Как Путин подкопава Атлантическия алианс
Иван Кръстев и Марк Ленард
Доскоро повечето европейци вярваха, че техният ред за сигурност, изграден след Студената война, има универсално приложение и може да бъде пример за подражание на останалия свят. Това убеждение не може да е изненада, като се има предвид, че Европа в продължение на векове е играла централна роля в световните дела. През голяма част от последните три века европейският ред е бил световен ред – резултат от интересите, амбициите и противопоставянето между континенталните империи. Дори по време на Студената война, когато новите суперсили се намираха в двата края на континента, основната битка се водеше между две европейски идеологии – демократичният капитализъм и комунизмът – за контрола върху разположените по средата европейски територии.
Същинският европейски модел на международно поведение се появи не по-рано от 1989 г., а в основата му стоеше радикалното отхвърляне на практиките и вижданията, поддържани в други части на света. В Китай през юни 1989 г. комунистическите власти смазаха зараждащото се продемократично движение; по същото време управляващите комунисти в Европа отстъпиха без битка, а Берлинската стена се срина. За големите европейски интелектуалци този миг се превърна в символ на нещо повече от края на Студената война, той беше началото на нов вид мир. Няколко години по-късно британският дипломат Робърт Купър написа: „През 1989 г. беше сложен край не просто на Студената война или дори на Втората световна война, а на политическата система от последните три века – системата, основана на баланса на силите и на имперския натиск“.
Наистина, Студената война завърши без мирен договор и парад – по това време победители изглеждаха и двете страни – а новата европейска система се разграничи от старите концепции за суверенитет. Континенталните лидери не се интересуваха от създаването на нови държави, за разлика от своите предшественици след Първата световна война. Не се втурнаха и да преместват население, за да гарантират съществуващите граници, както направиха предшествениците им след Втората световна война. Обратното, опитаха се да променят самата природа на границите, като насърчат свободното движение на капиталите, хората, стоките и идеите. Политическите карти излязоха от мода, те бяха изместени от икономическите графики. Дипломатите в Брюксел започнаха да приемат за основен източник на сигурност взаимната икономическа зависимост, международните институции и намесата във вътрешните работи един на друг. Малко по-късно, в резултат от провалите на САЩ в Афганистан и Ирак, военната сила също загуби своята привлекателност.
Европейците съзнаваха, че този ред е изключителен, но вярваха, че той може да се разпростре далеч отвъд границите на Европейския съюз – към Турция, Русия и посткомунистическите страни от Източна Европа. Очакваха, че техният модел ще се разпростре естествено, чрез разширяването на НАТО, укрепването на връзките на ЕС с държавите от неговата периферия или чрез утвърждаването на глобални институции, основани на европейските норми като Международния наказателен съд или Световната търговска организация. Стига гражданите да имат свободен избор, смятаха те, правителствата накрая ще приемат европейския модел.
Нахлувайки в Крим миналата година, Русия разруши това убеждение. Изправена пред решимостта на Москва да съхрани със сила влиянието си в постсъветското пространство, меката сила на Европейския съюз се оказа наистина мека. Турция, заедно с три от най-големите демокрации в света – Бразилия, Индия и Индонезия, отказаха да се присъединят към санкциите, наложени от ЕС и САЩ. Китай предпочете да види в руската анексия на Крим естествено регулиране на границите, а не предизвикателство към международния ред. По същото време Брюксел и Вашингтон наложиха сериозни санкции. Тези мерки обаче постигнаха малко в опита си да отклонят Москва от приетата линия на поведение.
Украинската криза накара европейците да осъзнаят, че техният политически модел не е привлекателен за всеки – със сигурност не за всички техни съседи. Бяха изненадани по същия начин, по който в края на миналото десетилетие се учудиха шефовете на японските технологични компании, когато осъзнаха, че макар и техните мобилни телефони да са най-напредналите в света, те са непродаваеми в чужбина. Консуматорите по другите места просто не бяха готови, защото японските телефони се основаваха на нови технологии като платформите за електронна търговия от трето поколение, които бяха малко използвани в други страни. Японските мобилни телефони бяха твърде съвършени, за да бъдат успешни.
