Сценариите на българския политически живот изглежда са писани от Дан Браун. Миналият политически сезон премина в разчитането на шифъра на управленската коалиция. Този сезон интригата се заплита с нова конспирация. А именно – връщането на ДПС на власт чрез парламентарно-кулоарен преврат, при който реформаторите да бъдат изхвърлени от правителството, а техните знакови министри да намерят грозна политическа гибел по символно-натоварени места като съдебна система, антикорупция, образование и здравеопазване. Народното събрание вече се възприема от някои като конклав, дебатиращ непрекъснато „формулата на властта“. Други нетърпеливо тръпнат в очакване на черния пушек на провала на настоящата коалиция.
ДПС са едновременно основните евентуални печеливши от тази конспирация, нейни двигатели и най-горещи привърженици. Свободната преса, вакъфирана[i] в полза на движението, работи неуморно за осъществяването на плана. Тя громи „демонизирането“ на партията на Местан, като на моменти изпада чак и в нейното „ангелизиране“.
Илюминатският привкус на мероприятието се засилва от липсата на яснота защо всичко това трябва да се случи. В крайна сметка, защо ДПС трябва да се връща във властта?
Отговорите на този въпрос имат предимно мистичен характер. Наскоро се появи сектата на нумеролозите, които предричат нова коалиция на базата на сложни изчисления на кметски места или общински съветници на предстоящите избори. Какъв е принципът тук, не е ясно, защото данните от проучвания на национално ниво не показват някакво драматично разместване в нагласите на хората за партиите. Нещо повече, местните избори са основното състезание на партийните машини за контролиран и купен вот. Ясно е, че ДПС, която все пак е регионална партия, ще се представи много добре на тях, тъй като освен това разполага и с най-богат арсенал в машинен план.
Другият отговор е фаталистичен – тъй е било, тъй ще бъде, и тъй трябва да бъде. При тази секта има известно вътрешно напрежение. Едни твърдят, че ДПС всъщност никога не е излизало от властта. Други пък страдат, че временното му излизане може да доведе до сериозно бедствие за страната, предсказано недвусмислено още от Ванга (в руския филм за нея).
По-аналитично настроени хора – социолози и анализатори – решиха тази седмица да сложат ред в неразборията от „аргументи“ в полза на връщането на ДПС на власт; да артикулират, тъй да се каже, неизказуемото. Резултатът, който се получи, за съжаление не е много по-добър от усилията на нумеролозите и фаталистите, но все пак нека да разгледаме твърденията по-детайлно:
ДПС – „шансът на България“
На познатата теза, че ДПС е „проклятието“ на България, беше противопоставена нейната огледална версия – „шанс и спасение“. Спор няма, че ДПС е играло, а и играе позитивна роля като представител на турците и други малцинства. Вярно е, че ДПС е светска партия, което допринася за запазването на светския характер – като цяло – на турската общност в България. Затова и движението има запазено място в политиката. Но това запазено място не означава непременно и участие във всяка управленска коалиция (или пък точно в настоящата). Трябва ли ДПС винаги да е във властта на национално ниво, за да изпълнява представителната си политическа функция? Едно подобно твърдение води до очевидно политическо изнудване: или сме във властта, или ставаме ислямисти. Сигурен съм, че ДПС няма да тръгнат по този път. Подобни аргументи всъщност им правят мечешка услуга.
Нещо повече, никой в момента (без представителите на политическата патология) не цели унищожаването на ДПС като политическа формация. В този смисъл заклинания от рода на „без ДПС ще стане страшно“ също са манипулативни. Ако се има предвид, че ДПС може да изчезне от самосебе си, ако остане в опозиция, това също не е вярно – движението е било в опозиция и нищо страшно не му се е случвало. Но дори и да си представим, че има подобна опасност, трябва ли, а и може ли да се поддържа изкуствено една формация, която няма сериозни корени в обществото, чрез непрекъснати нейни участия в правителства?
ДПС – „победителят на Ердоган“
Най-иновативният аргумент в полза на ДПС е, че то е „победило“ Ердоган. Доскоро Турция е била против движението (разбираемо, тъй като все пак насищането на ДС кадри в него е голямо), но отскоро те са съюзници. Каква е причината за това не е съвсем ясно – може Ердоган да се е отчаял от напразните си опити да го сломи. Или пък е видял потенциална изгода от сътрудничество – ДПС може да му осигури гласовете на българските преселници, като интернационализира употребата на политическата си машинария.
Този наратив е много интересен и заслужава да се включи в „Хиляда и една нощ“, но въпросът е защо това е аргумент в полза на участието на ДПС в настоящата правителствена гарнитура. Може би принципът е, че приятел на Ердоган е добре да бъде включен в правителството? Че това ще подсили позициите ни в региона? Или, че без такова включване трябва да очакваме ислямизация на българските турци? Явно нито един от тези аргументи не е верен, а проблемът е, че няма други.
