Тази безнаказаност беше създадена от конституцията за да гарантира на прокуратурата свободата от вмешателство на политици, свободата да разследва и преследва тези, които имат власт. Това обаче също не се случи. Примерите за политически мотивирани действия на прокуратурата са безкрайни. Както много нагледно ни показаха и последните събития, бившият министър-председател е имал достатъчно влияние, за да бъде спряно разследването на случая с педиатричната болница.
Последните две седмици бяха преизпълнени с "прокурорски" новини. Най-напред бяха оповестени първите резултати от проверката на двете върховни прокуратури. След това Софиянски беше оправдан - основното доказателство пред ЕС, че политиците в България не са недосегаеми, отпадна. Бившият главен прокурор се скри от съда, демонстрирайки нагледно манталитета на висш български магистрат, според който законите не важат за някои хора. Висши прокурори се оказаха сериозни инвеститори. Посочените в проверката за най-сериозно злоупотребяващи с правомощията си прокурори отказаха да подадат оставка, защото са изпълнявали нарежданията на началниците си. За капак съдът в Страсбург осъди България заради намесата на прокуратурата в приватизацията на общинския хотел в Горна баня и сега ще разглежда искането за обезщетение от 3 милиона долара, а в Италия бяха изнесени данни за корупция по случай, поставен "на трупчета" лично от бившия главен прокурор.
Освен непосредственото впечатление от всички тези събития: "Мирише", другото обобщение е нещо, което всеки, който е имал досег със системата ни на наказателно правораздаване, много добре знае. А то е, че
прокуратурата в България системно злоупотребява с правомощията си
да започва и най-вече да проточва и да прекратява разследвания и че това се прави в защита на институционални и лични интереси. Ключовата дума в това обобщение е "системно". Не става въпрос за инцидентна злоупотреба с власт, която си е позволил някой прокурор, а за система, в която висшето ръководство на прокуратурата изземва дела, за да може да ги използва, бавейки или прекратявайки ги, за постигане на институционални или лични цели.
Естественият въпрос при такава констатация е как стана възможно да се появи такъв сериозен проблем във функционирането на държавността ни и с години никой - правителство, парламент, президент, да не предприемат нищо. Дори по-лошо - съзнателно и целенасочено в изказванията и действията си да подценяват сериозността на проблема и пред българското общество, и пред партньорите ни от ЕС.
Този въпрос е изключително важен, защото и в настоящия момент се обсъждат необходимите промени в съдебната ни власт, които да гарантират безпристрастно и ефективно наказателно правораздаване. И има опасност отново да се приемат палиативни мерки така, както бяха приемани през последните десет години на реформи, които в крайна сметка да не променят нищо.
Опасността идва и от единствената добра новина в тази поредица от миазми, която е новият главен прокурор. Има някаква доза справедливост в това, че след изключително лошия шанс, който имахме с Никола Филчев, по всичко личи, че следващият главен прокурор ще е негов антипод. Тази добра новина обаче има опасност да ни отклони от системния проблем, който предходните две управления на прокуратурата показаха изключително нагледно. И той е лекотата, с която прокуратурата се превръща от инструмент на законността в инструмент за беззакония. И пълната безпомощност на българското общество и на държавата да се справят с този проблем.
Основната причината за този проблем е независимостта на прокуратурата и ако тази независимост не бъде преразгледана, нямаме никакви гаранции, че това няма да ни се случи отново. Парадоксално, но независимостта на прокуратурата, която беше създадена, за да гарантира безпристрастността и върховенството на закона, произведе точно обратното - злоупотреби с власт и беззаконие. Независимостта на прокуратурата, изразяваща се в това, че отделният прокурор не може да бъде уволнен, а главният - освободен преди края на мандата си, се оказа не гаранция за безпристрастно правораздаване, а гаранция за безнаказаност на злоупотребяващите с власт прокурори.
Преди години апелативният прокурор на София отказа да подаде оставка, поискана заради регулярните му контакти с Косьо Самоковеца. Разбира се, не можеше да бъде уволнен и остана на работа.
Няма нито едно разследване за подкуп на прокурор
независимо че според всички наблюдатели проблемът е сериозен. И сегашният опит да бъдат уволнени двама прокурори спокойно може да се превърне във фиаско. Независимостта на отделните прокурори освен това по никакъв начин не възпрепятства злоупотребите с власт от страна на ръководителите на прокуратурата. Изключително конформистки цялата прокуратура се приспособи към стила на ръководство, като единствено петима-шестима прокурори имаха доблестта и куража публично да се противопоставят, за съжаление без никаква подкрепа от страна на колегите си и без никакъв успех.
