На 4 март 2012 г. Владимир Путин беше избран за президент на Русия. Вече се бе случвало на два пъти. Но този път, за разлика от 2000 и 2004 г., хиляди руснаци излязоха по улиците на Москва, за да протестират срещу изборните измами и да оспорят официалния победител. Макар че стихнаха също толкова бързо, колкото и започнаха, протестите, избухнали за пръв път след фалшифицираните парламентарни избори през декември 2011 г., не просто отслабиха, а на практика разрушиха режима на Путин, известен като управляемата демокрация. По ирония на съдбата, малцина от опонентите на Путин вътре или извън страната забелязаха неочакваната смърт на неговия режим, вторачени в неговото завръщане на президентския пост и в динамичното развитие на масовото протестно движение.
Аутопсии могат да се извършват само върху мъртво тяло. Затова сега за пръв път имаме възможност да надникнем в политическата мистерия на управляемата демокрация и да се опитаме да разберем нейния механизъм. За да оценим причините и вероятните последици от събитията през март 2012 г., трябва да разберем природата на режима, който лежи днес на операционната маса.
През дванадесетте години на своето управление Владимир Путин изгради режим, който не може да бъде обяснен само чрез класическото противопоставяне между демокрация и авторитаризъм. Русия на Путин видимо не е демокрация. Режимът не покрива и минималните стандарти за „конкурентни избори с неясен резултат”. В руските избори ясни са именно резултатите, докато изборните правила са променливи и постоянно пренаписвани, за да осигурят желания резултат. Но Русия не е и класически авторитарен режим. Репресията не е основното средство, чрез което Путин успява да се задържи на власт. Границите на страната са отворени, интернет е оставен сам на себе си (за разлика от Китай), а в Путинова Русия има по-малко затворени журналисти, отколкото в Турция на Реджеп Тайип Ердоган. Русия не е нито демократична, нито авторитарна. Нито е нещо по средата между тези два полюса, въпреки че измамното наличие на демократични и авторитарни практики кара някои изследователи да класифицират тази система като хибриден режим.
За да разгадаем тайната на управляемата демокрация, трябва да отговорим на няколко въпроса. Какъв политически смисъл имат нагласените избори за едно правителство, което никога не е имало претенциите да е истински демократично? Защо нагласените избори в ерата на Путин са едновременно безсмислени и необходими? Защо му беше нужно на Путин да манипулира президентските избори, след като беше достатъчно популярен, за да ги спечели дори ако те бяха честни и свободни? Защо Кремъл манипулира изборите по толкова очевиден начин, че никой не може да се усъмни нито в този факт, нито че измамите са режисирани именно от Кремъл?
Актуалността и важността на тези въпроси произтича от факта, че Путин не би могъл да спечели и удържи властта без тази практика за манипулиране на изборите. В историята на Съветския съюз изборите никога не са играли толкова важна и съществена роля. За разлика от Съветския съюз, историята на посткомунистическа Русия едва ли може да бъде разказана без тези избори. Редовните нагласени избори не са нито мимолетно събитие, нито извънредна мярка – те са централен и институционален стожер на Путиновия режим.
Това, че руските избори са обект на „инженерство”, по думите на Юлия Иоффе, е факт, който „всеки руснак, независимо от политическите си убеждения или риторика знае и приема”. Отстраняването на кандидати заради невалидни подписи, пълненето на изборните урни с конкретни бюлетини, манипулациите в броенете на гласовете, монополът върху медиите, добре смазаните кампании –това са основните характеристики на руските избори. Може да се твърди, че изборите с предварително нагласени резултати са често срещана практика на недемократичните режими. Барбара Гедес, подобно на други изследователи, развива убедителната теза, че авторитарните управници често ползват изборите, за да поддържат местните кадри нащрек, за да внушат, че съществува подкрепа за режима, както и за да ограничат възможността от насилствено завземане на властта от близки до властта противникови фракции. Нагласените избори в Путиновата управляема демокрация обаче са нещо още по-съществено. Със сигурност руският лидер не организира изборите, за да задържи потенциалните заговорници сред военните в казармите. Нагласените избори изпълняват четири основни функции на неговия режим.
