Продължаващите битки в Украйна често са сравнявани с кризата в Югославия от началото на 90-е години на ХХ век – и наистина между тях има много прилики. Но за да бъде разбрано защо конфликтът между украинското правителство и подкрепяните от Русия сепаратисти е толкова устойчив, както и защо след година на все по-тежки сражения перспективата за намиране на решение изглежда все по-далечна, е не по-малко важно да бъдат видени и разликите между тях.
Тактиката на руския президент Владимир Путин в Украйна наподобява тактиката на сръбския президент Слободан Милошевич по време на разпадането на Югославия. Често се среща твърдението, че пропагандата на Путин, основана на препратки към Втората световна война, която цели раздухването на руския национализъм, следва едно към едно дезинформационната кампания на Милошевич от началото на 90-те, чиято цел бе да раздуха антихърватските чувства сред сърбите.
И Путин, и Милошевич, пробуждат етническите малцинства в страните, върху които искат да установят контрол, преди да започнат военна кампания под предлог за защита на тези етнически връзки. След което и двамата подкрепят създаването на самозвани „републики“ в границите на другата държава.
С оглед на тези прилики мнозина настояват, че Западът трябва да повтори същия подход, който допринесе за решаване на кризата в Югославия – а това означава предоставянето на „смъртоносна отбранителна военна помощ“ за Украйна. Те настояват, че споразумението от Дейтън, сложило край на войната в Босна, стана възможно, след като американците решиха да въоръжат хърватите и босненските мюсюлмани.
Разбира се, Русия на Путин не е Сърбия на Милошевич. Русия не е бележка под линия в историята, нито балканска минидържава, а ядрена велика сила, срещу която Украйна, колкото и да е тежко въоръжена, няма никакъв военен шанс. От тази гледна точка, предоставянето на оръжия за Украйна само ще увеличи кръвопролитието, без да принуди Путин да промени подхода си и да подкрепи установяването на траен мир.
Още повече, че две десетилетия по-късно геополитическият контекст е значително променен. По време на войната в Югославия Западът не само имаше морално превъзходство, но и се възприемаше като непобедим, след успеха си в Студената война. Днес господства усещането, че Западът е в упадък, а легитимността на Америка като световен лидер все по-често се поставя под въпрос.
От тази гледна точка германският канцлер Ангела Меркел е права да се съпротивлява на въоръжаването на Украйна. Но тя греши, като мисли, че преговорите с Русия могат да доведат до трайно мирно решение, подобно на това от Дейтън, защото двата конфликта са фундаментално различни. Докато случващото се в Югославия беше локална криза с по-широки европейски измерения, Украйна затъна в европейска криза с локални измерения.
Милошевич имаше ясна стратегическа цел: създаването на Велика Сърбия. За да я постигне, той искаше да преначертае границите в региона или поне да сключи сделка, която да гарантира автономия на регионите с преобладаващо сръбско население извън границите на Сърбия. Преговорите за прекратяване на войните на Балканите станаха възможни именно защото бяха базирани на географските карти.
В стратегически смисъл за Путин анексията на Крим бе достатъчна цел. Той вече не се интересува дали границите на картата ще бъдат преначертани. Действията му не са мотивирани от желанието да анексира региона на Донбас (който е от незначително стратегическо значение за Русия), да изгради сухоземен коридор към Крим или да създаде замразен конфликт.
Путин е въвлечен в конфликта в Украйна по причини, които изглеждат предимно педагогически. Той иска да изпрати послание на лицемерния Запад, а и на украинците, които се стремят да бъдат приети в този клуб.
Посланието към Запада е, че Русия няма да търпи намеса в задния си двор. Целта на Путин е Западът да признае цялото постсъветско пространство, без балтийските държави, като изключителна сфера на влияние на Русия. (Неуспехът на Путин да предвиди отказа на Китай да приеме това – особено по отношение на Централна Азия, която заема ключово място в икономическата визия на президента Си Дзинпин – е впечатляващ пропуск в стратегическите изчисления на Путин.)
Посланието към Украйна и нейното ново правителство е, че страната не може да оцелее, поне не и в сегашните си граници, без подкрепата на Русия. Путин също така иска да покаже на украинците, че в крайна сметка Западът не се интересува от тях. Америка няма да се бие заради тях, а европейците няма да дадат парите, от които тяхното правителство се нуждае толкова отчаяно.
Мотивация на Запада в Украйна изглежда също по-скоро педагогическа, отколкото стратегическа – да покаже на Путин, че насилственото прекрояване на границите в Европа днес е неприемливо. Надеждата е, че икономическите санкции, съчетани с руските жертви на място, ще принудят Русия да се примири със своя статут след Студената война като третокласна сила, а и да изпрати допълнителното послание, че всеки опит за ревизия на доминирания от САЩ световен ред е обречен на провал и се заплаща със сериозна икономическа цена.
Ясните стратегически цели биха помогнали на преговарящите страни да осъзнаят, че половината е по-добре от нищо. Но ако двете страни просто искат да си дадат урок една на друга, това вече премахва основата, необходима за сключването на приемлив двустранен компромис. Ето една от причините, поради които настоящите преговори за Украйна са обречени да постигнат само частични, краткотрайни примирия, но не и дълготрайно решение, до каквото се стигна след войната в Босна.
Съавторът на статията Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е политически науки и право в университетите Харвард (1979-1985), Чикагския университет (1985-1997) и Принстън (1997-2000). Главен редактор е на списание “East European Constitutional Review“ (1993-2003). Той е автор на книгите: Бенжамен Констан и създаването на модерния либерализъм, 1984; Анатомия на антилиберализма, 1993; Теория на либералната демокрация: желания и ограничения, 1995. Последната му книга Мантията на матадора: американският безразсъден отговор на тероризма е публикувана през 2007 г. Заедно с Иван Кръстев подготвят книга, посветена на политическите процеси в Русия.
Английската версия на текста е публикувана в Project Syndicate.
„Портал за култура, изкуство и общество", 25.02.2015