Как годишнините правят историята
Иван Кръстев
Защо Западът толкова не иска да признае руската намеса в Украйна за война? Защо общественото мнение в Съединените щати, Великобритания и Германия не иска да види в действията на Русия заплаха за европейския мир? Само защото това е „кавга в далечна страна, за чийто народ не знаем нищо?”, защото Русия е ядрена сила, а Европа е зависима от руския газ? Защото Европа е сила, която избягва опасностите, а Америка е слаба, след като си опари ръцете във войните в Афганистан и Ирак? Или пък това е така, защото американци и европейци попаднаха в капана на грешна историческа аналогия, под въздействието на многобройните книги и филми, създадени през тази година и посветени на 100 годишнина от избухването на Голямата война, което ги кара да мислят, че по-голяма опасност крие не бездействието, а прекомерното действие?
Честванията на историческите годишнини приличат на бомбардировка. Те ни засипват с „поучителни уроци” в томове исторически изследвания, романи, конференции, филми и изложби, като изискват от нас безусловна капитулация.
Достатъчно е да влезете в която и да било книжарница в Лондон или Берлин, за да видите, че рафтовете им буквално са отрупани с книги за Голямата война. Според някои данни, само на английски през последните две-три години са били публикувани повече от 1000 книги, свързани с нея. Въздействието им не се дължи просто на факта, че книгите, които четем, или за които четем, подхранват определени страхове и така правят определени бъдещи развития да изглеждат по-вероятни от други. Честването на годишнини има магическа сила – тя разчита на нашата обсебеност от кръглите числа, които изтласкват рационалните аргументи.
Спорно е дали ако падането Берлинската стена не беше съвпаднало с честването на 200 годишнината от Френската революция, промените в Централна и Източна Европа нямаше да бъдат разчетени по различен начин, а това, което днес е известно като революция, нямаше да бъде наречено с друго име. Самата дума „революция”, с всички нейни богати исторически асоциации, предопредели решенията на основните действащи лица. След 1989 г. всеобщият страх от революционно насилие накара както стария комунистическият елит, така и дисидентите да изберат преговорите и компромиса. Сянката на 1789 г. и на последвалия Терор присъстваше невидимо в политическите решения в Централна Европа в ранните години на прехода.
Силата на историческите чествания е толкова реална, че човек може да си представи как ако в Москва през 2017 г. възникнат масови политически протести (когато ще се чества стогодишнината от болшевишката революция), мнението ни за това, което ще се случи по улиците, ще бъде драматично повлияно от книгите за Ленин, Сталин и Троцки, които ще са в челото на списъка с най-продавани книги.
В класическото си изследване „Да мислим навреме” американските политолози Ричард Нойщат и Ърнест Мей доказват, че изборът на историческа аналогия заема ключово място в процеса на взимане на решения. Политиците се нуждаят от историята, за да разберат настоящето.
По време на кубинската ракетна криза най-важният избор, пред който е бил изправен президентът Кенеди, е бил да намери подходящата историческа аналогия. Изборът е бил между „Суец”, „Пърл Харбър” и „Юлската криза” от 1914 г. Изборът на аналогия предопределя и неговия избор на стратегия. Ако беше заложил на „Суец”, трябваше да допусне, че руските ракети са само примамка за отвличане на вниманието, а САЩ трябва да очакват съветски действия на друго място в Европа. Ако беше приел, че Съветският съюз е подготвял изненада в стил „Пърл Харбър”, американците трябваше да нанесат първи удар.
Вместо това Кенеди решава да сравни карибската криза с политиката на Великите сили от лятото на 1914 г. и да не допуска грешките, извършени тогава. В разговор с брат си Робърт Кенеди президентът обяснява логиката на своето решение. Мнението му е повлияно от популярната книга на Барбара Тъчман „Оръдия през август”. „Няма да следвам такава политика,” обяснява президентът Кенеди, „която да позволи на някого да напише след време книга за тези дни, озаглавена „Ракети през октомври”. Книгата на Тъчман е публикувана през 1962 г., в навечерието на 50-та годишнина от избухването на Първата световна война. Ако не наближаваше тази годишнина, тя щеше да напише друга книга, а ходът на Студената война щеше да бъде съвсем различен. Ако не наближаваше тази годишнина, президентът можеше да реши да чете нещо друго.
Нашата обща история
Имаше време, в което под история европейците разбираха главно историята на древна Гърция и древен Рим. Тази беше нашата обща история, но и същевременно ничия история. Всички я изучаваха, без да изпитват смущение или да чувстват отговорност за това, което се е случило. Ала през XXI век историята, която има значение, е историята на отминалия век. Тя е нашата обща история, която ни кара да чувстваме колективна отговорност за това, което се е случило през този свиреп век.
Днес, изправени пред чужда агресия и нарушаването на границите на една суверенна държава, политиците в Европа и общественото мнение могат да избират само между две исторически аналогии: „юли 1914 г.” или „Мюнхен 1938 г.” Нито една от двете не обяснява цялата история и двете обаче носят поуки, но различни поуки.
„Юли 1914 г.” е историята на случайната война. Когато говорим за Втората световна война, ние се фокусираме върху нейния край – разгрома на нацизма – докато интересът към Първата световна война е свързан с това как тя започва.
Популярното разбиране е, че войната избухва вследствие на липсата на разбирателство, комуникация и доверие между Великите сили. В колективното въображение на Европа, Голямата война е „колективното самоубийство на Европа”.
Урокът от „юли 1914 г” е ясен – пазете се от прекомерна реакция и дайте шанс на дипломацията. Известна е фразата, че след Втората световна война човек е могъл да избира дали да стане пацифист, но след Първата световна война е бил длъжен да бъде такъв.
„Мюнхен 1938 г.” ни носи друг урок. Учи ни, че капитулацията пред стремежите на една териториално агресивна диктатура не носи мир. Макар и да избягва войната в краткосрочна перспектива, тя открива пътя към още по-голяма война при още по-лоши условия, към една неизбежна война. Това е предупреждение не срещу прекомерното действие, а срещу бездействието.
Историческите аналогии
Как да разберем дали се намираме в 1914 г. или в 1938 г.? Как да преценим дали да се страхуваме повече от случайната война или от разрушителното примирение?
Историческата аналогия, която избираме, до голяма степен зависи от историческите книги, които четем в момента. А това, което четем, както вече видяхме, е предопределено от историческата годишнина, която честваме. Когато през 2014 г. твърдим, че се позоваваме на историята, това означава да се върнем към избухването на Голямата война. През тази година всяка историческа аналогия, която не се позовава на сравнението с Първата световна война, не може да бъде чута. Днес, когато политическите лидери нямат собствен трагичен исторически опит, а гражданите „гугълват”, а не живеят историята, нашата единствена обща история са честванията на историческите годишнини.
Изправени пред руската анексия на Крим, европейските политици и общественото мнение нямат голям избор. В годината, в която в цяла Европа се отбелязва стогодишнината от избухването на Голямата война, аналогията с 1914 г. е неизбежна. Следователно обяснението трябва да се търси не само в руския газ или в слабостта на Америка, а в честването на годишнината от избухването на Първата световна война, която предопределя действията на европейците срещу анексията на Крим. Ако Русия беше решила да анексира Крим през 2038 г., то Западът със сигурност щеше да реагира по различен начин.
Англоезична версия на статията е публикувана на http://opendemocracy.net
„Портал за култура, изкуство и общество", 12.07.2014