"Дневник" препечатва текста на Ружа Смилова от блога й. Тя разглежда написаното дотук в дебатите за свободата на словото и европейските ценности - статиите от Калин Янакиев и Тони Николов, които полемизираха с Евгений Дайнов, който пък беше предизвикан от есето на Теодора Димова - един дебат, който продължава в "Дневник".
Ружа Смилова е доктор по политология, преподава в Софийския университет "Св. Климент Охридски"
Последните седмици сме свидетели на разгорещен дебат върху свободата на изразяване и ценностите на Европа. Повода надали можем лесно да забравим - трагичният терористичен акт срещу журналистите от "Шарли ебдо".
Този дебат започна с текста на Теодора Димова "Свобода на автопилот".
В него Димова, след като заявява съпричастността си към жертвите и осъжда отнемането на човешки живот, излага една според мен дълбоко спорна теза за свободата на изразяване:
"Обществото трябва да бъде регулирана система. И системата е толкова по-добре регулирана, в колкото по-голяма степен всеки член на обществото регулира себе си. Принципът е толкова елементарен, че го знаят и децата - не постъпвай с другите така, както не би искал те да постъпват с теб. Оказа се, че едни хора, претендиращи да са интелектуален елит, не знаят този принцип. Или го знаят, но съзнателно го пренебрегват. В резултат на тяхното поведение сега всички ние, целият свят, сме техни заложници. Те вдигнаха колосално тиража на западащото си списание, но продължават да го използват като инструмент за провокация. Поставиха цялото човечество пред най-идиотската дилема - да се определяме дали сме за Шарли или сме за тероризма. Отнемат ни правото да бъдем против тероризма, но и против гаврата с човешките ценности".
Димова тук директно отрича правото на свободно изразяване на мнение на журналистите от "Шарли ебдо" - като дори ги обвинява, че са направили целия свят заложници на... желанието си за печалба!?
Димова демонстрира и неадекватно разбиране на златното правило: журналистите от "Шарли ебдо" надали биха имали нещо против някой да ги окарикатури в сатирично издание, и във всички случаи не биха ги нападнали за това с оръжие.
Затова съм съгласна с критиката на Евгений Дайнов към позицията на Теодора Димова в статията му "Европа не е не Христос. Европа е на разума", въпреки донякъде спорната стилистика на текста.
Затова съм и категорично несъгласна с Тони Николов, който в своя принос към дебата "Чия е Европа"
защитава Теодора Димова.
Според него тя единствено заявява, че "защитава свободата на словото, без обаче да е "Шарли", доколкото не би се подписала под текстовете на изданието и не иска да е съавтор на всяка тяхна карикатура." Тони Николов пропуска очевидния факт, че съвсем не е необходимо да се подписваш под всяка тяхна карикатура, за да им признаваш правото да изразят свободно позицията си.
В следващия параграф Тони Николов се насочва от темата за свободата на изразяване към обвинението в "обскурантизъм", отправено от Евгений Дайнов, и пита: "обскурантизъм" ли е принципът, че може да си съпричастен с жертвите, без да се солидаризираш с всяко тяхно деяние? " Според него в такъв случай обскурантиски биха били целите Щати и т.н. Както би трябвало да е ясно от казаното дотук, позицията на Димова съществено се отличава от тази на редица медии в САЩ, които категорично застанаха зад "Шарли ебдо", макар и да не искаха да публикуват техните карикатури на страниците на собствените си медии. Те се застъпиха за правото на "Шарли ебдо" да продължат да публикуват своите карикатури, и никъде не ги обвиниха, че са превърнали целия свят в свои заложници - в заложници на "стремежа си за печалба", те не отрекоха правото им на свободно изразяване. Димова, обратно, отрича правото на свободно изразяване на мнение на тези журналисти.
Тони Николов застъпва и тезата, че Европа не може да бъде само на Разума, защото "част от историята на Европа са и рецидивите на Просвещението" - следва списък с прегрешенията на просвещенския разум - "езическият тоталитаризъм на Хитлер", "холокоста с пределната рационализация на изтреблението", "болшевизма","ГУЛАГ". Може дълго да се спори защо на Християнството се опрощават всичките прегрешения (очевидно като второстепенни), а на Просвещенския разум те биват изведени като "основни", определящи неговата същност. Просвещенският разум съвсем не е само хладната, лишена от ценности "инструментална рационалност", която с право може и трябва да бъде критикувана. Той е разум, натоварен с ценности като уважение към всички като към равни отговорни същества, толерантност към различните, задължение за автономност, за "еманципиране от самоналожената незрялост" и т.н. Това не са ценности, които са присъщи само на християнството, и това е важно да се подчертае. Затова се съгласявам с текста на Дайнов, че Европа е на разума. Въпросът, който остава да се изясни, е дали тя може да бъде Европа и на Христос.
От текста на Тони Николов не става ясно и къде стои самият той в този дебат: от една страна като че ли казва, че Европа е И на Христос (освен, че е и на разума). Но ако това е позицията му, читателят остава озадачен от неопределеното му отношение към централния въпрос в спора: има ли право на свобода на изразяване и какъв е обхватът на това право. Защото не детинската препирня чия е Европа, а дали Европа застава безусловно зад свободата на изразяване, е всъщност сериозният спор.
