Британският философ Парфит твърди, че лошите аргументи нямат нужда от силен опонент – те се побеждават сами (self-defeating)[i]. Това е и драмата на левицата – и най-вече БСП: тя систематично разчита на аргументи, които подронват собствените й позиции и й затварят вратата към по-широко обществено одобрение. Затова сме се запътили към политическа система, в която доминира една дясна партия и в която десните формации имат значителен превес: те лесно печелят дебатите, дори когато пътьом правят всичко възможно да се изпокарат помежду си. В този смисъл моделът, който се наложи след изборите от миналата есен, е следният: много парламентарен шум и бълбукане по повърхността, но когато се стигне до реални, съдържателни въпроси, накрая обикновено се получава конституционно мнозинство. Поне част от обяснението на този изненадващ феномен е трайното обвързване на БСП с незащитими и самооборващи се тези, обвързане, което доста анализатори обявиха за предсказание за нейния край. И без да се стига до подобен фатализъм, е очевидно, че лявото само се е вкарало в „тупик” (казано на жаргон, който поне русофилите трябва да харесат). Ето как се стигна дотук:
Лявото е русофилско и следователно подкрепя Путин
Има ли някаква смислена причина, поради която лявото (у нас) трябва да е русофилско и путинофилско? Дори повърхностен размисъл е достатъчен човек да се убеди, че Путинова Русия е всичко, срещу което една модерна, а дори и не толкова модерна левица трябва да се бори: олигархичен модел със силен авторитарен уклон. Да, българите в голямото си мнозинство имат силни симпатии към руския народ и са му признателни за освобождението от Османската империя. Това са безспорни факти, но те са безполезни в градежа на смислена лява платформа. Те са съвместими и с десни, и с центристки, и с фашизоидни, а и направо с налудничави политически идеи.
След погрома си на изборите през 2014 г. БСП взе недвусмислено решение да „подсили” идентичността си с кресливо русофилство. Резултатът от това решение е, че разликата между Волен Сидеров и Мая Манолова взе да избледнява, без това да се отразява положително на рейтинга на БСП.
С този си ход столетницата влезе и в открито популистка територия, изоставяйки всякакъв ангажимент да образова и просвещава електората си. Все пак действията на Русия в Украйна – използването на сила за разрешаване на международен спор – противоречат грубо на всичко, зад което каквато и да е левица би трябвало да стои. Този факт убягва на прогресивната лява мисъл, докато тя се разхожда из медиите, закичена с танкистка ушанка и черно-оранжева лентичка.
Може би русофилството е антиамериканизъм? Антиамериканизмът пък е анти-авторитарен и анти-капиталистически и затова е ляв? Това също са много плоски аргументи. Да започнем с анти-авторитаризма. Разбираемо гърците хранят анти-американски чувства, защото САЩ са подкрепяли там военна хунта по време на Студената война. Този аргумент за нас е с обратна сила, обаче – не може да обвините американците, че са подкрепяли нашия тоталитаризъм. Една модерна левица също така не би трябвало да е против капитализма по принцип. Ако е такава, то тя влиза в територията на партии като Атака и става неразличима от тях. Да, нормално е левицата да е срещу неолиберални интерпретации на капитализма като рейгъномиката и тачъризма, да речем. Но да обвинявате днес САЩ на президента Обама в подобни „грехове” е някакво недоразумение. В крайна сметка САЩ се справя (поне досега) с финансовата криза от 2008 г. с подход, който лесно може да бъде описан като класическо кейнсианство: сериозни бюджетни дефицити и публичен дълг, „наливане” на публичен ресурс в икономиката с надежда тя да генерира растеж, нови работни места и постепенно връщане на задълженията. Ако БСП има „лява” интерпретация на капитализма, то тази партия днес би трябвало да е силно про-американска.
Лявото е носталгично
Друг маркер на идентичността на лявата БСП е соц-носталгията. Може ли една левица в демократична държава да разчита на носталгия по тоталитарна политическа система, работеща на принципа на Великия инквизитор – трай си и си мълчи, в замяна на което ще получиш хляб и някои други (в никакъв случай не изобилни) материални блага. Лявата демократична идея е точно обратното на подобна идеология: тя вдъхва вяра на хората заедно и свободно да вземат решения, които са добри за всички, които са базирани на солидарност и загриженост за равенството. В инструментализирането на соц-носталгията БСП никога не заклейми искрено авторитарния (тоталитарния) характер на комунизма в България, произвола на управляващата върхушка, насилието и т.н. Тя дори разпалва и визии за някакъв соц-просперитет, който се оказа илюзорен – през първата половина на 80-те години наистина имаше период, в който като че ли социализмът даваше обещание за материално замогване. Но не трябва да се забравя, че голяма част от одобрението на падането на режима през 89 г. се дължеше на ясното разбиране на хората за безнадеждната изостаналост на комунистическия модел в икономическо отношение. Дължеше се на умората от дефицити на елементарни стоки като тоалетна хартия и олио, например. Всичко това БСП предпочита да премълчи и в този смисъл се превръща в партия, градяща едно измислено минало. Дори и да успее в начинанието си, в което аз не вярвам, не е ясно какво е „лявото” на подобно политическо поведение.
