Нека не се държим сякаш това вече се е случило
Иван Кръстев
Като българин мога да кажа, че големите международни медии отразяват изборите в малките европейски страни по същия начин, по който професор по литература чете шпионски роман през лятната си ваканция: това е приятно отклонение на вниманието, но главните герои бързо са забравени, а и те са без особено значение, ако сюжетът се обърка. Обикновено това не е проблем, но може и да се превърне в такъв следващата година.
През 2017 г. избори ще има не само в Германия, Франция и Холандия, но най-вероятно и в Гърция, Италия и отново в България. Това ще бъде мигът на истината за Европа. Социалните медии са наводнени с фалшиви новини и конспиративни теории, докато основните новинарски канали се занимават с намесата на Кремъл в избирателния процес в западните демокрации. Влиянието на Москва се превърна в универсално обяснение за всичко, което се случва в периферията на Европа, а и навсякъде другаде. Затова е много важно хората да научат историята правилно. Но няма да е лесно.
Да вземем за пример проведените през ноември президентски избори в България: международните новинарски медии описаха победата на Румен Радев, обучаван в САЩ генерал от военновъздушните сили, явил се на изборите като независим кандидат, като поредния триумф на руския президент Владимир Путин и поредно доказателство за неговото нарастващо влияние в Източна Европа. А това, че изборите в България малко или много съвпаднаха с тези в Молдова, където победи подкрепяния от Русия кандидат, както и със съобщенията за неуспешен проруски опит за преврат в Черна гора, накараха мнозина да стигнат до извода, че Русия си възвръща традиционната сфера на влияние.
Така ли е наистина?
Външната политика едва ли е била в центъра на вниманието на мнозинството от гласувалите българи. И ако трябва да сме честни, руското влияние не се промъква сега, то си е тук отдавна. Огромното мнозинство от българите ценят своето членство в НАТО, а още повече – в Европейския съюз. Но по исторически и културни причини, повечето предпочитат да не виждат в Русия враг. Затова и не е изненада, че както генерал Радев, така и неговият дясноцентристки опонент препоръчваха вдигане на санкциите срещу Русия и подобряване на отношенията с Москва.
Разказвам тази история от България, защото дебатът за предполагаемата намеса на Кремъл в президентските избори в САЩ възкреси разбирането за света от времето на Студената война. Политическите резултати в малките страни отново са приемани като игра с нулев резултат между Русия и Запада. Но този подход крие три основни проблема.
Първо, той повече обърква, отколкото изяснява. През 70-те и 80-те години редица националисти от третия свят бяха окарикатурени на Запад като комунисти, въпреки че те бяха фокусирани върху битката си за независимост, а не върху съветския комунизъм. Съединените щати и техните съюзници губеха енергия да воюват с тях. Но объркването на националистите с комунисти понякога се превръщаше в пророчество, което само води до своето сбъдване: след като бяха описани като комунисти, много от революционните правителства от Третия свят наистина станаха просъветски. Поуката е, че не трябва да се изненадваме, ако постоянното сочене на популистките партии и лидери в Европа като „проруски“ накрая наистина ги превърне в приятели на Кремъл.
Второ, връщането на представите от времето на Студената война се превръща във фактор за нарастващото международно влияние на Русия. Настоящата обсебеност на Запада от Путин е в сърцевината на новооткритата мека сила на руския президент. Ако Москва, както допускат толкова често новинарските медии, наистина може да повлияе на американските избори, как една малка България или дори Франция могат да си помислят, че някой друг, а не Кремъл, ще определи следващия им президент. Притегателната сила на днешна Русия се дължи не на нейната идеология, а на могъщия ѝ образ. Ако вярвате на най-ревностните противници на Путин, през цялото време той жъне победа след победа.
И последно, в един глобализиран свят чуждото влияние по време на избори е неизбежно. Отделни граждани, а не само правителствата, хакват електронни пощи, разпространяват фалшиви новини и конспиративни теории и се опитват да унищожат репутацията на чуждите лидери. Самотни хакери и дребни политически групи от мошеници лесно могат да сринат сървърите на избирателните комисии по целия свят. Навлизаме в период, в който разрушаването се превръща в международен конкурс, а мнозина търсят пари и слава, демонстрирайки способността си да сеят хаос отвъд техните граници.
Наративът от времето на Студената война пренебрегва тази нова реалност, защото е склонен да разглежда всяка подмолна дейност като дело на друга държава. Резултатът е нарастваща опасност от прекомерна реакция и конфликт. В свят на взаимно гарантирани поражения, повече от всякога е важна способността да се прави разграничение между вдъхновена и проведена от чужда държава подривна дейност.
Затова ако не искаме 2017-а да остане в историята, подобно на 1917 г., като руска година, новинарските медии биха постъпили мъдро, ако странят от големите, континентални сюжети, чрез които се обяснява всичко, и се вглеждат повече в детайлите, които понякога обясняват това или онова. В крайна сметка дори в епохата на глобалните медии политиката си остава локална.
Англоезичната версия на текста е публикувана в The New York Times.
„Портал за култура, изкуство и общество", 21.12.2016