Този феномен беше наречен „синдромът на Галапагос“, следвайки наблюдението на Чарлз Дарвин, че животните, еволюирали на далечните острови Галапагос сред специфична флора и фауна, са развили характерни белези, които не могат да се срещнат никъде другаде. Същото се отнася и за днешния европейски ред, еволюирал в екосистема, закрита от грубите реалности на широкия свят – което го е направило твърде, твърде специфичен, за да бъде последван и от останалите.
В хода на развитието на украинската криза европейците трябва да се откажат от желанието си да променят чуждите хабитати и да се концентрират върху защитата на своя собствен, все по-застрашен ред. Задачата няма да е лесна. Тя изисква деескалация на напрежението с Москва и пресметнати компромиси, сред които и признаването за легитимни на руските регионални интеграционни стремежи. Признанието, че европейският ред има граници, е далеч по-добро, отколкото неговото отслабване или допускането друга авторитарна сила да се възползва от тази безизходица.
Сбъркани разделителни линии
Макар непосредствения резултат от украинската криза да беше сближаването на Европа и САЩ, процесът на формулиране на отговор открои дълбоките разделения между тях. Остават открити въпроси като например тези за американските гаранции за европейската сигурност, въпреки постоянните уверения на президента Барак Обама. Как ще отговори Вашингтон, например, ако Русия подкрепи бунтовнически сили в натовска Латвия? Съмнения има и накъде е насочено вниманието на Вашингтон. На Конференцията за сигурност в Мюнхен през 2015 г. висш германски представител се оплака пред нас, че на САЩ не може да се има доверие: „Залогът [за американците] е толкова нисък, че не сме сигурни в каква посока ще поемат. Днес американците могат да ескалират санкциите и да въоръжат украинците. Но след няколко години могат да възобновят сътрудничеството си с Русия в името на друг, непряко свързан въпрос като Ислямска държава, например“.
В основата на тази неувереност стои усещането сред европейците, че сигурността на техния континент вече не заема централно място в стратегията на САЩ, както по времето на Студената война. Все пак Европа е само един от многото театри, в които се разгръщат интересите на Вашингтон, вероятно дори не и най-важният. В същото време американските официални лица изпитват все по-силни опасения, че европейските държави губят военната си сила и политическата си воля и са склонни да се откажат от съюза си със Съединените щати, за да успокоят своя съсед-побойник. Американците например бяха шокирани, че дори след руската инвазия в Крим много европейски правителства – включително тези на Германия и на Великобритания – решиха да съкратят допълнително военните си бюджети. Едно проучване на WIN/Gallup International още повече подсилва съмненията на САЩ в европейското обществено мнение – едва 29% от французите, 27 % от британците и 18 % от германците декларират готовност да се бият за страната си (а 68% от италианците заявяват, че те категорично ще откажат). Както отбеляза през 2010 г. тогавашния американски държавен секретар Уилям Гейтс: „Демилитаризацията на Европа, където голяма част от общественото мнение и политическата класа не изпитва склонност към военната сила и опасностите, които я съпровождат, се превърна от благословията на ХХ век в препятствие пред постигането на истинска сигурност и траен мир през ХХІ век“.
Подобни нагласи отразяват дълбокото философско разделение между двата конкурентни разказа за края на Студената война. Повечето американци са убедени, че победата е станала възможна благодарение на икономическото и военно превъзходство на Запада, а надпреварата във въоръжаването през 80-те години е бутнала съветската система в пропастта. Докато много европейци са убедени, че победата се дължи на либералните европейски ценности и че западногерманската Ostpolitik, целяща подобряване на отношенията със Съветския съюз и неговите съюзници, е ускорила края на конфликта.
