Борбата с корупцията и реформата на съдебната система в България се изродиха в театро от стилизирани жестикулации, сценки и гегове.
Сцена 1: Съставя се „реформаторско правителство“, чиято главна заявка е борба с корупцията и реформа на съдебната система. Назначават се амбициозни министри в двете сфери, като им се дава възможност да предложат радикални идеи. Изготвя се „стратегия“, в която част от тези идеи попадат. Има обаче и червени линии, които още от началото не могат да се преминават. Например, да не се повдига въпроса за отговорността на Главния прокурор, който се е компрометирал в казуси като КТБ и „Костинброд“. Или да не се въвежда независима от него антикорупционна структура по румънски образец. Макар и крайно съмнителни, такива първоначални ограничения могат и да минат за оправдани. В крайна сметка политиката е и въпрос на компромиси и търсене на съюзници, на отстъпване по даден проблем, за да се постигне нещо друго. Така на реформаторите се казва, че въпреки компромисите, те ще могат да разделят ВСС на две колегии, което в бъдеще ще направи съдиите по-независими, а надзорът върху прокуратурата ще се засили, включително по отношение на нейния началник. Започва работа пo нужните законопроекти.
Времетраене на сцената: 10 месеца.
Сцена 2: Основните законопроекти са подготвени и идва време за тяхното първо четене в парламента. Някои от тях директно са отхвърлени. Например поради наличието на „анонимни сигнали“ – практика, която съществува в много държави. Или поради „опасности за правата“ на магистрати, които трябва да обявят имуществото си. Всички законопроекти не могат да бъдат отхвърлени обаче, защото това ще развали театрото. Някои трябва да бъдат приети на първо четене и това става с възможно най-голямата драма. Накрая те отново са орязани, но основни елементи в тях все пак остават – да речем, разделянето на ВСС на две и възможностите за засилен контрол над прокуратурата. Медиите празнуват „исторически компромис“. Започва да тече време до второ четене в парламента.
Времетраене: от 6 месеца до 1 година.
Сцена 3: Най-добре е второто четене никога да не се случи. За да се постигне тази цел, първото четене се отлага с година и половина (като веднъж се проваля) и след това се случва в последните дни преди лятната ваканция на парламента. От средата на юли до средата на септември така или иначе е мъртво време, а след това държавата влиза в предизборна кампания за президент и другите въпроси отново се отлагат, за да се види какъв ще е балансът на силите след това. Дотук вече са спечелени две чисти години на имитация на реформа. Все пак обаче в един момент законопроектите стигат до второ четене, дори когато са конституционни. Тогава идва вече часът на истината и завесата пада. Или по-скоро се вдига от по-задкулисните части на политическия пейзаж. И се оказва, че уж двете колегии на ВСС остават, но са така композирани, че да направят прокуратурата по-безконтролна, а съдиите по-малко независими. В закона за съдебната власт пък са влезли отново всякакви ретроградни „поправки“, които го размиват до неузнаваемост. Катарзис няма, а всички вече са отегчени до смърт. Успехът на цялата пиеса е в това, че вече никой не я гледа. Имитацията е успяла.
Какви са резултатите междувременно?
Основно институционални размествания в стил „муха без глава“:
- От пяната на правителството на Станишев се роди ДАНС, за да бори корупцията. Дойде първото правителство на ГЕРБ и й отне ябълката на разследващите правомощия, като ги върна при ГДБОП. Орешарски отново заложи на ДАНС (и на Пеевски). Борисов 2 премести правомощия обратно към ГДБОП. Сега се обмисля на ДАНС отново да й бъдат дадени разследващи функции.
- В началото беше създаден ВСС като независим орган, избиран по сложна и по принцип добра формула, съвместяваща участие и на парламента, и на магистратите. От кабинета Станишев беше създаден супернезависим нов орган към ВСС – Инспекторатът – който се избира с 2/3 мнозинство от парламента. Тъй като и той не проработи, Борисов 2 инициира поправка на Конституцията, с която раздели ВСС на две колегии и усили правомощията на Инспектората. Промяната беше извършена така, че засили безконтролността на Главния прокурор, който вече отговаря единствено пред себе си и колегия, в която подчинената му институция има мнозинство.
- Основани бяха две различни агенции – за конфликт на интереси и за отнемане на незаконно придобито имущество. Сега заедно с някои други органи те ще бъдат обединени в „Антикорупционно бюро“, което ще е различно от ДАНС и ще има задача да следи основно за имуществото на държавните служители.
Общият „резултат“ от тази епопея може да бъде броен за нулев – със същия успех може да се каже, че всъщност нищо не се е случило. Като цяло вече всички – и у нас, и в ЕС – знаят, че става дума само за театро.
Има и кризисни моменти, в които „институционалните реформи“ са недостатъчни, за да поддържат илюзията. Такъв беше случаят „Пеевски в огледалото“ от началото на тази година. Тогава Борисов разбра, че театрото му е станало крайно неубедително. За целта бяха взети следните ad hoc мерки:
- Бяха „спрени“ определени поръчки, защото имаше съмнения, че са „за фирми на Пеевски и Златев“. Не стана ясно тези съмнения основателни ли са и има ли виновни служители на държавата в раздаването на такива поръчки. Нито пък е ясно за колко време те бяха спряни и кога и за кого бяха пак пуснати.
- Борисов обяви, че Пеевски се оттегля.
- Даден беше срок от още една година за „окончателно справяне с корупцията“. Тоест направен беше опит за включване на нова сцена – No. 4 – в класическата структура на антикорупционната пиеса.
- Започна и дългообещаваната независима проверка на прокуратурата от ЕК, което ще даде още половин-една година отсрочка на Grand finale.
Как е възможно всичко това?
Българите имаме високо самочувствие на интелигентна и критична нация и въпреки това този театър ни се разиграва от около двадесет години. И си има публика за цялото времетраене на представлението. На два пъти през 2013 г. търпението се изчерпа и се стигна до масови протести и замеряне на актьорите с яйца и домати. Но след това нещата отново влязоха – след известни колебания – в отъпканото русло.
Като оставим настрана очевидно надценената интелигентност, стандартните извинения за театрото са следните:
- В политиката има и по-важни неща от корупцията и захвата на съдебната власт: борбата с контрабандата, бурките и задължителната казарма например.
- По-добре е да имаме „стабилност“, отколкото реформи.
- Международното положение е сложно и не позволява да се впускаме в операции, които ще ни „дестабилизират“ чрез мултикултурализъм и либерализъм.
- Стига диктат от ЕС! Ние си имаме наши традиции!
- Протестърите искат да вземат властта и трябва да бъдат отстранени.
- Комунистите ще спечелят изборите.
- Натовски ястреби ще ни противопоставят на Русия…
Основно с цел генериране на подобни оправдания бяха създадени и редица нови институти на първосигналното дясно „имени академика Павлова“. В тяхната концепция „десният избирател“ трябва да започне да слюноотделя и да върти опашка в момента, в който чуе думи като „Бог“, „цар“, „пазар“ и „отечество“. Както и да започне да лае яростно при произнасяне на „бежанец“, „солидарност“, „либерализъм“, „европейска интеграция“, „правова държава“ и т.н. Подобна публика, разбира се, може да изгледа всякаква пиеса, колкото тъпа и бездарна да е тя. Стига в точния момент да се появяват кренвиршите, тоягите и другите инструменти на първосигналната манипулация.
Медийната среда пък отдавна действа по принципите на Павлов, така че се получи нужната синергия в полза на правителственото театро.
В момента сме в началото на Сцена 3.
„Портал за култура, изкуство и общество", 09.07.2016