Нещо повече, топлите отношения между ДПС и Ердоган значат ли, че турският лидер завива в светска посока (като победен)? Или пък обратно, че победителите завиват в ислямистка (не дай си боже)? Тук наративът става леко неясен и има нужда от гледане на турско кафе за изчистване на детайлите.
ДПС – „помощник на САЩ“
Освен сближаването с Ердоган чрез ДПС България получава шанс да оправи и отношенията със САЩ и Запада. Движението е спряло „Южен поток“ и така е „направило услуга“ на американците. С други думи, евроатлантическата преданост на движението не е под въпрос, въпреки че участваше във формата „Орешарски“, който беше (явно или по-прикрито) про-руски. Вярно е, че ДПС – особено след евровота – се уплаши от слабостта на БСП и завиването й към про-руска позиция с оглед на сложната обстановка в Украйна. Вярно е също така, че ДПС предпочитат една европейска България, в която малцинствата са защитени от ред конституционни, над-национални и международни норми. В този смисъл, да, евентуално включване на ДПС във властта не би означавало геополитически скандал. Но и да се героизира движението като дясната ръка на САЩ и ЕС в България е доста комично. Най-важното – това, че някой спазва общата геополитическа ориентация на страната като член на ЕС и НАТО, не е достатъчен аргумент за участието му във всяко или настоящето правителство.
ДПС – „корумпирани, но не повече от другите“
Тук идваме до сърцевината на проблема. Този аргумент отново е парадоксален – той не настоява за някакво предимство на ДПС спрямо другите, а е по-скоро от рода на: защо да не участва във властта, като не е по-лошо от другите?
Първо, аргументът е фактически неверен. В крайна сметка, не всички партии могат да се похвалят с тесни връзки с бизнесимперии, прокуратурата и други регулаторни органи, в резултат на които се е срутила голяма банка и са били загубени милиарди левове народна пара. Постижението е голямо и подобни аргументи го омаловажават.
Очевидно е, че формации като РБ и ПФ не могат да бъдат сложени в същата категория, колкото и да се призовава призракът на Костов. Всъщност, може би се има предвид, че ГЕРБ, основната управленска партия, е не по-различна от ДПС от гледна точка на съпричастност и отговорност за драмата с КТБ и други проблеми от близкото минало. Да допуснем за момент, че това е вярно. Следва ли от това обаче, че точно тези две партии – ГЕРБ и ДПС – трябва да управляват заедно? По-скоро би трябвало да следва обратното – всеки формат, при който те са разделени, би бил по-добър от гледна точка на обща корумпираност.
ДПС – „незаобиколим“
Последно е пожеланието под формата на констанция: „ДПС е незаобиколим фактор!“ Като всяко корпулентно образувание, вярно е, че движението е трудно заобиколимо. Но все пак българското политическо пространство не е като Термопилите, та да се блокира от по-едър човек. Вярно е, че настоящата коалиция е трудна и пред опасност да се превърне в неработеща. Да, тя има вече сериозни постижения в здравеопазването и социалната сфера, но ако дейността й бъде блокирана в съдебната реформа и антикорупцията, тя би се обезсмислила. „Незаобиколимостта“ на ДПС всъщност е твърдение, че движението има ресурси да блокира тези реформи. Да допуснем, за момент, че това е вярно. Евентуалното обезсмисляне на „реформаторското мнозинство“ обаче няма как да означава, че коалиция ГЕРБ+ДПС става политически приемлива алтернатива. След края на настоящото мнозинство, единственото, което може да последва, са нови избори.
Това е така, защото няма позитивен дневен ред ГЕРБ+ДПС. Единственото, зад което движението е заставало, е саботирането на реформи, предлагани от РБ и други части на коалицията. Как да се размие съдебната, как да се блокира антикорупционната, как д-р Москов да се „закопае“ с една две поправки. Т.е. дневният ред на ДПС е просто запазване на едно статукво, което всички смятат за порочно и неприемливо. Няма как такъв дневен ред да стане основа за „включване във властта“, каквито и нумерологични и фаталистични незаобиколимости да бъдат откривани.
В заключение, политиката все пак не е конспиративен роман за съзаклятия от ангели и демони. Проблемът на ДПС не е нито неговото „сатанизиране“, нито в „шейтанизирането“ му. Като опитни в оперативно отношение политици, ДПС добре използват слабостите на другите, кроят стройни планове за „вмъкване“ в управленски формати. Но все пак важно е и съдържанието – защо това „вмъкване“ трябва да стане? А слабостта на движението е, че дневният му ред е негативен: защитата на едно неприемливо за гражданите статукво и в съдебната ситема, и в регулаторните органи, и в медиите, и в монополите; замитането на отговорността за грандиозни провали като КТБ; продължаването на практики на изключителна свързаност на бизнес и политически интереси. Тази слабост не може да бъде компенсирана с героични наративи от „Хиляда и една нощ“, повлияни от Дан Браун.
[i] Вакъфът в Османската империя е вид закрепостяване на селяни в полза на определена публична институция, най-често религиозна. Б.а.
„Портал за култура, изкуство и общество", 12.09.2015