Тези разделения оказват предвидимо влияние върху политическите дебати днес. Да вземем за пример дебата дали Европа и САЩ трябва да въоръжат Украйна срещу подкрепяните от Русия бунтовници в източната част на страната. Ако целта е да се повиши цената на руския ревизионизъм, тогава това изглежда разумен ход, дори и да предизвика ескалация на конфликта. Но ако главната цел е защитата на характерното за ЕС поведение и съхраняването на неговото единство пред лицето на Русия, тогава всичко, което насърчава насилието, се превръща в пречка пред единствения приемлив резултат – добре уредено политическо решение. Това обяснява защо много от представителите на американския външнополитически елит подкрепят въоръжаването на Украйна, докато повечето от техните европейски колеги се противопоставят. Дори и в Полша, където повечето граждани приемат украинската криза за заплаха за своята сигурност, мнозинството не подкрепя въоръжаването на Украйна, според изследването на Варшавския институт за публични политики от миналия февруари.
Никога не е било реалистично да се очаква, че украинската криза ще промени ДНК-то на Европа, поне в краткосрочна перспектива. Нито европейското обществено мнение, нито елитът на ЕС са готови да се откажат от убеждението, че икономическа зависимост си остава най-важният източник за европейската сигурност. Въпреки че американските гаранции за сигурност са от критична важност за оцеляването на европейския ред, те също и заплашват неговата последователност. Ако ЕС подкрепи въоръжаването на Украйна от САЩ, това ще означава провал на мирното решение.
Европейските грешки
Европа се оказа в затруднено положение по една проста причина: в годините, предшестващи украинската криза, западните правителства разчетоха Русия по фундаментално погрешен начин. Европейците погрешно приеха неуспеха на Русия да блокира формирането на реда след Студената война като съгласие с него; те допуснаха, че интеграцията на Русия в световната икономика ще я превърне в част от в статуквото; и не успяха да разберат, че макар малко руснаци да искат връщането на съветския комунизъм, мнозинството от тях изпитва носталгия по статута си на суперсила.
Те не оцениха и важността на т. нар. Оранжева революция в Украйна през 2004 г., когато след масови улични протести на власт дойде прозападен лидер. Оттогава руският президент Владимир Путин, който беше убеден, че демонстрациите са били вдъхновени от търсещите смяна на режима в Украйна западни страни, започна да възприема уличните протести като значима заплаха за своето управление. В резултат на това неговото разбиране за суверенитет днес се основава на съпротивата срещу западния либерализъм и американската подкрепа за демократизацията.
В продължение на повече от десетилетие режимът на Путин търсеше установяването на такъв ред, който да гарантира дългосрочното му оцеляване. През 1943 г. Йосиф Сталин разпусна Комунистическия интернационал (наричан Коминтерн), създаден за разпространението на комунизма по света, за да убеди Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил, че негов приоритет е разгромът на нацистка Германия, а не световната революция. Путин се надяваше Западът да направи същото, като престане да подкрепя разпространението на демокрацията. Той търсеше гаранции, че Кремъл няма да се конфронтира с подкрепени от Запада протести по улиците на Москва и Минск. Само че Брюксел и Вашингтон не могат да разпуснат нещо, което не съществува; тъй като независимо от убеждението на Путин и неговите съветници, глобалната протестна вълна, обхванала през последните години целия свят, е резултат от културни, политически и технологични промени. Процесът, наречен от бившия съветник по национална сигурност Збигнев Бжежински „глобално политическо пробуждане“, е реална тенденция, а не кодово име на операция на ЦРУ.
Западните сили също погрешно калкулираха способностите си да възпрат Путин чрез санкции и дипломатическа изолация. Санкциите не промениха поведението на Русия в Източна Украйна, а малцина финансови експерти мислят, че съществува достатъчно голямо финансово наказание, способно да накара Москва да върне Крим. Въпреки че санкциите задълбочиха настоящите финансови проблеми на Русия, малко са признаците те да са отслабили хватката на Путин върху властта. А дори и да го направят, Русия след Путин едва ли ще се превърне в прозападна демокрация: „Невъзможно е да се каже кога ще се срине системата”, казва бившият съветник на Путин Глеб Павловски пред New Republic през 2013 г., „но когато това се случи… тя ще бъде наследена от копие на същата.”
