Миналата седмица, след като руските самолети бомбардираха антиправителствените сили близо до сирийския град Хомс, един висш американски служител се оплака: „Русия не се намесва в Сирия, за да се бори срещу „Ислямска държава“; това не е и старомодна realpolitik. Дори не е циничен опит да ни накара да забравим Украйна. Путин просто иска да ни нарани“.
Тази представа за Русия като „вредителска сила“ е често срещана днес във Вашингтон. Ала какво иска тази „вредителска сила“? Дали Русия е в Сирия само за да унижи президента Обама? Дали накърняването на американската мощ е единствената цел на руското „вредителство“?
По-коректно е да се каже, че целта на руската намеса в Сирия е педагогическа: тя иска да даде урок на американците, и то важен урок. Иска да покаже, че Америка или трябва да е готова да се намеси във всяка гражданска война след някоя проблематична революция, вдъхновена от възвишената риторика на Америка, или трябва да престане да кара хората да се бунтуват. „Осъзнавате ли какво направихте?“ – беше най-запомнящата се фраза от речта на президента Владимир Путин пред Общото събрание на ООН.
Ситуацията в Сирия може и да съдържа елементи на realplotik, но тя е отражение на два светогледа. Различията между Путин и Обама могат да бъдат сведени до две противоположни теории за източниците на настоящата световна нестабилност. Америка вижда световната нестабилност най-вече като резултат от отчаяния опит на авторитарните режими да запазят едно обречено статукво, докато за Москва причината се крие в американската мания по демокрацията.
Ако Съветският съюз призоваваше пролетариите от всички страни да се обединят, днес Кремъл призовава към обединение правителствата от всички страни – всички видове правителства. Наистина историята е „ирония в движение“. Русия, наследник на революционния Съветския съюз, отрича силата на народа.
В повечето популярни книги за болшевишката революция от 1917 г., които днес могат да се намерят в московските книжарници, е разказано, че Ленин и неговите другари не са оглавили народно въстание, а са извършили преврат, организиран – и тук вече имате право на избор – от германския Генерален щаб или от агенти на британското разузнаване. Навсякъде и винаги, когато хората вземат властта, положението се влошава. В центъра на Кремълската вселена са лоялността и стабилността, докато живеем в свят, доминиран от несигурност и страх от бъдещето.
Страховете на Кремъл не са свързани нито със Сирия, нито с Украйна, а с Централна Азия – регион от постсъветското пространство, където авторитарните лидери застаряват, икономиките са в стагнация, а милиони младежи стоят без работа и са готови да емигрират и където радикалният ислям е във възход. Русия приема себе си като гарант за стабилността в региона, но се страхува от надвисналата нестабилност. Централна Азия днес напомня на Кремъл Близкия изток отпреди десет години. Може ли Сирия да научи Америка да си мери приказките и да не се намесва, когато настъпи следващата криза?
Президентът Путин иска да даде урок на Америка, но и да изпрати послание на Европа, залята от милиони бежанци, преследвана от различни версии на радикалния ислям и от демографски тревоги. Довчера Европейският съюз се надяваше да преобрази съседите си, днес вече вижда себе си като заложник. Путин иска да каже на Европа, че колкото и брутален диктатор да беше Муамар Кадафи в Либия, той пазеше границите на Европа, нещо, което новите демокрации не могат да направят.
Дали силно разколебаната Европа е готова да чуе това послание?
И да, и не. Повечето европейски лидери виждат в сътрудничеството между САЩ и Русия единственото възможно решение за слагане на край на конфликта в Сирия. Те искат Москва на своя страна. Мнозина обвиняват хиперактивността на Джордж У. Буш и бездействието на Барак Обама за кризата в Близкия изток. Надяват се на завръщането към дните на съветско-американското разведряване, когато, както пише историкът Джереми Сури, „лидерите престанаха да се надяват на политическа промяна, за да се обърнат към предизвикателствата у дома“.
В това се състои „хипотезата на Путин“ – че Европа ще преглътне една по-могъща Русия, която е гарант на стабилността, дори и с цената на отстъпление от европейските ценности и амбиции.
Но дали Путин може да изпълни обещаното? Призивът му за абсолютна стабилност е емоционално привлекателен, но непрактичен. Ако в усмирителната риза на Студената война беше достатъчно Съветският съюз и Запада да сключат сделка, за да бъде възпряна нестабилността, днес вече не е така. Светът вече не се ръководи от динамиката между Изтока и Запада: социалните, демографските, културните и технологични промени превърнаха стабилността в много по-сложен пъзел. Живеем в ера на разрив.
Русия е права, че днешният конфликт в Сирия не е сблъсък между едно репресивно правителство и неговия свободолюбив народ, но това не е и сблъсък между едно законно правителство и банда екстремисти, както твърди Москва. Струва си да напомним, че огромното мнозинство бежанци в Европа бягат не от „Ислямска държава“, а от режима на Асад, а оставането му на власт може да означава тези бежанци да останат в Европа завинаги.
С други думи, педагогика на Путин може и да изглежда привлекателна, но не е убедителна. Необходимо е нещо повече от промяна в американската политика, за да бъдат убедени хората да престанат да се бунтуват срещу своите правителства.
Оригиналът на статията е публикуван в „Ню Йорк Таймс“.
„Портал за култура, изкуство и общество", 08.10.2015