Новаторската употреба на фалшифицираните избори
Първо, нагласените избори дават добра възможност на елитите и на обикновените руснаци, за да бъде напомнено, че основен източник на легитимността на режима е личната популярност на Путин. От десетилетие повечето руснаци са наясно, че изборите са нагласени. Но същевременно повечето от тях са убедени, че ако изборният процес би бил честен и свободен, Путин отново щеше да ги спечели. Дори когато нарече Путин „най-коварната личност в съвременната руска история”, един от водачите на движението за човешки права в Русия с неохота призна преди няколко години, че „Путин щеше да спечели изборите през 2000 г. и 2004 г., макар и вероятно с не толкова голяма преднина, дори ако тези избори бяха свободни, дори правителството да не беше вложило за тяхното спечелване своите „административни ресурси”, и дори ако всички кандидатите имаха равен достъп до гласоподавателите чрез телевизията и пресата.
Това убеждение се подхранва и от социологическите сондажи на независимите агенции. Следователно изборите нямат за цел да определят бъдещия ръководител на Русия, тяхната цел е по драматичен начин да представят наложената реалност за съществуването на путинско мнозинство в руското общество. Дори когато е ясно, че са фалшифицирани, изборите имат за задача да напомнят, че Русия е нацията на Путин. Целта на периодичните избори е и да преповторят твърдението за „липсата на алтернатива” на Путиновия режим. Те изпълняват важната роля да превърнат Путин в единствен арбитър на споровете сред управляващия елит и по този начин да обезкуражат загубилите да търсят подкрепа сред обществото или сред други външни сили.
Запълването на игралното поле не беше достатъчно за отбора на Путин. В стремежа си да овладее още по-голямо пространство неговият екип реши да блокира входовете и изходите на стадиона. Сондажите от 2011 г. доказват ефективността на този подход: тънката „популярност” на Путин, поне през последните няколко години, се основава на общоприетото усещане за липса на убедителна или примамлива алтернатива. Ако гласоподавателите са убедени, че настоящото ръководство няма убедителна алтернатива, те ще отстъпят и ще се приспособят към статуквото. Това може да обясни защо Владислав Сурков и другите „политически технолози” на Кремъл позволиха на лидерите на измамната и безлична опозиция – Генадий Зюганов, Владимир Жириновски, Сергей Миронов – неуморно да останат по местата си през цялото Путиново десетилетие, и така да продължат да запълват политическия хоризонт с непривлекателни претенденти, което да не позволи фокусирането на анти-режимните чувства. Поддържането на илюзията, че алтернатива на Путин и неговото управление не съществува, е една от централните цели на постоянно нагласените избори.
Пионерът на политическите технолози Глеб Павловски обича да разказва историята за разговора си с една обикновена жена по време на кампанията от 1996 г. Тя обяснила, че симпатизира на Зюганов, кандидатът на Комунистическата партия, но че ще гласува за Борис Елцин. Когато Павловски я попитал защо не гласува за Зюганов, тя му отговорила: „Когато Зюганов стане президент, тогава ще гласувам за него”. С други думи в Русия „популярността” на лидера (измервана от социолозите), е следствие от неговата власт, а не причина той да бъде избран. Ако през цялото това време Путин беше просто един от няколкото възможни президенти, той нямаше да бъде този Путин, за когото гласува опортюнистично настроения руски електорат.
Наред с това контролираните от държавата избори дават възможност на партията на властта успешно да се „брандира” наново. Изработвайки нови лозунги и дори сменяйки някои от лицата, Единна Русия успява да се представи като партия едновременно на стабилността и на промяната. Политическият маркетинг се основава на убеждението, че продавачът може да задържи вниманието на купувача, само ако му предлага нови продукти – или поне ако ги пакетира по нов начин. Най-зрелищният пример в епохата на Путин за този тип политически маркетинг беше налагането на напълно неизвестния Дмитрий Медведев за кандидат президент на Единна Русия през 2008 г. Тази измамна промяна успя да смекчи несъгласието на тези руснаци, които ставаха все по-недоволни от безкрайния едноличен режим, който беше подкрепян от тези, които нито виждаха, нито търсеха алтернатива на Путин.
На второ място, нагласените избори са и инструмент за управлението на страната. Затова, въпреки цялото ни уважение, не можем да се съгласим с тези изследователи, които квалифицират Путинова Русия като имитация на демокрация (Лилия Шевцова), виртуална демокрация (Андрю Уилсън), псевдо-демокрация (Греъм Робъртсън) или като фасадна демокрация, която едва прикрива политическото и бюрократично господство на заинтересованата бюрократична корпорация (Виталий Силицки). Че Русия не е демокрация, е видно. Но нагласените избори не са само декоративна фасада. Те не са организирани, за да бъде убеден Западът, че Русия е демократична държава или за да бъдат предоставени аргументи на Запада, та да убеди той сам себе си, че Русия е някакъв вид демокрация. Нагласените избори са ключова част от машината, чрез която Путин упражнява и поддържа властта си. Те са сърцевината на постоянно пренаписвания договор на Путин, но не с обществото, а с регионалните елити.