Наистина санкциите изиграха важна роля за обединението на западните страни срещу агресията на Путин. Но отслабването на руската икономика подкопава и дългосрочните цели на Европа. Политиката на Москва в Украйна не представлява възраждане на руския империализъм, тя е израз на Кремълския изолационизъм. Изолирайки руската икономика, санкциите обслужват стремежа на Путин да ограничи откритостта на Русия към Запада, дават му извинение да наложи контрол над интернет, да забрани чуждата собственост върху медиите, да върне руските пари от западните банки и да ограничи пътуванията в чужбина. Те му дават и извинение за неуспеха да осигури икономически ръст.
Но най-лошото е това, че санкциите насърчиха Русия да започне да се конкурира със Запада във военната област, а не в икономиката, където предимството на ЕС е значително по-голямо. Един от големите успехи на Съюза през последното десетилетие беше неговата Европейска политика за съседство, целяща привличането на държавите от периферията чрез икономически и политически споразумения. Макар и тази политика да не промени фундаментално тези страни, тя оказа влияние върху руската външна политика. След Оранжевата революция Русия се опита да се състезава за влияние в Украйна и другите посткомунистически държави като започна да предлага подобни стимули, като търговски споразумения и икономическа помощ. Дори през есента на 2013 г. Москва не се втурна да окупира Украйна, а се опита да я купи, като предложи многомилиарден заем на правителството на тогавашния президент Виктор Янукович. Докато сега, когато руската икономика е дори още по-слаба, вследствие на ниските цени на петрола и новите санкции Москва ще бъде по-склонна да се опитва да разширява своето влияние чрез военни авантюри.
Възможният път
При дефинирането на политиката към Русия пред Европа стоят само трудни избори. Не може да се очаква в близко бъдеще ЕС да се превърне в значима военна сила. В краткосрочна перспектива не изглежда вероятно и санкциите да доведат до промяна на политиката на Кремъл, нито пък е възможно единодушието за санкциите да бъде поддържано за дълъг период, особено ако конфликтът в Украйна започне да стихва. За да се придвижи напред, Европа трябва да изработи политика, която не се стреми да превърне Русия в западна демокрация, а може да я накара да заеме позиция, с която Западът може да живее. Само сдържането в стила на Студената война не е достатъчно. Русия представлява заплаха не само за териториалната цялост на държави-членки на ЕС, а и за самото съществуване на съюза. Тя все по-активно се опитва да навлезе в европейската политика, за да подкопае единството на Европа, главно чрез подкрепата си за политически лидери, настроени приятелски към Русия и враждебно към Съюза.
Защитата от тази заплаха ще изисква европейците да направят ясно разграничение между два вида институции. Първите са тези, които въплъщават европейските ценности – като Съвета на Европа и самия Европейски съюз, в които няма място за авторитарни режими като този на Путин. Вторите са институциите като Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и ООН, които могат да играят ролята на мост между Европа и нелибералните правителства. Европейските лидери трябва да втвърдят и дисциплинират първите и да направят по-гъвкави и открити вторите.
Да вземем за пример Съвета на Европа. Членството на Русия – право, което поне на теория се дава на демократични правителства поради естеството на тази институция да защитава правата на човека и върховенството на закона – слабо допринесе за либерализацията на Русия, докато в същото време подкопа доверието в Съвета. Даването на членство на други репресивни режими като този в Азербайджан също не стимулира по никакъв начин тяхната демократизация. След парламентарни избори в Азербайджан през 2010 г. Съветът на Европа дори не успя да приеме критично изявление в отговор на докладите за големите нарушения в изборния процес. Сега организацията често се оказва удобен параван, който позволява на авторитарните режими да се представят в чужбина за демократични, докато потискат правата на човека у дома. Само чрез изключването на своите нелиберални членове Съветът ще може отново да защити своите основополагащи ценности.
