Текстът е публикуван в бр. 8 (36) на сп. Business Global.
Линк към сайта на списанието тук.
Автор: Ружа Смилова
Снимка: Business Global
Кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София, издигната от обединението на демократичната общност в София (ПП-ДБ – Спаси София – Екипът на София), предизвика силен скандал. Подклаждан от загрижени „приятели” на демократичната общност с все нови разкрития за миналото на семейството на Терзиев – „син и внук на ДС не само на квадрат, но и на куб”, по думите на Методи Андреев, този скандал заплашва не просто да донесе провал на тази общност на местните избори в София, но и да доведе до разпад на управленската коалиция ПП-ДБ. Дали този скандал може да произведе и нещо позитивно, като повдигне важни, но пренебрегвани досега теми, зависи от нас.
Възраженията срещу кандидатурата на Терзиев са много. Към стандартното – спускат кандидат-парашутист, без да е преминал през демократична процедура за предварителен подбор или консултиране с гражданите (като предварителни избори например), някои добавят, че му липсват нужните за управлението на столицата опит, експертиза и дори визия за развитието на София. Съкрушителният (според по-радикалните му противници) аргумент срещу тази кандидатура обаче е, че голяма част (или дори цялото – „на куб“) от семейството и роднините му не само са работили, но и са заемали ръководни позиции в Държавна сигурност. Наследникът на палачите няма как да бъде успешният кандидат на жертвите. Дори и искрено да поиска прошка от жертвите, „родилното му петно“ изначално го дисквалифицира.
Усещането за несправедливост на прехода
Времето до местните избори може да се окаже достатъчно скандалът да отшуми въпреки постоянното му подклаждане от загрижени доброжелатели: претоплянето и на най-вкусната гозба в един момент може да отврати любителите ѝ. Но това не трябва да ни отказва да обсъдим наистина важните въпроси. Точно обратното: това обсъждане е закъсняло с десетилетия. 34 години след края на комунизма обществото ни все още не е „преработило” наследството от предишния режим. Преходът, който трябваше да даде рестарт на обществото ни след неуспешния експеримент с комунизма, като гарантира равен старт за всички, само засили усещането за несправедливост. „Старият режим“ успя да трансформира активите си в капитали и така продължи да властва икономически, ако не и директно политически. Дори в общества, които много по-бързо и успешно от нас преминаха през своя преход към демокрация и навреме осъществиха някаква форма на лустрация, процесите на трансформация на активите на стария режим в икономически и политически капитал на наследниците им допринесоха за това на власт да дойдат популисти. Острата антикомунистическа реторика, съчетана с масовите фрустрации от несправедливостите на прехода, е в основата на политическия успех на Орбан и Качински. Това продължават да бъдат основни източници на мобилизация за популистките режими в Унгария и Полша, които умело използват подкрепата си, за да подкопават демократичната държава.
Кое подразни демократичната общност
Има различни хипотези за това кое най-много подразни в кметската номинация на Васил Терзиев. Фактът, че е успял бизнесмен, не би трябвало да дразни общност, самоидентифицираща се преди всичко като „дясна“. Това, че той е сред най-големите дарителители на кампаниите на ПП-ДБ, също е малко вероятно обяснение. Стандартното възражение срещу номинации на демократичната общност, че не са достатъчно демократично легитимирани, също не звучи убедително Подобни възражения всъщност оспорват водещата роля – и основна отговорност – на политическите партии в процеса на излъчване на кандидати за изборни позиции. Демократичните процедури не само допускат, но и изискват политическите партии да поемат отговорността да излъчат обединяваща кандидатура, която да има шансове за успех. Затова важен е не толкова начинът на излъчването, а самата кандидатура – тя трябва да бъде безспорна, убедителна и потенциално обединяваща много често радикално различни в профила си (идеeн, но и биографичен) избиратели.
Тук според мен са и истински сериозните възражения срещу номинацията на Васил Терзиев. Те са и тези, които повдигат важните за обществото ни теми, свързани с все още неосмисленото наследство от комунистическото минало.