При отсъствието на сериозна партия на властта (подобна на Комунистическата партия в Китай) и на добре организирана и ефективна бюрокрация, изборите са основният инструмент за поддържането на контрол и обновяването на политическия елит на страната, като същевременно минимализират рисковете от разделения в неговите редици. Руските выборы без выбора (избори без избор) представляват военни маневри с пълно бойно снаряжение, които заместват воденето на истинска война, но включват стрелбата по подвижни мишени. Разбира се, те се организират с пълната увереност, че победител в тази война ще бъде правителството.
Нагласените избори дават възможност да бъде проверена бойната готовност на елитните части, тоест кои от местните лидери са компетентни и лоялни и кои не са. Местните администратори трябва не само да проявят лоялността си, но и да докажат способността си да упражняват контрол. Изборите дават възможност на терен да се проверят способностите им да пълнят урните с правилните бюлетини и да фалшифицират резултатите, както и да се провери способността им да закарат студентите и държавните служители до изборните бюра. Само чрез относително грубото ползване на моркова и тоягата от страна на местните кадри, Кремъл може да противодейства на апатията, която е следствие от изборите с предизвестен изход.
За да се покаже на другите
Манипулирането на изборите дава възможност на Москва да разграничи ефективните от неефективните местни управници, което не може да стане, ако само се четат докладите им. След като Единна Русия получи едва 35% от гласовете на регионалните избори през 2010 г. в Твер, губернаторът Дмитрий Зеленин загуби работата си. Останалите губернатори схванаха посланието – контролирайте изцяло изборния процес във вашия регион, за да бъдете сигурни, че резултатът ще се хареса в Москва. Във всички региони, в които Единна Русия се представи слабо на парламентарните избори през 2011 г., губернаторите също си изгубиха работата.
С други думи нагласените избори дават възможност на централното правителство да идентифицира слабите места в тежката бюрократична машина. Те позволяват на Кремъл да отстрани слабите служители, които иначе може да останат незабелязани. Подобно на бедния адмирал Бинг, разстрелян на квартердека, защото не е направил всичко по силите си, за да защити Минорка от французите, дребните руски служители, които не се справят, биват публично отстранени (макар и не по толкова жесток начин), за да се покаже на другите. Изправени пред тази гледка, местните кадри на Единна Русия трябва да удвояват усилията си за изграждането на аурата на непобедимост около силните на деня и така да гарантират мнозинството, ако не дори свръхмнозинството в Държавната дума.
Целта въобще не е изграждането на някаква обратна връзка с руското общество. Чрез нагласените избори режимът събира информация кои от служителите по места и кои членове на партията успешно играят отредените им роли. Изборите осигуряват постоянен повод за разместването на местните кадри, което се решава в Москва. Индексът на оцеляване на губернаторите показва, че в повечето региони, където Единна Русия се е представила слабо на парламентарните избори през 2011 г., действащите губернатори са били уволнени, докато някои от успешните губернатори са били повишени.
Без (нагласените) избори, централното правителство ще бъде лишено от възможността публично да възнаграждава ефективността и лоялността и да наказва нелоялните и неефективните, определяйки кой да влезе в избирателната листа на Единна Русия и така – кой да заеме място в Думата. Нагласените избори осигуряват на Кремъл ярко осветен терен, върху който той може да упражнява своеволната си власт. Затова и не може да се каже, че нагласените избори са само декорация или атрофирал орган. Тяхната цел не е да имитират демокрация или да убеждават някого, че руските граждани избират и контролират своите представители. Изборите с ясен изход са незаменим инструмент за оцеляването на Путиновия недемократичен режим именно защото никой никога не е бил мамен, че те са същински свободни и честни.