Пречистването на основаните на ценности институции чрез отстраняването на руското влияние в тях е още по-необходимо с оглед нарастващата популярност на Путиновия управленски модел сред някои членове на ЕС от Източна Европа и подкрепата на Кремъл за евроскептични партии – такива отляво като гръцката Сириза, или отдясно като Националния фронт във Франция. Тези движения, подкрепата за които имаше за цел да бъде огледално отражение на западната подкрепа за опозиционните движения и наблюдението над изборния процес в Русия, в началото изглеждаха като плесница в лицето на ЕС. Но сега те вече носят опасността сериозно да накърнят единството на ЕС. Миналата година унгарският министър-председател Виктор Орбан публично заговори за необходимостта от скъсване със „западноевропейските догми и раздяла с тях ”. Той заяви желанието си да превърне Унгария в „нелиберална държава“ и посочи Русия, заедно с Китай и Турция, като пример, чийто управленски системи не са нито западни, нито либерални, но са „способни да ни направят конкурентни“. Орбан, в опит да бъде верен на своя пример за подражание, започна да се противопоставя на плановете за изграждане на Европейски енергиен съюз, ключова политика на ЕС, целяща ограничаването на зависимостта на страните-членки от руския газ. В отговор Путин увери, че руският газ ще потече към Унгария през следващите четири или пет години.
За да предотврати опасността други слаби страни от ЕС като Кипър и Гърция да станат жертва на руските подкупи и изнудване, е необходимо Съюзът да им помогне да се справят със своите икономически кризи и да продължи да ги подкрепя със заеми и други форми на финансова помощ. Той също така трябва да накара страните-членки да осъзнаят, че при ескалиране на конфликта между Брюксел и Москва те ще трябва да направят своя избор. Тъй като днес нелибералните режими като този в Унгария получават най-доброто и от двата свята – европейските фондове продължават да ги поддържат, докато у дома те печелят от антиевропейската си риторика и от специалните си отношения с Москва, а по този начин Съюзът разполага с малко средства за оказване на натиск за промяна на посоката.
Другият съюз
Европа и САЩ никога не ще признаят анексирането на Крим от Русия, също както не можеха да признаят съветската окупация на балтийските държави по време на Студената война. Те трябва да запазят санкциите, които остават единственият наличен инструмент, способен да поддържа европейското единство и да възпира готовността на Москва да разшири настоящия конфликт към други части на Украйна. Но само санкциите, основани на погрешната надежда Русия един ден да обърне посоката и да върне Крим на Украйна, не са достатъчни.
Западът се нуждае от дългосрочна стратегия към Русия, която да даде възможност за сътрудничество, без да се страхува от конфронтацията. Кризата започна заради спора дали Украйна да се присъедини към Източното партньорство (европейска програма, насочена към интеграцията на източноевропейските страни в икономиката на ЕС) или към Евразийския икономически съюз (ЕИС) – конкурентен търговски блок, създаден от Москва, Беларус и Казахстан миналия януари. По ирония на съдбата най-доброто средство за установяване на работещи отношения с Русия минава точно през този руски проект – подход, който висши европейски политици, между които германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Франсоа Оланд, подкрепиха публично.
Повечето европейци намират ЕИС за сбъркан икономически проект, чиято цел е по-скоро да обслужва руските геостратегически амбиции, отколкото да донесе просперитет на страни като Армения и Киргизстан. На тях им е трудно да повярват, че има страни, които може да предпочетат репресивния руски модел пред просветения европейски пример. Но това е избор на суверенни правителства. Ако ЕС признае правото на Беларус и Казахстан да се присъединят към руския интеграционен проект, Брюксел ще може по-убедително да изисква от Москва да признае правото на Грузия или Молдова, например, да не се присъединят към него.
Европа изпусна възможността да разбере какво представлява ЕИС. Наистина Москва създаде този съюз като геополитическо предизвикателство към Брюксел, но тя направи това, като се опита да ангажира други страни, следвайки условията на ЕС – чрез икономически връзки, а не с военно противопоставяне. Още по-важно е, че ЕИС е отворен проект, който е много далеч от налагания от Русия етнически национализъм и е посветен на концепцията за икономическа взаимозависимост. А и чрез позитивната оценка за тази руска инициатива членовете на Съюза ще могат да бъдат чути от Москва. Всъщност Беларус и Казахстан, чрез правото си на вето, може да имат най-добрата възможност да укротят руската агресия в Източна Украйна.