Та затова следва да се запитаме: Тони Николов признава ли правото на журналистите да продължат да публикуват карикатурите си, такива, каквито те искат; той защитава ли правото им на свободно изразяване, или се ограничава до защита единствено на правото им на живот? Ако той не защитава правото им на свободно изразяване (включително и в случаите, когато то може да обиди нечии религиозни чувства), ако той смята, че свободата на изразяване може и трябва да бъде ограничавана, защото това е позицията, която всеки християнин според него споделя - читателят с основание би могъл да се зачуди защо се твърди, че Европа е (и)на Христос? Нека си припомним, че в Европа свободата на изразяване е фундаменална ценност, фундаментално право, защитено включително и в правни документи като Европейската конвенция за правата на човека ...Ограничаване свободата на изразяване само заради евентуална обида на нечии религиозни чувства нормите в Европа не допускат.
Затова основателно може да се заключи, че ако е вярно (както изглежда мислят и Теодора Димова, и Тони Николов), че Европа на Христос отрича правото на свободно изразяване, то тогава тази Европа не е Европа на свободите, залегнали в основата на Европейския съюз, Европейската конвенция за правата на човека и т.н.
Аз чета текста на Теодора Димова "Свобода на автопилот" именно така: Европа на Христос не е Европа на свободата на автопилот". Затова намирам за напълно основателна критиката на Евгений Дайнов - именно поради тази подмяна на фундаменталните ценности, зад които застава Европа днес.
Калин Янакиев също се включва в дискусията с текста си "Доколко Европа и днес е на разума?"
Той застъпва тезата, че дори и някога Европа да е била на Разума, това вече не е така. Основната причина за отстъплението на просвещенския разум са собствените му деца, като че виновни за неговото "убийство". Тези "деца" могат да бъдат обобщени под сборното "настъпление на мултикултурализма" - този дълбоко проблематичен като всеки егалитаризъм "културен егалитаризъм".
Макар да е изпълнен с аргументи, от този текст на Калин Янакиев не става ясно защо мултикултурализмът да е в разрез с разума, защо той е да в основата на неговото "убийство". Изглежда основният аргумент е, че разумът е "деконструиран" от "широката вълна на движението, което нарече себе си "постмодернизъм", "мултикултурализъм", ценностен неутралитет в политиката," впоследствие е добавен и "ценностен релативизъм", "културен егалитаризъм" и т.н.
Нека обърнем внимание, че трите "виновника" - постмодернизъм, мултикултурализъм и ценностен неутралитет в политиката - съвсем не могат да бъдат редоположени. Макар постмодернизмът да приема тезата за ценностния релативизъм, това съвсем не се отнася нито до мултикултурализма, нито непременно до "ценностния неутралитет в политиката".
Видът мултикултурализъм, който аз самата, следвайки основни автори в тази традиция, подкрепям, е базиран на ценности - равното уважение към всеки човек, и нуждата му от собствена култура, която за мнозина е единственото, задаващо смисловите хоризонти на съществуването им. Нито един от защитниците на либералния мултикултурализъм, например, не са ценностни релативисти. Те нямат нищо общо и с постмодернизма. Същото се отнася и за "ценностния неутралитет в политиката" - такива либерали-неутралисти като Роналд Дуоркин и Томас Нагел, например, съвсем не са релативисти - те са за "неутрална държава" в името на гарантиране правото на самоопределяне на индивида като отговорна автономна личност. Не са релативисти и техни либерални противници като Джоузеф Раз - той защитава "либерална перфекционистка (т.е. не-неутрална) държава", отново на основата на ценности.
Както Кимлика, така и Раз, така и редица други съвременни философи, например, защитават правото на достъп до собствена култура (т.е. мултикултурализма) именно на базата на универсални ценности - правото на всеки свободно да избира как да живее, без да пречи на останалите да правят същото. Непознаването на теорията на мултикултурализма е причина, вярвам, за ред напълно неоправдани критики към мултикултурализма, особено популяни напоследък и у нас.
За разлика от доста ясните текстове (макар и с много спорни тези и донякъде противоречиви аргументи), разгледани дотук, една последна критика на статията на Калин Янакиев оставя читателя в почуда. В статията си "Доколко Европа и днес е на Калин Янакиев" Станимир Панайотов натрупва много автори, факти, теории, за да не стане накрая ясно какво точно ни казва по въпроса за свободата на изразяване. Разбираме само, че Европа никога не е била на просвещенския разум, не е и на "(християнския) разум", защото "това е не просто арогантно, то е насилническо и с това - неразумно". Анализ на ироничната хегелианската логика (отрича се съществуването на нещо, защото то би било "неразумно") на един заявен нехегелианец може да е забавно занимание за психоаналитик, но съвсем не помага да получим отговор на въпроса, който ни интересува - Европа е или не е на свободата на изразяване? Не ни помага да напреднем в тази сложна материя и шеговито-закачливото заключение "Европа е на Разума дотолкова, доколкото е на Калин Янакиев: разумна в религията си и религиозна в разумността си."
Ако трябва да дам моето заключение за дебата дотук, то то е, че защитниците на "Европа на Христос" не са успели убедително да покажат, че тя е Европа на именно тези ценности, които са в основата на общия ни европейски дом днес - не само право на живот, но и право на свобода на съвестта и на изразяването.
„Дневник", 05.02.2015