Освен вече споменатото по-горе „родилно петно“ за мнозина проблемът е това, че младият наследник на семейството със сериозна ДС обремененост е имал по-висок от връстниците си старт в състезанието на прехода. Така той не само е отгледан в семейство с всичките привилегии, на които са се радвали представителите на висшите ешелони на властта и на репресивния апарат на комунистическата държава, но и лично той е получил шанс за образование в най-добрите училища и университет в страната – привилегия, отказана на огромно мнозинство от връстниците му.
Либералният етически индивидуализъм
Проблемът с „родилното петно“ беше вече подробно разнищен от редица анализатори и дори инфлуенсъри заеха категорична позиция по него: човек не може да носи отговорност за неща, които не е извършил. Етическият индивидуализъм е основно допускане на модерните политически доктрини, които обосновават либералната демокрация като предпочитан политически режим за общество от рационални индивиди, които могат да бъдат държани отговорни единствено за собствените им дела и евентуални вини. Подобен индивидуализъм е несъвместим с доктрини, които вменяват колективни вини на база „първороден грях“ (като консерватизма) или семейни „родилни петна“ (като комунизма). Затова е донякъде учудващо в общност, която отхвърля практиките от комунистическото минало за вменяване на вина на синовете и дъщерите за греховете на техните родители и предци, да натоварва наследниците на комунистически функционери с греховете на техните роднини.
Все пак сред демократичната общност има много хора – лично или косвено пострадали от комунистическите репресии, за които номинацията за техен представител на син или дъщеря на техните палачи е особено болезнен удар. Чувствата на тези хора – дори и да не са напълно рационални – не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка на база високи принципи като индивидуалната отговорност. В политиката мобилизацията често стъпва на неизбрани идентичности и на силни емоции, каквито тези идентичности често пораждат. Затова лидерите на партиите, номинирали наследник на род със сериозна ДС обремененост, не бива да се сърдят на тези техни избиратели, които възприемат наследниците на своите палачи като „чужди“, като хора от противниковия „клан“, които няма как да приемат за „свои“ представители.
Нещо повече, твърде успешното вписване на комунистическите елити в демократичните постсоциалистически общества – в някои от които партии – приемници на комунистическата партия, продължиха да управляват (най-ярък пример тук може би е не толкова България, колкото Унгария, която имаше поредица от реформистки управления с водеща роля на Унгарската социалистическа партия) породи вълна от недоволство. На вълната на последвалата антикомунистическа мобилизация на власт там дойдоха популисти, готови да направят всичко, за да предотвратят връщането на опозицията на власт. Резултатът е подриване на демокрацията и приплъзване към авторитаризъм, каквото наблюдаваме не само в Унгария (и в България доскоро), но и в Полша напоследък. Урокът тук е ясен – емоциите на избирателите трябва да бъдат вземани насериозно и всяка номинация трябва да бъде оценявана не само на база личните достойнства на кандидата, но и на база потенциала ѝ да породи силни негативни емоции, които лесно могат да бъдат активизирани от популистки предприемачи, винаги готови да „предоставят криза“ (perform crisis), по удачния израз на изследователя на популизма Бенджамин Мофит.
А равен старт днес?
Последно – съвсем не по важност! – тук ще разгледам въпросите около очакването за равен старт, които номинацията на Васил Терзиев повдигна. На тези въпроси беше обърнато значително по-малко внимание, но според мен те са може би най-значителните въпроси, които една демократична общност следва да обсъжда. Тези въпроси касаят не толкова миналото ѝ, колкото нейното бъдеще. Повдигнатите възражения за неравния старт обаче бяха фокусирани изцяло върху миналото: комунистическата „аристокрация“ е осигурила на себе си и наследниците си по-висок старт в състезанието на прехода, който неравен старт е предопределил несправедливия характер и резултати от прехода. „Родилното петно“ на обществото ни има своите корени в привилегиите и зависимостите на стария режим. Интересното в този наратив – който почива на напълно реални, болезнени за обществото ни проблеми, пораждащи постоянно чувство за несправедливост – е, че той е изцяло обърнат към миналото. Очакването е било за равен старт и това очакване е било предадено от елитите, осъществили прехода. В същото време повдигащите подобни обвинения за провала на прехода да гарантира и отстои равен старт, рядко виждат проблем в това, че обществото ни не осигурява равен старт на настоящите си граждани.
