15.02.2007 г.
Транзитологията – науката за прехода – въведе в употреба редица странни термини, описващи етапите на утвърждаване на демокрацията в дадена страна. Един от последните и най-висши етапи е „консолидацията”: моментът, в който тя се превръща в „единствената възможна игра” в дадена политическа общност. Българският принос към тази теория се състои в откриването на един нов, последващ етап, който условно можем да наречем фрустрация на демокрацията. Най-видимият белег на навлизането в този етап са изблиците на безпосочно, но неудържимо недоволство от страна на най-разнообразни групи от граждани: любители на ракията, таксиметрови шофьори, защитници на околната среда и техни опоненти, затворници, пенсионери и т.н. Типичното за това недоволство е, че неговият адресат са висшите органи на властта и че исканията преследват групови и частни, а не обществени интереси, въпреки опитите за риторическа дегизировка.
Вторият белег на демократичната фрустрация е липсата на доверие от страна на протестиращите и недоволните в основните структури на политическо представителство: партии и парламент. Макар че, както видяхме, мнозина политици се опитват да „яхнат” протестите, в крайна сметка те останаха необяздени, просто защото каузите, които артикулираха, са трудно преводими на политически език (като тук трябва да изключим езика на партия „Радостта на народа”, разбира се). Опитите на по-решителни лидери да изтълкуват по политически начин исканията на таксиметровите шофьори направо доведе последните до силен афект, излял се в обидни квалификации на тема „домашни гризачи”. Не е случайно и любимото място за протест – Народното събрание. Като по времето на кризата на демокрацията от 30-те години на миналия век, мнозина у нас са убедени, че парламентът е просто една говорилня, в която истинска работа не се върши. Показателен бе избликът на приглушено народно недоволство от една процедурна поправка на Конституцията, според която кворум ще се изисква само по време на гласуванията в зала. Тълкуванията в популярните медии бяха еднозначни - опит на депутатите да легализират отсъствието си от работното място. Тези тълкувания не са интересни като принос към парламентаризма – в крайна сметка британската долна камара физически не може да побере всички депутати и никой не страда от отсъствието на достатъчно „работни места”. Нашенската интерпретация е просто сигнал за дълбочината на неверието в обществената полза от парламентарната дейност.
Третият белег на фрустрираната демокрация е наложилото се обществено усещане – оправдано или не – че изборите не могат да доведат до фундаментални промени в политическия курс на държавата. Това усещане има известни емпирични основания: три поредни правителства – дясно, центристко и ляво-центристко – следват в общи линии една и съща политическа програма, като сменят в нея някои второстепенни акценти, както и лицата на соловите изпълнители. Тази програма като цяло е разумна и успя да изправи на крака страната след тежката криза от 1996-1997 г. Разбира се, при прилагането на принципите й са възможни вариации – повече или по-малко ефективни и успешни решения. От състоянието на някои сектори – като здравеопазването, например – е видно, че реформите не винаги са давали добър резултат. Но дори и в тези объркани сектори не се наблюдава някакъв сблъсък на съдържателно различни политически философии и стратегии. Дебатите не водят до очертаване на принципни, политически оцветени алтернативи, а по скоро до спор за това, кой е по-добрия менажер и администратор – Чирков или Гайдарски, например. Ако се замислим, грешката в здравната реформа не е в това, че е твърде лява или твърде дясна. Тя просто даде прекомерни права на два монополиста – здравната каса и лекарската съсловна организация: интересите на гражданите останаха на далечен заден план. В този смисъл, проблемът не е в някакъв ляв „етатизъм”, а в корпоративното „захващане” на цял един 2 сектор от професионални, частни интереси. Към това трябва да добавим и един пофундаментален проблем – превръщането на професиите (лекари, адвокати, учители и т.н.) в бизнеси. Ако в миналото тези професии са се самоуправлявали чрез строг кодекс от вътрешни правила, днес все повече те следват принципа на печалбата в състезателни условия. Лекарите, например, стават по съвместителство продавачи на лекарства и услуги; пациентите стават клиенти и т.н. В крайна сметка основната ценност, която системата защитава, едва ли днес е здравето. Този процес е глобален и ние трудно можем да го избегнем, но това не значи, че, както досега, трябва да се правим, че не съществува. Общият извод е, че дори в трудните за реформиране сектори не може да се говори лесно и еднозначно за „лява” и „дясна” политика. Дори и това да е възможно, нашите партии не са успели да произведат такива политики, което засилва усещането, че политическа промяна чрез избори трудно би довела до значими промени в политическата линия на страната.