Трето, редовните избори служат за демонстрация (тоест за преувеличаване) на руското национално единство и за драматично представяне на стабилността и солидарността на нацията с Путин. Както Стивън Коткин находчиво отбелязва: „Днешна Русия е наследила всичко, причинило рухването на Съветския съюз, включително и самото рухване”. За режима е много по-важно да създава впечатлението за единство на руската нация, отколкото да имитира или да създава илюзия за демократичност. Днес Русия има европейски равнища на раждаемост и африканско равнище на продължителност на живота. Според изследване на Московското висше училище по икономика 60% от руските домакинства са или по-бедни, или не са по-богати, отколкото са били преди двадесет години. Класовите, етническите и регионалните неравенства са огромни и все по-дълбоки. Регионите източно от Москва бързо се обезлюдяват, докато в същото време около Москва и Санкт Петербург се формират големи богати клъстъри. Това е вероятно единственият същински признак за „централизация” във времето на Путин, който само подчертава слабостта, а не силата на системата, която той ръководи, но не може да управлява. Русия е федерална държава, според Конституцията на страната. Тя е свръхцентрализирана държава, според реториката на Кремъл, но всъщност е дълбоко разделена, лишена от единство, и е една крайно феодализирана цялост, ако се съди по начина, по който се упражнява властта в много части на страната.
Фалшифицираните руски избори са критично важни не само за дисциплинирането на местните кадри на Единна Русия, а и за конструирането на политическо пространство, в което Путин и неговия управляващ кръг изглеждат единственият убедителен избор. Те имат за цел да създадат поне подобие на политическа цялост, което да замести съмнителното единство на нацията в исторически момент, в който мнозинството руснаци смятат границите на страната за временни, когато повечето от тях не знаят кой е руският национален празник и не могат да кажат какво точно се случило на този ден. Единственият колективен опит, към който руснаците се връщат с гордост, това е победата над нацизма. В деня на изборите обаче избирателите от отдалечените руски региони се стичат към урните, за да демонстрират своята лоялност не само към лидера, но и към единството на това разнородно политическо пространство. На географската карта Русия прилича на огромно парче земя, изобразено с рядко срещани цветни петна. Електоралната карта на Русия символично, макар и за кратко, превръща тези цветни петна в единна политическо цялост. За обикновения руснак, преследван от спомена за Съветския съюз и неговия унизителен разпад, нагласените избори, в които 95% от населението на Чечения подкрепя Путин и Единна Русия, осигуряват психологическата утеха, че страната съхранява териториалната си цялост, колкото и измамно да е това чувство.
От показни процеси към показни избори
На четвърто място (обръщайки популярното клише), нагласените избори при Путин целят не имитация на демокрация, а имитация на авторитаризъм. За да стане ясно какво имаме предвид, ще кажем, че показните избори на Путин от миналото десетилетие могат да бъдат сравнени с показните процеси на Йосиф Сталин през 30-те години. Пропагандната задача, която изпълняваха показните съдебни процеси с предрешени присъди, бе да демонстрират Сталиновата мощ. Фактът, че процесите са изфабрикувани, нямаше никакво значение. Ефектът от тях дори се засилваше от болезнено видимата невинност на обвиняемите, които при това признаваха, че са предали Великият лидер, заради което биваха екзекутирани в затворите.
По сходен начин, макар и не толкова жестоко, показните избори от 2000 до 2008 г. трябваше да докажат, че правителството на Путин командва парада. Особено показателен в това отношение беше официалният изборен резултат на „безапелационния” Дмитрий Медведев от 71% през 2008 г. Само няколко години по-рано той бе напълно неизвестен бюрократ. Превръщането му в знаменитост само за една нощ беше истински триумф на политическия маркетинг, който доказа на какви чудеса е способна политическата телевизия. Затова може да се каже, че показните избори имат подобен, макар и не толкова груб ефект, колкото показните процеси от ерата на Сталин.
Фалшифицираните избори се правят като демонстрация, че Путин умее да ги манипулира по предсказуем начин. И колкото и да изглежда парадоксално, за да прояви авторитарните си амбиции на човек, който знае какво върши. Нагласените избори, за които е всеизвестно, че са нагласени, са най-евтиният и прост инструмент, чрез който режимът симулира авторитарна власт, каквато всъщност не притежава. Нещо, което му позволява да се укрепи във властта или поне му осигурява по-голяма свобода на действие.
Воден от желание да не показва слабост, както и от съзнанието, че публичната подкрепа може да бъде изкуствено активирана чрез налагането на илюзия за силна власт, екипът на Путин се ориентира към театралност, която може лесно да бъде организирана, но е в състояние да внуши на обществото илюзорното чувство за наличие на здрава ръка. Това е видимата цел на широко рекламираните снимки на Путин като екшън-герой, който лети на борда на противопожарен самолет, тръшва противниците си по джудо, кара „Харли Дейвидсън”, язди коне или лови риба гол до кръста, гмурка се в Азовско море, където открива гръцка урна от шести век, отстрелва тигри с пушка с упойваща инжекция, преследва кит с арбалет и още много такива образи, с чиято помощ щабът му за връзки с обществеността се опитва да му изгради имидж на „вълк-единак”, както се изрази един американски дипломат.