Без никакво съмнение децата от маргинализирани общности не се радват на равен старт, но острите дефицити в равенството на старта засягат и много по-широки слоеве от обществото. Наративът, който, изглежда, доминира в демократичната общност, е, че идеалът за „равен старт“ е наивна утопия, към осъществяването на която обществото ни не трябва да се стреми. Нищо чудно, че при широкото разпространение на подобни нагласи България е шампион в поредните незавидни класации – като тази за неравенството на шансовете в достъпа до образование и до пазара на труда. Неравният достъп до образование и пазар на труда не само е несправедливо към тези, на които отказваме да дадем шанс за развитие, но води и до огромни икономически, културни, социални, здравни и т.н. загуби за обществото ни.
Затова темата за равния старт следва да бъде обсъждана не само като изискване към кандидати за изборни позиции с „родилни петна“ заради семейната им обвързаност със стария режим. Гарантиране на възможно най-голямо равенство на старта за всички граждани следва да бъде основен приоритет пред всяка политическа сила с амбиция да модернизира страната ни. От това зависи не само усещането за справедливост у мнозинството, но и бъдещето на страната ни. Възможността тази пренебрегвана доскоро тема да бъде поставена на вниманието на обществеността може да бъде един от непреднамерените добри резултати от скандала, породен от номинацията на Васил Терзиев. Дали тази възможност ще бъде използвана – и от обсъждане на безспорно големите травми на прехода преминем към обсъждане на наболелите съвременни проблеми на обществото ни, зависи от нас. Не от бащите и майките, дядовците и чичовците ни.
Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!
Линк към сайта на списанието тук.
Автор: Ружа Смилова
Снимка: Business Global
Кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София, издигната от обединението на демократичната общност в София (ПП-ДБ – Спаси София – Екипът на София), предизвика силен скандал. Подклаждан от загрижени „приятели” на демократичната общност с все нови разкрития за миналото на семейството на Терзиев – „син и внук на ДС не само на квадрат, но и на куб”, по думите на Методи Андреев, този скандал заплашва не просто да донесе провал на тази общност на местните избори в София, но и да доведе до разпад на управленската коалиция ПП-ДБ. Дали този скандал може да произведе и нещо позитивно, като повдигне важни, но пренебрегвани досега теми, зависи от нас.
Възраженията срещу кандидатурата на Терзиев са много. Към стандартното – спускат кандидат-парашутист, без да е преминал през демократична процедура за предварителен подбор или консултиране с гражданите (като предварителни избори например), някои добавят, че му липсват нужните за управлението на столицата опит, експертиза и дори визия за развитието на София. Съкрушителният (според по-радикалните му противници) аргумент срещу тази кандидатура обаче е, че голяма част (или дори цялото – „на куб“) от семейството и роднините му не само са работили, но и са заемали ръководни позиции в Държавна сигурност. Наследникът на палачите няма как да бъде успешният кандидат на жертвите. Дори и искрено да поиска прошка от жертвите, „родилното му петно“ изначално го дисквалифицира.
