Анализите на българския геополитик върху популистките демокрации от бившия съветски блок се четат с нарастващ интерес. През септември той ще заеме престижната катедра „Кисинджър“ в Конгресната библиотека във Вашингтон.
Щрудел, заедно с малки глътки „меланж“, виенското кафе, което се пие в старата имперска столица. В „Шперл“, това любимо кафене на виенската интелигенция, Иван Кръстев идва по съседски. Постоянен член от 2009 г. на Института за хуманитарни и социални науки във Виена (IWM) и председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София, в родната му България, тук той идва, за да се наслади на паузата между два самолета, отговаряйки на стотиците мейли, непрестанно пристигащи на таблета му. Защото този философ по образование, известен с геостратегическите си анализи на света след Студената война, няма мобилен телефон.
Утре той изнася доклад в Техеран. „Това е премиера за мен“, заявява Кръстев със самочувствието на своите 53 години. „И тя ще разшири перспективите ми“. През септември той ще заеме престижната катедра „Кисинджър“ в Конгресната библиотека във Вашингтон. Кое обаче превръща този интелектуалец с кожено яке и закачлива усмивка в един от гласовете, в които се вслушват най-много от двете страни на Атлантика, доколкото той говори за всичко, което не върви от години: демокрацията, европейското изграждане, Западът и неговите „универсални ценности“.
Както имаше „период Жижек“ след финансовата криза от 2008 г., сега има „момент Кръстев“, тъй като според Жак Рупник, изтъкнат френски специалист по Централна и Източна Европа, и двамата са успели да разпространят идеите си сред широката публика и в най-престижните места за дебати. Словенецът Славой Жижек пълни навсякъде залите. Майстор на полемичния стил, философ, повлиян от психоанализата, той се заявява като марксист.
Иван Кръстев е пълната му противоположност: уравновесен по дух, той е проникнал в сърцето на господстващата капиталистическа мисъл, публикувайки веднъж месечно коментар в „Ню Йорк таймс“. Започнал с анализи на българската политика в началото на кариерата си, постепенно той разширява полето на изследванията си и днес предлага цялостна визия за промените в един регион, където изследователите често имат проблем да надхвърлят мисловно границите, в които работят.
Обобщаването на идеите му не е лесна задача. Още като студент той учи философия по времето на комунистическия режим. Смята, че онова, което се случва днес с Брекзит и разпространението на евроскептичните партии е „период на дезинтеграция“, сходен със случилото се с Австро-Унгарската империя или Съветския съюз. Застаряващ, задлъжнял, забравил за войната и съмняващ се, че може да бъде истински модел, Европейският съюз изглежда е изгубил доверие в себе си. Появата на голям брой хора, търсещи убежище, го задължава да предефинира своето понятие за демокрация и принципите, залегнали в основата му.
Един от приносите на този съмишленик на Желю Желев (1935-2015), първият български демократично избран президент, е, че отчита специфичното демографско измерение на Източна Европа, съдържащо се в тревожната ѝ идентичност спрямо миграцията от Юг. Син на главен редактор на важен всекидневник преди 1989 г., Иван Кръстев е по-известен в англосаксонските и немскоезични страни, но книгите му започват да се превеждат и във Франция.
Последната от тях – „След Европа“ (2017) – подканва читателя ясно да си даде сметка, че миграционната криза, такава, каквато я възприехме – или каквато бе в действителност – води до едно популистко и „пост-утопично“ брожение срещу управляващото статукво, както и до бунт на електората срещу меритократичните елити. Плод на размисъл, който отчита социологическите реалности, а не се разгръща само в морален план, тази книга предлага траен диалог между двете политически семейства, оспорващи си властта на Запад: това на Макрон, Меркел и Трюдо, което е в мнозинство, но трябва да търси компромис с Тръмп, Орбан и Качински, набиращи сила. Само на тази цена, смята Кръстев, „либералният универсализъм“ би могъл да устои на „острата реакция на отбранителния камбанен звън“.
„След като внимателно анализира „суверенната декорация“ в Русия на Путин, Кръстев ни обяснява какво е „популистката демокрация“ в Източна Европа“, смята Жак Рупник. Нещо, което е от решаващо значение, тъй като трансевропейският диалог, олицетворяван някога от фигури, произлезли от дисидентството като чеха Вацлав Хавел, поляка Бронислав Геремек или унгареца Дьорд Конрад, се разми през последните двайсетина години. Привърженик на премахването на бариерите, Иван Кръстев може да цитира както италианския антифашист Антонио Грамши, така и австрийския поет Райнер Мария Рилке, американския икономист Франсис Фукуяма или британския историк Тимоти Гартън Аш.
Бивш изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите (2003-2004), Иван Кръстев е „минал на Запад“ едва през 1990 г. Анет Лаборей, германка, живееща във Франция, която пътува много из страните от Централна и Източна Европа, му дава стипендия, една от тези стипендии, „каквито, за съжаление, вече няма“. Така той има достатъчно средства, за да броди и вдишва от жаркия въздух на едно парижко лято.
„Всичко това бе шок за мен – спомня си той. – Дадох си сметка, че познавам Запада само от книгите и че реалността значително се различава от онова, което знам“. Усеща го още по-силно, когато учи една година в колежа „Сейнт Антъни“ в Оксфорд, благодарение на друга стипендия от фондацията на Джордж Сорос. И му се иска да се върне в изходната точка. „Младите интелектуалци по онова време мислеха, че Източна Европа е най-интересното място в света – обяснява той. – Нещо се случваше там, което не се беше случвало никъде другаде. Всичко предстоеше да се направи. Заедно с колеги и приятели създадохме Центъра за либерални стратегии. Нашият „тинк танк“ бе копие на онова, което се правеше тогава в Съединените щати.“
И до днес мнозина изследователи остават верни на този институт, чието влияние не е намаляло. Даниел Смилов, който е един от тях, смята, че това се дължи и на международното реноме, с което се ползва Иван Кръстев, „първият български политолог с влияние извън страната“. „А е ключово за Запада да има отново гледна точка към Изтока – изтъква анализаторът – защото на нашия регион в много аспекти може да се гледа като на лаборатория. През 1996 г. например България се опита да намери решение на кризата на политическите партии, възприемайки системата за първични избори, която се утвърди оттогава.“
Днес, когато много гласове в Брюксел настояват за санкции срещу Унгария и Полша, възприемани като „лошите ученици“, Иван Кръстев призовава за „гъвкавост“, защото „втвърдяването“ няма да спаси Европа. И защото „изучаването на историята на политическата дезинтеграция позволява да се разбере, че изкуството на оцеляването е в постоянната импровизация“.
Духът на компромиса предполага да се гледа сериозно на чувствителността и на второстепенните актьори в европейската драма, те да бъдат обезоръжени, като се възприемат някои от техните политики. За да се срути най-сетне стената в мозъците и от двете страни. А това е хоризонт, който пътешественикът Кръстев никога не изпуска от очи.
Публикувано в Le Monde, 05.05.2018 г.
„Портал за култура, изкуство и общество", 12.05.2018