Съдържателната безалтернативност – истинска или въображаема – изостря конкуренцията между политическите партии за мобилизационни ресурси. Това е четвъртият белег на фрустрираната демокрация: превръщането на политическата надпревара в екстравагантно шоу, целящо да привлече вниманието на все по-дистанцирания и нелоялен избирател. Традиционните мобилизационни ресурси на партиите - идеологията и политическия патронаж – стават все по-ограничени. От една страна, липсата на значими идеологически различия между основните партии прави идеологиите безсилни да гарантират лоялността на избирателя. От друга страна, модерните партии не могат да разчитат на практики на политически патронаж, които обществото вече вижда като нелегитимни. В ранните години на демокрацията партията на власт е могла да сменя на практика всички държавни служители със свои членове (това е смисълът на американското понятие „политическа машина”). През 90-те години на прехода у нас партийният патронаж беше много значим мобилизационен ресурс. С приватизацията и реформата на публичната администрация, обхватът на патронажа беше значително ограничен. Организационно найуспешни се оказаха партии – като БСП и ДПС – които все пак успяха да запазят патронажни отношения в провинцията. Не случайно най-силно бе ударена десницата, която разчиташе най-вече на столицата и големите градове, в които по-голямата анонимност на отношенията възпрепятства запазването на неформални практики.
Изчерпването на традиционните мобилизационни ресурси води партиите до възприемането на нетрадиционни форми на приобщаване на електората. Тези форми се проявяват в три основни стила. Първият можем условно да наречем ескпресионистичен - това е политически стил, който дава израз на фрустрацията и народното недоволство. Политикът започва да говори с езика на недоволните групи, като добавя „политически смисъл” в техните искания. Така, протестът срещу условията на труд на таксиметровите шофьори се превръща във вот на недоверие във вътрешния министър, например. Изкуството на политикът експресионист се състои в поддържането на илюзията за тъждеството между отделните нервни жестикулации на различни социални групи и приоритетите на обществото като цяло. Това тъждество за експресиониста е чисто вербално – неговото говорене трябва да резонира с възможно най-широк кръг от лица и групи, които всъщност може да нямат нищо общо помежду си. В наши условия, Волен Сидеров е основният представител на експресионизма.
Второто течение в изкуството на партийното строителство можем да наречем условно импресионизъм. Този стил не разчита на изказа и посланието. Импресионистът говори с думите на традиционната политика и от него няма да чуете съдържателно различни или революционни идеи. Важното при него е впечатлението, импресията която той създава, внушението, което постига с вида, изказа си, маниерите и т.н. Родоначалник на политическия импресионизъм у нас бе Симеон Сакскобургготски, който успя да постигне абсолютна чистота на формата, свеждайки посланието до минимум. Неговите най-достойни ученици в това отношение са Георги Първанов и Бойко Борисов.
Третият основен стил е неоромантизмът. Той, като всеки романтизъм, се бунтува срещу каноните на класиката, в случая каноните на традиционната политика и възприетите основни принципи. Бунтът може да е срещу конституционните принципи на етническа толерантност: анти-ромски лозунги, призиви за ограничаване на правата на малцинствата (дори политическите им права); срещу евроатлантическата ориентация на страната: традиционни про-руски забежки, анти-натовски и анти-американски изблици, прохождащ евроскептицизъм; срещу икономическите закони: незабавно увеличаване на доходите, ренационализация; срещу основните права на човека: засилена наказателна репресия, нулева толерантност и т.н. У нас всички партии имат неоромантически моменти, било по отношение на Македония, било по отношение на Турция и турците у нас. По-революционните и последователни неоромантици могат да бъдат намерени около Атака, макар че дори тази партия не си позволява да се опълчи срещу всички канони на прехода – например, нейният евроскептицизъм е под сурдинка. Може би по-интересно е да се наблюдава как и традиционни партии като БСП и ДСБ, например, използват неоромантичния стил: Първанов за Македония и Русия, Костов за Турция и нейното членство в ЕС, правото на турските изселници да гласуват и т.н.
Успешните партии към момента са тези, които са овладели един или повече от гореизложените политически стилове. Проблемът е, че въпреки усилията им да се харесат на електората, партиите не могат да се надяват на лоялност – примерът с изчезналия електорат на НДСВ е показателен в това отношение. Нещо повече, екстравагантното шоу, на което сме свидетели, не води публиката до катарзис, нито до намаляване на обществената фрустрация. Напротив, публиката, която е оставена като наблюдател, се чувства все по-отчуждена, което води до необходимост от постоянна смяна на персонажите и представленията, до постоянно надигане на нови политически вълни. От началото на прехода трябваше да изминат цели десет години преди да се появи нов сериозен играч на политическата сцена след завръщането на царя. Сега, без още да е отминала вълната „Атака”, се надига ново черноморско цунами в лицето на „ГЕРБ”. Дали публиката няма да се умори от толкова наситена програма? Дали няма да има възраждане на класицизма в политика – разбирането, според което партиите защитават интересите на избирателите си в рамките на концепция за общото благо? За да се случи това обаче, трябва да се прекъсне течащата „естетизация” на политическото, която оставя гражданина в пасивната позиция на зрител на реалити шоу. Тази естетизация е всъщност дълбинната причина за фрустрацията на консолидираната ни вече демокрация. Как тя може да бъде преодоляна е въпросът, с който българските партии трябва да се заемат сериозно.