Усещането за несправедливост на прехода
Времето до местните избори може да се окаже достатъчно скандалът да отшуми въпреки постоянното му подклаждане от загрижени доброжелатели: претоплянето и на най-вкусната гозба в един момент може да отврати любителите ѝ. Но това не трябва да ни отказва да обсъдим наистина важните въпроси. Точно обратното: това обсъждане е закъсняло с десетилетия. 34 години след края на комунизма обществото ни все още не е „преработило” наследството от предишния режим. Преходът, който трябваше да даде рестарт на обществото ни след неуспешния експеримент с комунизма, като гарантира равен старт за всички, само засили усещането за несправедливост. „Старият режим“ успя да трансформира активите си в капитали и така продължи да властва икономически, ако не и директно политически. Дори в общества, които много по-бързо и успешно от нас преминаха през своя преход към демокрация и навреме осъществиха някаква форма на лустрация, процесите на трансформация на активите на стария режим в икономически и политически капитал на наследниците им допринесоха за това на власт да дойдат популисти. Острата антикомунистическа реторика, съчетана с масовите фрустрации от несправедливостите на прехода, е в основата на политическия успех на Орбан и Качински. Това продължават да бъдат основни източници на мобилизация за популистките режими в Унгария и Полша, които умело използват подкрепата си, за да подкопават демократичната държава.
Кое подразни демократичната общност
Има различни хипотези за това кое най-много подразни в кметската номинация на Васил Терзиев. Фактът, че е успял бизнесмен, не би трябвало да дразни общност, самоидентифицираща се преди всичко като „дясна“. Това, че той е сред най-големите дарителители на кампаниите на ПП-ДБ, също е малко вероятно обяснение. Стандартното възражение срещу номинации на демократичната общност, че не са достатъчно демократично легитимирани, също не звучи убедително Подобни възражения всъщност оспорват водещата роля – и основна отговорност – на политическите партии в процеса на излъчване на кандидати за изборни позиции. Демократичните процедури не само допускат, но и изискват политическите партии да поемат отговорността да излъчат обединяваща кандидатура, която да има шансове за успех. Затова важен е не толкова начинът на излъчването, а самата кандидатура – тя трябва да бъде безспорна, убедителна и потенциално обединяваща много често радикално различни в профила си (идеeн, но и биографичен) избиратели.
Тук според мен са и истински сериозните възражения срещу номинацията на Васил Терзиев. Те са и тези, които повдигат важните за обществото ни теми, свързани с все още неосмисленото наследство от комунистическото минало.
Освен вече споменатото по-горе „родилно петно“ за мнозина проблемът е това, че младият наследник на семейството със сериозна ДС обремененост е имал по-висок от връстниците си старт в състезанието на прехода. Така той не само е отгледан в семейство с всичките привилегии, на които са се радвали представителите на висшите ешелони на властта и на репресивния апарат на комунистическата държава, но и лично той е получил шанс за образование в най-добрите училища и университет в страната – привилегия, отказана на огромно мнозинство от връстниците му.
Либералният етически индивидуализъм
Проблемът с „родилното петно“ беше вече подробно разнищен от редица анализатори и дори инфлуенсъри заеха категорична позиция по него: човек не може да носи отговорност за неща, които не е извършил. Етическият индивидуализъм е основно допускане на модерните политически доктрини, които обосновават либералната демокрация като предпочитан политически режим за общество от рационални индивиди, които могат да бъдат държани отговорни единствено за собствените им дела и евентуални вини. Подобен индивидуализъм е несъвместим с доктрини, които вменяват колективни вини на база „първороден грях“ (като консерватизма) или семейни „родилни петна“ (като комунизма). Затова е донякъде учудващо в общност, която отхвърля практиките от комунистическото минало за вменяване на вина на синовете и дъщерите за греховете на техните родители и предци, да натоварва наследниците на комунистически функционери с греховете на техните роднини.
Все пак сред демократичната общност има много хора – лично или косвено пострадали от комунистическите репресии, за които номинацията за техен представител на син или дъщеря на техните палачи е особено болезнен удар. Чувствата на тези хора – дори и да не са напълно рационални – не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка на база високи принципи като индивидуалната отговорност. В политиката мобилизацията често стъпва на неизбрани идентичности и на силни емоции, каквито тези идентичности често пораждат. Затова лидерите на партиите, номинирали наследник на род със сериозна ДС обремененост, не бива да се сърдят на тези техни избиратели, които възприемат наследниците на своите палачи като „чужди“, като хора от противниковия „клан“, които няма как да приемат за „свои“ представители.