Тази безнаказаност беше създадена от конституцията
за да гарантира на прокуратурата свободата от вмешателство на политици, свободата да разследва и преследва тези, които имат власт. Това обаче също не се случи. Примерите за политически мотивирани действия на прокуратурата са безкрайни. Както много нагледно ни показаха и последните събития, бившият министърпредседател е имал достатъчно влияние, за да бъде спряно разследването на случая с педиатричната болница. Назначаването на главен прокурор също винаги е на управляващото мнозинство. Филчев е назначение на СДС така, както и новият главен прокурор без съмнение е кандидатура на президента и кабинета, които очевидно са имали достатъчно влияние, за да я прокарат през ВСС.
Гаранциите за безпристрастно прилагане на закона от прокуратурата не са в невъзможността да бъдат уволнявани прокурори. Това само създава безнаказаност. Гаранцията за безпристрастно правоприлагане е в откритостта и публичността в работата и вземането на решения. Не случайно в най-мракобесния си период прокуратурата насочи усилията си към преследване на онези медии, които си позволяваха да я критикуват. Именно откритостта и публичността беше привидяна като най-големия враг. Именно откритостта и публичността са и гаранция, че прокуратурата ще работи в обществен, а не в частни интереси. Както и последващата отговорност - освобождаване от поста, когато има данни за злоупотреба с власт.
Идеята, че е възможно да се избере главен прокурор, който няма да има никакви лоялности към никоя партия, е абсурдна. И гаранциите, че тези му лоялности няма да доведат до пристрастни действия, не са в невъзможността да бъде освободен, а в това, че всяко такова действие ще може да бъде обсъдено публично. И ако има данни за пристрастност в решенията, прокурорът да бъде отзован.
Едно от последните събития ясно показа този проблем. Медиите изнесоха данни, че по времето на Филчев прокуратурата е прекратила дело за хулиганство срещу Румен Петков, след като преди това е стигнала до заключение, че е било извършено престъпление. Мълниеносно беше направена проверка, от която кратко беше обявено, че прекратяването е законно. Нищо повече. Без яснота дали и кога прокуратурата ни е лъгала - когато е внесла обвинителният акт или днес.
Борис Велчев е бивш съветник на президента, чиято кампания е организирана от Румен Петков. Дори и в личен план някаква лоялност и пристрастност би била естествена. От гледна точка на обществения интерес обаче такава лоялност е недопустима и обществото трябва да има институционални гаранции, че такава лоялност не е играла роля в това решение. Единственият начин, по който обществото може да получи такава увереност, е като получи пълната информация. Някой трябва да може да принуди главния прокурор да изнесе фактите по това дело, за да може обществото да си направи заключение кога са го лъгали. И съответно да го санкционира, ако си е позволил личните или партийните лоялности да определят решението му.
По сега действащата българска конституция това не е възможно. Главният прокурор и прокуратурата са независими. И напълно независимо
могат да скрият от нас всяко свое решение
Подобна власт в едно демократично общество не би следвало да се дава на никого и фактът, че конституцията дава такава неконтролируема власт на прокуратурата, е истинският проблем на българската конституция и на реформата на българското правораздаване. Ако той не бъде преразгледан, непрекъснато ще се въртим в същия омагьосан кръг. Въвеждането на подобна процедура на контрол би била в крайна сметка полезно и за главния прокурор, защото ще му дава силно и убедително основание да спира всякакви опити за неформални влияния върху неговите решения.
Реформата на наказателното ни правораздаване досега вървеше по линията на въвеждането на процедурни ограничения на правомощията на прокуратурата. Все пократки срокове и съдебен контрол върху различни решения, включително и решението да се прекрати едно наказателно производство. Това очевидно не работи. Опитът да се управляват предварителното производство и прокуратурата през процесуалния закон само затруднява работата на разследването и на прокурорите, създава ненужни пречки пред осъществяването на наказателната отговорност и прави системата по-неефективна.
Вместо това трябва да се даде достатъчно свобода на действие на прокуратурата при осъществяването на наказателното преследване, като бъде въведен ефективен контрол срещу злоупотребите с власт.
Такъв контрол очевидно не може да бъде осъществяван от ВСС
ВСС е прекалено инертен, защитаващ ведомствените интереси на магистратите. И прекалено слаб по отношение на прокуратурата, за да може да осъществява такъв контрол. Сериозната гаранция, че българското общество ще получи достатъчно публичност и откритост върху решенията на прокуратурата и начина на нейното управление, е, ако контролът се осъществява от парламента. Публичността и откритостта, която дава парламентарният контрол, ще бъде много по-добра гаранция срещу задкулисното политическо влияние, което се упражнява от политици върху прокуратурата през последните 15 години, отколкото е независимостта на прокуратурата, която произведе единствено беззаконие и ненаказуемост.