Периодите на големи политически трансформации никога не са били лесни за евреите и настоящият момент не прави изключение. Антисемитизмът в Европа е във възход, а мнозина се опасяват, че възраждането на национализма само ще го подхрани.
Но има и обратна тенденция: възходът на антисемитизма в Европа е съпроводен от все по-силното привличане, което европейската твърда десница изпитва към Израел и по-конкретно към неговия министър-председател Бенямин Нетаняху. Това увлечение е особено видимо сред управляващите национално-популистки партии в Централна Европа, регион, в който антисемитизмът исторически е намирал плодотворна почва.
Централноевропейските лидери виждат в Бенямин Нетаняху близък съюзник. Миналата година Вишеградската група, организация за сътрудничество между страните от Централна Европа, планираше да проведе своята среща в Израел – първата среща на организацията извън Европа. В крайна сметка срещата се провали, заради спора между Полша и Израел за отношението към Холокоста, но символиката беше значима, а лидерите на другите три страни от Вишеградската група – Унгария, Чехия и Словакия – пристигнаха в Израел. От своя страна Нетаняху също развива близки отношения с централноевропейските популистки лидери. Той нарече Виктор Орбан „истински приятел на Израел“ в същото време, в което видни представители на еврейската общност в Будапеща критикуваха унгарския лидер за антисемитските нюанси в неговата кампания срещу Джордж Сорос.
Защо централноевропейските популисти са привлечени от Израел на Бенямин Нетаняху по начин, който толкова наподобява увлечението на западноевропейските левичари през 60-те и 70-те години на ХХ век по Куба на Фидел Кастро?
Без съмнение реалполитиката има своето място. Израел е рационален играч и като всеки рационален играч се нуждае от съюзници. Нетаняху вижда в правителствата на Централна Европа потенциални защитници в Европейския съюз, които могат да отслабят натиска на Брюксел заради противоречиви позиции на Израел по въпросите на човешките права. За тази цел той често посещава региона. А усилията му се отплащат: Чешката република, Унгария и Румъния наскоро блокираха изявление на Европейския съюз, което критикуваше САЩ за плановете им да преместят посолството си в Йерусалим.
Централноевропейските правителства също имат интерес от развитието на специални отношения с Израел, за да се възползват от динамичната икономика на Израел, както и да привлекат вниманието на президента Тръмп и неговата произраелска администрация. В региона е широко разпространено убеждението, че за да може лидер на една малка централноевропейска държава да получи покана за посещение в Белия дом, той трябва или да закупи голямо количество американско военно оборудване, или да се надява Нетаняху да лобира за това посещение.
Но популисткият съюз с Израел е нещо повече от брак по сметка и стратегически калкулации.
Големият либерален израелски политолог Шломо Авинери някога беше казал, че макар Израел да е страна от Близкия изток, политиката му често е източноевропейска. Причината за това днес е не само, че бившият Съветски съюз е най-големият източник на емиграция в Израел, макар това също да е от значение. Много от основателите на еврейската държава произхождаха от Централна и Източна Европа и техните политически представи бяха формирани от политиката в държавите, придобили своята независимост след Първата световна война.
Но това, от което днешните източноевропейските популисти са привлечени от Израел е, че той въплъщава една тяхна стара мечта: Израел е демокрация, но етническа демокрация; определя се като държава на евреите по същия начин, по който източноевропейците гледат на държавите си като държави на поляците, унгарците или словаците. Израел е запазил героичния етос на саможертвата в името на нацията, който националистическите политици желаят да имат и техните собствени общества.
Демографията също е от значение. Централна и Източна Европа гледат на Израел като на единственото западно общество, което печели войната за населението, успявайки да обърне тенденциите за демографски спад. В момент, когато Източна Европа е най-бързо обезлюдаващият регион в света, успехът на Израел в убеждаването на евреите от диаспората да се завърнат, както и в убеждаването на самите израелци да имат повече деца, изглежда като истинско чудо.
Източноевропейските популисти споделят и недоверието на Нетаняху към всичко, което изглежда постнационално или дори намеква за космополитизъм. Те са съгласни с Йорам Хазони, консервативен израелски политически философ и поддръжник на Нетаняху, автор на влиятелната книга „Добродетелта на национализма“, в която настоява, че основният политически сблъсък в световната история не е нито между класите, нито между нациите, а между националистите, които вярват че националната държава е най-добрата форма на политическа организация, и империалистите, които се борят за универсална империя. За Йорам Хазони и неговите последователи Римската империя, Хабсбургската империя, Съветският съюз, Европейският съюз, и дори САЩ след края на Студената война са просто различни въплъщения на идеята за универсална империя. А задължение на истинските националисти е да се борят за унищожаването на тези империи.
Нетаняху представлява привлекателен политически модел и в други отношения. На избори той се бори сякаш това е война, в която военнопленници не се взимат, а избирателите са склонни да му простят обвиненията в корупция. В това отношение Виктор Орбан има на какво да се възхити. Освен тона Нетаняху успява да се противопостави на критиките от останалия свят и в същото време да запази правото си да се чувства като жертва – стратегия, която следва и полската партия „Право и справедливост“. Израел е малка страна, но благодарение на своята икономическа и военна мощ, участва в лигата на великите сили и показва възможности да се противопостави дори на САЩ.
Увлечението на централноевропейските националисти по Израел ни помага да разберем каква е тяхната политическа мечта, но то е показателно и за техните ограничения. Ключът към националистическата политика на Израел и съпротива срещу международния натиск е твърдението, че страната е изправена пред екзистенциална заплаха. Наистина понякога израелските политици цинично експлоатират тези заплахи, но все пак те си остават реални. Същото не може да се каже за Централна Европа, която в рамките на Европейския съюз днес изживява един от най-мирните периоди в историята на региона.
Популистките лидери в Централна Европа виждат в Израел пример за това как една малка държава може да бъде суверенна и героична. Само че повечето източноевропейци са мотивирани от мечтата за нормален живот, а не от фантазиите за героичните жертви.
С други думи, на популистките лидери ще им бъде по-лесно да се възхищават на Израел, отколкото да убедят своите общества да станат като него.
Англоезична версия на статията е публикувана в „Ню Йорк таймс“, 18 март 2019 г.
„Портал за култура, изкуство и общество", 18.03.2019