Нещо повече, твърде успешното вписване на комунистическите елити в демократичните постсоциалистически общества – в някои от които партии – приемници на комунистическата партия, продължиха да управляват (най-ярък пример тук може би е не толкова България, колкото Унгария, която имаше поредица от реформистки управления с водеща роля на Унгарската социалистическа партия) породи вълна от недоволство. На вълната на последвалата антикомунистическа мобилизация на власт там дойдоха популисти, готови да направят всичко, за да предотвратят връщането на опозицията на власт. Резултатът е подриване на демокрацията и приплъзване към авторитаризъм, каквото наблюдаваме не само в Унгария (и в България доскоро), но и в Полша напоследък. Урокът тук е ясен – емоциите на избирателите трябва да бъдат вземани насериозно и всяка номинация трябва да бъде оценявана не само на база личните достойнства на кандидата, но и на база потенциала ѝ да породи силни негативни емоции, които лесно могат да бъдат активизирани от популистки предприемачи, винаги готови да „предоставят криза“ (perform crisis), по удачния израз на изследователя на популизма Бенджамин Мофит.
А равен старт днес?
Последно – съвсем не по важност! – тук ще разгледам въпросите около очакването за равен старт, които номинацията на Васил Терзиев повдигна. На тези въпроси беше обърнато значително по-малко внимание, но според мен те са може би най-значителните въпроси, които една демократична общност следва да обсъжда. Тези въпроси касаят не толкова миналото ѝ, колкото нейното бъдеще. Повдигнатите възражения за неравния старт обаче бяха фокусирани изцяло върху миналото: комунистическата „аристокрация“ е осигурила на себе си и наследниците си по-висок старт в състезанието на прехода, който неравен старт е предопределил несправедливия характер и резултати от прехода. „Родилното петно“ на обществото ни има своите корени в привилегиите и зависимостите на стария режим. Интересното в този наратив – който почива на напълно реални, болезнени за обществото ни проблеми, пораждащи постоянно чувство за несправедливост – е, че той е изцяло обърнат към миналото. Очакването е било за равен старт и това очакване е било предадено от елитите, осъществили прехода. В същото време повдигащите подобни обвинения за провала на прехода да гарантира и отстои равен старт, рядко виждат проблем в това, че обществото ни не осигурява равен старт на настоящите си граждани.
Без никакво съмнение децата от маргинализирани общности не се радват на равен старт, но острите дефицити в равенството на старта засягат и много по-широки слоеве от обществото. Наративът, който, изглежда, доминира в демократичната общност, е, че идеалът за „равен старт“ е наивна утопия, към осъществяването на която обществото ни не трябва да се стреми. Нищо чудно, че при широкото разпространение на подобни нагласи България е шампион в поредните незавидни класации – като тази за неравенството на шансовете в достъпа до образование и до пазара на труда. Неравният достъп до образование и пазар на труда не само е несправедливо към тези, на които отказваме да дадем шанс за развитие, но води и до огромни икономически, културни, социални, здравни и т.н. загуби за обществото ни.
Затова темата за равния старт следва да бъде обсъждана не само като изискване към кандидати за изборни позиции с „родилни петна“ заради семейната им обвързаност със стария режим. Гарантиране на възможно най-голямо равенство на старта за всички граждани следва да бъде основен приоритет пред всяка политическа сила с амбиция да модернизира страната ни. От това зависи не само усещането за справедливост у мнозинството, но и бъдещето на страната ни. Възможността тази пренебрегвана доскоро тема да бъде поставена на вниманието на обществеността може да бъде един от непреднамерените добри резултати от скандала, породен от номинацията на Васил Терзиев. Дали тази възможност ще бъде използвана – и от обсъждане на безспорно големите травми на прехода преминем към обсъждане на наболелите съвременни проблеми на обществото ни, зависи от нас. Не от бащите и майките, дядовците и чичовците ни.
Можете да намерите Business Global в пунктовете на Inmedio в моловете, в големите търговски вериги, в повечето от веригите бензиностанции, както и в централните пунктове за разпространение на печатни издания. Приятно четене!