Лявото е антиевропейско
След последните парламентарни избори в Гърция БСП започна да дава сигнали, че ще поеме по пътя на Сириза. Каквото и да означава това, би трябвало да предполага някаква доза „анти-ЕС” позиция. И наистина, леви анализатори и говорители започнаха да иронизират „европейските” ценности, да правят сметки колко сме спечелили от ЕС, а някои направо ни вкараха в Евразийския съюз или поне почнаха да ни вадят от НАТО (което е същото).
Това също е много задънена улица. ЕС е в голяма степен проект и на европейската социал-демокрация от следвоенния период – ключов маркер от идентичността на лявото. В основата си ЕС е идея за споделяне на ключови публични блага: сигурност, достъпни и евтини храни, мобилност, ниски лихви на публично финансиране и т.н. ЕС е модел, при който има сериозен трансфер на блага от центъра към периферията. Големият бум в развитието на Гърция се дължи на два фактора, например: на трансферите от фондовете на ЕС и най-вече на дългия период от ниски лихви, с които Гърция е могла да финансира изграждането на съвременната си социална и икономическа инфраструктура. Проблемът днес там не е, че страната е получила малко от ЕС, а че всъщност е взела повече, отколкото може смислено да усвои и да превърне в действащ, конкурентно-способен бизнес.
Точно затова сме свидетели и на пируетите на лявата Сириза – тя е от тези анти-европейци, които в никакъв случай не биха излезли от ЕС. БСП може да възприеме този подход, но той само ще засили бутафорията на настоящата й позиция.
Лявото е защита на „втората България”
БСП се позиционира като партията на възрастните хора с ниски доходи, тези от селата и малките градове. Това за стратезите на левицата е една „втора България”, която ще гласува за БСП и ще я държи в парламента. Точно това, обаче, е и може би най-пагубната заблуда за левицата. Да, такава „втора България” има, но фокусирането само върху нея вкарва БСП в тясна ниша, определена от изборните й резултати през 2014 г. С тази стратегия БСП отстъпва борбата за средния избирател на ГЕРБ и става подобна на ДПС или РБ, които разчитат на нишов електорат: първите – на малцинствата, а вторите – на градската интелигенция и по-високите етажи на средната класа. Заради това отстъпление на БСП вървим към, на практика, еднопартиен модел с множество нишови малки партии.
През 2008 г. БСП и ГЕРБ имаха сходна относителна тежест от около 19% и бяха двете големи партии в системата. Както таблицата[ii] по-долу показва, те бяха горе-долу еднакво представени в подоходните групи между 50-300 лева доход на член от семейството – а тези групи съставят 73% от избирателите (т.е. – т.нар. „среден избирател”).
За да има претенции за „голяма”, една лява партия трябва да има трайно и сериозно присъствие във всички тези групи. Да, десните ще са малко надпредставени в по-високите доходни групи, а левите – в ниските. Но не може една голяма партия да изостави всички тези средни за страната групи и да се фокусира само върху най-ниските доходи, тези на хората от селата или по-бедните пенсионери. Ако това стане, от 20%, партията ще се свие на 15%, а после на 10% и т.н. (Това е урок не само за левицата. РБ, ако иска сериозно да се противопоставя на ГЕРБ в дясно, е необходимо да излезе от високо-доходната ниша, която за съжаление е доста тясна.) Като цяло илюзия е, че има „втора България”, която е „половината” от страната, и която по дефиниция ще гласува за лявото, защото е по-бедна. Партиите, които искат да са големи, спорят в сходни подоходни категории и трябва да предлагат пакети от политики, в които всеки може да види нещо привлекателно. В западна Европа това е станало още с идването на всеобхватната (catch-all) партия през 50-те години на XX век. БСП днес иска да се превърне отново в класова партия, във времена, в които класовата структура е размита и може да гарантира единствено нишово представителство. За да се убедите, помислете върху следната статистика: към 2015 г. 8,5% от българите имат месечен доход на член от семейството над 500 лева.
Лявото е ситуационно
Голямата победа на БСП от последните седмици бе убеждаването на хората, че вземането на 16 млрд. „нов дълг” е нещо лошо. Като оставим настрана фактите – че не става дума за нов дълг, че парите не са взети, а заявени като горна граница за три-годишен период и т.н. – поразителна е повратливостта на левицата в използването на аргументи, достойни за „Чаената партия” в САЩ. Чухме и „заробването на бъдещите поколения”, и критики на държавното харчене на публични средства и пр., и пр. Левицата би трябвало, по принцип, да е за поддържане на умерени дефицити (а не за орязване на бюджетни плащания и програми). Но не би, за БСП ситуационната изгода се оказа по-важна и тя се впусна безпроблемно в либертарианска логорея. Очевидно е, че лява идентичност по този начин трудно може да се гради.
В заключение, проблемите на БСП като цяло са два. Първият е, че като съберете на едно място пет лоши аргумента, не се получава един добър. Ако това беше възможно, левицата щеше да е на прав път. Второ, изненадваща е учудващата интелектуална немощ на т.нар. „нови леви”, които не помагат особено на БСП в ситуацията. Едни от тях яхнаха путинофилията, други гледат към Сириза, трети стягат нов Комунистически интернационал и се прехласват по Тодор Живков: „новото” май е недозабравеното старо. На този фон лявото наистина има остра нужда от носталгия – към Сергей Дмитриевич Станишев от периода преди ерата „Пеевски”.
[i] Derek Parfit, Reasons and Persons, 1984.
[ii] Изследване на Алфа Рисърч, Състояние на обществото, 2008 г.
„Портал за култура, изкуство и общество", 14.03.2015