Накратко, ЕИС е точно такъв проект, който можеше да бъде измислен от Брюксел. Той е единствената институция, способна да ограничи упованието от страна на Москва на военния натиск и националистическата риторика. Вместо да разпознае своето влияние върху създаването на ЕИС Брюксел изтълкува руската имитация като обида и така пропусна една добра възможност да успокои конфликта в Украйна.
Ангажирането с Русия чрез плановете й за изграждане на ЕИС щеше да бъде по-лесно преди кризата в Украйна, но това далеч не е невъзможно и сега. Инициатива на ЕС към ЕИС като предложение за установяване на формални дипломатически отношения между двете организации ще бъде ясен сигнал, че Брюксел признава правото на Москва на собствен интеграционен процес, но се противопоставя твърдо на изискването на Москва за собствена сфера на влияние. Това ще бъде знак, че Европейският ред се гради не само върху разширяването на ЕС и НАТО, на което Русия твърдо се противопоставя. По този начин ще бъдат положени основите за мирно съревнование между два интеграционни проекта, основани на различни философии, ала които, поне номинално, си поставят сходни цели.
Наред с това легитимирането на ЕИС ще прокара разделителна линия между двата най-големи авторитарни режима в света – Китай и Русия, които през последните години се сближиха опасно, резултатът от което е по-вероятно да бъде от полза на залязващия, отколкото за изгряващия партньор. Активната роля на Пекин в Източна Европа е един от най-слабо забелязваните, но най-последователни резултати от кризата в Украйна. Докато Брюксел и Вашингтон налагаха санкции над Москва заради Крим, президентът Си Дзинпин постави началото на две амбициозни инициативи, чиято цел е да промени евразийската икономика – т. нар. Икономически пояс на пътя на коприната, програма за инвестиции в инфраструктурата и търговията, която се простира от Банкок до Будапеща, и Морския път на коприната през ХХІ век, подобна програма, насочена към развитието на водните пътища от Южнокитайско до Средиземно море. Двата проекта, настойчиво прокламирани от китайските официални власти под лозунга „един пояс, един път“, целят да въвлекат всички страни от Централна Азия в гравитационното поле на Китай, което да осигури на Пекин достъп до така необходимите природни ресурси, чужди пазари и икономическа диверсификация.
Подходът на Китай към регионална интеграция се различава съществено както от руския стил на изграждане на сфери на влияние, така и от регионализма на ЕС. Както отбелязва Дейвид Арас, вместо да търси многостранни споразумения за либерализирането на пазарите или да предлага щедра финансова подкрепа, Китай обещава на другите страни достъп до своя икономически ръст чрез инвестиции в инфраструктурата като такива в железопътни линии, магистрали, пристанища, тръбопроводи, митници и др. Пекин се стреми да се наложи като независим център на глобалната търговия чрез поредица от припокриващи се двустранни връзки. Днес остава малко тази цел да бъде постигната, тъй като икономиката на Китай е значително по-голяма от тези на страните от Централна Азия, Китай отрежда на своите партньори ролята на периферия, лишени от формален процес за разрешаване на противоречията и от средства, с които да противостоят на китайския натиск. Ако западните страни останат концентрирани само върху противопоставянето си на Русия и отслабването на ЕИС, е възможно Китай да се наложи като доминираща регионална сила – до голяма степен по начина, по който САЩ започват да доминират над Европа след Първата световна война.
Нито Европа, нито САЩ могат да си позволят грандиозната визия на Си Дзинпин да се материализира. Затова те трябва да позволят на Русия да се съревновава с Китай за влияние в собствения си заден двор. Разбира се, Брюксел и Вашингтон не трябва да питаят никакви илюзии по отношение на желанието на Кремъл да раздели и отслаби ЕС, но точно заради това те трябва да установят формални отношения с ЕИС, вместо да го пренебрегват. Продължителна безизходица в отношенията с Русия само би изложила на допълнителна опасност специфичния европейски ред и би позволила на Пекин да продължи да напредва, докато Брюксел и Москва спорят помежду си. Тази възможност е най-малко лошата и макар и да не е съвършена, останалите са далеч по-лоши.
Англоезична версия на текста е публикувана в сп. Foreign Affairs
„Портал за култура, изкуство и общество", 04.05.2015