дребната" или "едрата"? И второ, корупционните реалности или корупционните възприятия трябва да са основните мишени на една успешна антикорупционна политика?
Ако се опитаме да свържем отговорите на тези теоретични въпроси с политическата практика, ще установим, че като че ли тезата за важността на корупционните реалности, от една страна, и на "едрата" корупция, от друга, доминираше политическата реторика, а в голяма степен и антикорупционните стратегии и програми през последните няколко години. Аргументите са, че „едрата” или „голямата” корупция поради факта, че се осъществява на високите етажи на властта и в големи финансови размери, е по-опасна и вредна за обществото. От друга страна, правителствата в своите опити да се защитят пред гласоподавателите и международните организации заради високите нива на корупцията и слабата резултатност на антикорупционните мерки, прибягваха често до легалистиките аргументи, твърдящи, че истинската корупция е само доказаната в съда и че реалните нива на нейното разпространение са далеч под тези, измерени от индекси като този на „Трансперенси интернешънъл". Въпреки мащабните антикорупционни програми, стартирали в края на деветдесетте години, все още доминира усещането, че корупцията е широко разпространена в българското общество и тогава съвсем естествено възниква въпросът доколко подобна концептуализация на проблема е найуместна
от гледна точка на ефективността
както на антикорупционните инициативи, така и на цялостното функциониране на демократичната система. Дали критерии от типа на този, предложен от Оли Рен, са достатъчно обективни и надеждни за измерване на напредъка на антикорупционните реформи? Един бегъл поглед върху опита на развитите западни демокрации ще ни покаже, че и там подобно на България подозрения и медийни обвинения в корупция на политици и висши държавни служители изобилстват за разлика от осъдителните присъди, които са по-скоро изключения, потвърждаващи правилото, а не утвърдена практика.
Какво всъщност ни казва индексът на „Трансперенси интернешънъл" и как тези данни биха могли да се използват, за да се подобри ефективността на антикорупционните мерки? Вярно е, че индексът измерва предимно възприятия, а не реалности за нива на корупция, но възприятията на важни социални участници (представители на бизнеса). Възприятията и страховете на управляваните в режима на демократично управление са също толкова важни, колкото и политическите реалии. Ако една голяма част от българите мислят българските институции като корумпирани, в крайна сметка корупцията се превръща в основен модус на тяхното функциониране. Дори и в найразвитите общества индивидуалните решения се формират не само в резултат на рационалната преценка на всеки отделен индивид, но и под влиянието на редица други социални фактори като слухове, усещания, преразкази на подобни ситуации от приятели, познати и роднини. По същия механизъм и у нас корупционният наратив завладя обществото, превърна се в
универсално обяснение
на определени успехи или неуспехи и в крайна сметка изкриви обществените правила и създаде стимули за нечестно поведение както на гражданите, така и на държавните служители. Основна роля в този процес има именно така наречената дребна корупция. По-голямата част от гражданите се сблъскват ежедневно с нея, а не толкова с по-сложните прояви на едрата корупция. Трудно е например да се измери официално размерът на подкупите, плащани ежедневно на пътните полицаи, но е публична тайна, че тази практика се нормализира през последните няколко години до такава степен, че основният спор между шофьорите е не за това дали трябва да платиш или не, а как, колко и на кого. Така непосредственият опит от пътя, преразказан многократно и вероятно преувеличен, се пренася върху представата на обикновения гражданин за цялостното функциониране на държавната и политическата машина. Може би вредата на „дребната” корупция е несравнима с тази на „едрата”, измерена в пропуснати финансови ползи за обществото, но точно малката корупция разяжда общоприетите правила, онази невидима арматура, която прави възможно съществуването и функционирането на всяко едно общество. Този факт превръща “дребната” корупция в не по-малко опасна от невидимата и сложна корупция по високите етажи на властта. Тя подрива доверието в демократичните процедури и процеси, отслабва обществения интерес в политиката и създава пространство за появата на крайни и антисистемни политически организации.
Анализът на постигнато през последните години в сферата на борбата с корупцията показва, че е дошло време антикорупционните концепции да бъдат преосмислени. Една успешна антикорупцинна политика би следвало да включва и компонент, който се занимава с „дребната”, ежедневна корупция и да отдели специално внимание на
общественото доверие
в ключови държавни институции, които са най-близко до гражданите и играят основна роля за формирането на техните представите относно това доколко държавната машина работи в съответствие с формалните правила или не и доколко като цяло демокрацията е справедлив режим на управление. Постоянното говорене за корупция и размахването на данни не е невинен акт, особено когато става въпрос за политическа реторика. Доверието в демократичните институции и процедури се срива бързо, но се изгражда трудно и бавно. Защото в крайна сметка това, че критична маса от българските граждани мислят за корупцията като за нещо нормално и приемливо, е не по-малко опасно от реалното ниво на корупция, което никой все още не е успял достоверно да измери.