Нагласените избори изпълняват същата задача. За да нагласиш едни избори, не се изисква голямо административно умение. Със сигурност това е много по-лесно, отколкото да построиш пътища или да социализираш чеченските младежи. Но нагласеното гласуване, особено в страна, където „изборите” през съветската епоха бяха символ на тоталната власт, позволява на един корумпиран режим, неспособен да се обърне към проблемите на страната или да проведе политики в обществен интерес, да създаде илюзията за определено ниво на автократичност и да се представи като всемогъщ победител.
Изборите в Путинова Русия могат да се сравнят с опита да се премениш като агне, за да докажеш, че си вълк. Показните избори симулират наличие на централизирана власт, каквато Кремъл всъщност драматично не притежава. Нагласените избори наподобяват военните паради на Червения площад след рухването на съветската военна мощ. Те дават възможност на режима да покаже мускули, въпреки че внимателният оглед показва, че изложените на парадите ракети са само макети.
Организирането на нагласени избори, които никой не оспорва, скрива най-строго пазената тайна на Путиновия режим – че Русия не е управлявана лошо, а много хлабаво, ако е управлявана въобще. Фиксираните избори са инструмент, който позволява на Путин и неговата клика да управлява, без да се изправя пред огромните и нерешими проблеми на страната. Тези избори отразяват природата на един режим, който не си поставя за цел нито да експлоатира народа (подобно на днешен Китай), нито да „превъзпитава” хората (подобно на Съветския съюз), а единствено да ги умиротвори, като същевременно извлича и изнася невероятните богатства на руската страна. В основата на Путиново държавничество е прикриването на неспособността, а не градежът на институции. Чрез издигането на неосъветска фасада, организирането на безсмислени избори и т. н., Путин и неговият екип се стремят да подсигурят опортюнистична обществена подкрепа за едно управление, което предпочита да използва богатствата на страната за лично облагодетелстване, а не в полза на обществото. Важният въпрос по отношение на посткомунистическия опит на Русия е не защо демократичният преход се провали, а как стана възможно толкова малко хора да успеят за толкова кратко време да приватизират толкова голямо публично богатство, като същевременно съхранят властта си с толкова малко насилие.
Фалшивите избори помагат на Путин да остане на власт, въпреки хроничните кражби на правителствените служители на всички равнища и видимият провал на режима да се обърне към предизвикателствата пред развитието на страната. Изборите позволиха на един режим, който не може нито да контролира себе си, нито да реши основните проблеми на страната, да изглежда по-силен, отколкото е всъщност. Нагласените избори карат Путин да се възползва в известна степен от физически заплахи, които са исторически характерни за авторитарните режими, но на които неговият режим е структурно неспособен. От тази гледна точка управляемата демокрация е толкова харесвана от екипа на Путин не защото симулира демокрация, а защото симулира управление – нещо, което правителството не може да демонстрира по никакъв друг начин.
Тази система вече не съществува
Какво се промени? Защо толкова много експерти, коментирайки завръщането на Путин в Кремъл, повтарят, че „нищо не се е променило и все пак всичко е различно”? Кое е това „всичко”?
...
Прочетете цялата статия тук
Съавторът на статията Стивън Холмс е професор по право в Нюйоркския университет. Преподавал е по политически науки и право в университетите Харвард (1979-1985), Чикагския университет (1985-1997) и Принстън (1997-2000). Главен редактор е на списание „East European Constitutional Review“ (1993-2003). Той е автор на книгите: Бенжамен Констан и създаването на модерния либерализъм, 1984; Анатомия на антилиберализма, 1993; Теория на либералната демокрация: желания и ограничения, 1995. Последната му книга Мантията на матадора: американският безразсъден отговор на тероризма е публикувана през 2007 г. В момента заедно с Иван Кръстев подготвят книга, посветена на политическите процеси в Русия.
Англоезичната версия на предложената тук статия е: Ivan Krastev and Stephen Holmes. An Autopsy of Managed Democracy, Journal of Democracy, July 2012, Volume 23, Number 3
„Портал за култура, изкуство и общество", 06.10.2012