Твърди се, че първите безсмъртни в историята на човечеството са вече родени. Според един от директорите на Гугъл – Рей Кързуел – 2029 г. ще е вододелът, отвъд който смъртта няма да е неизбежна. Футурологът Ян Пиърсън пък поставя годината 2050 като най-вероятна за постигането на съществен прогрес в продължаването на живота.(1) Нанороботи, които унищожават ракови клетки; генетична терапия, даваща допълнителни четири века; клониране и принтиране на човешки органи; дигитални аватари…(2) Всичко това го познаваме от научната фантастика, но технологичната част от нея става все по-реалнa и достижима. През 2012 г. са проведени експерименти, които успешно удължават живота на мишките с ¼. (3). Във вселенски план, човекът не е много по-различен от мишката.
Въпросът с датата на официалната отмяна на неизбежната смърт не е още решен, но предчувствието за безсмъртие вече се носи из въздуха. И в свят, в който първите безсмъртни са вече родени, възниква въпросът (макар и второстепенен) за последните смъртни – тези, проявили неблагоразумието да се родят с няколко години по-рано от необходимото. Според сметките на Ян Пиърсън, появилите се на света до 1970 г. може би ще са последните смъртни в историята на човечеството. Тяхната съдба е особена чест, синтез от трагедия и комедия, в който има по нещо както от Хектор, така и от Марко Тотев: от благородството в лицето на смъртта и иронията на липсата на късмет.
„Преходът” като преход към безсмъртие
Последните смъртни може да са в трагикомична позиция, но те са поколенията, които доминират политиката в момента. В Източна Европа това са хората, които преживяха падането на Берлинската стена. Те са поколенията, които избраха либералната демокрация с вярата на Фукуяма, че в света на политиката нищо по-добро не може да бъде постигнато. Те са и поколенията, които сега са едновременно горди от себе си, притеснени и разочаровани. Гордостта идва от това, че Източна Европа направи голям скок в развитието си – Полша наскоро влезе сред семейството на най-развитите световни икономики. А това е безспорен успех от гледната точка на тези, които си спомнят как са пращали колети с храни на гладуващите поляци през 80-те години на миналия век. Дори България днес има БВП три пъти по-голям от този през 1989 г. и е вече на 50% от средното за ЕС. С тези темпове ние ще се изравним с останалите европейци дори преди заветната дата на безсмъртието.
Притесненията и недоволствата на източноевропейците са също разбираеми. Времевата рамка на постиженията им се оказа по-дълга от желаното. Почти 30 години след падането на комунизма бедността, корупцията и лошото управление не са изкоренени, демографската картина е влошена, благата не изглеждат разпределени по справедлив начин.
Но има и още нещо. Поколенията на Прехода, поколенията на последните смъртни се чувстват ощетени от две базови несправедливости. Първо, те считат, че не са получили признание за делата (и жертвата си) от историята. „Преходът”, разказан като „нормализация” или като „копиране” на западен опит, е недостатъчно героичен. Направо навява на подражателство. Второ, и по-важно, те предусещат, че ще си тръгнат, когато купонът на човечеството започва.
Политиката в навечерието на безсмъртието
Екзистенциалната драма (в този случай това клише не е неуместно) на последните смъртни хвърля своята сянка върху настоящата политическата среда. Тази драма обяснява и появата на „безотговорния избирател”, който е готов да експериментира с всякакви клоуни и магьосници, обещаващи му чудеса. От ключово значение е времето: избирателят просто няма време и иска чудесата тук и сега. Най-късно до 800 дена.
Перспективата на неизбежната смърт традиционно е вразумявала хората. Memento mori е бил призив за отвръщане погледа от дребнотемието и за вглеждане в трайното и стойностното – в това, което няма да стане на прах. Но когато смъртта вече не е неизбежна, перспективата се обръща: вечното за едни, се превръща в ежедневие за други. Бляновете на смъртните са прозаиката за безсмъртните.
Лишени от възможността да впечатлят бъдещите поколения с идеите си за вечност, последните смъртни затъват в детайла, страстно и донякъде със злоба се вкопчват в него. Вместо да мислят как да оставят катедрала за вековете, те с цялата си енергия се насочват в смяната на плочките пред съществуващите. И след три дена сменят каузата с друга подобна.
По-важно от дребнотемието е обаче друго – изчезването на емпатията и солидарността. Когато живееш със съзнанието, че си исторически тежко ощетен, онеправдан, нямаш чувството, че дължиш някому нещо. Напротив, другите ти дължат и трябва да те компенсират.
Много от това, което наричаме „популизъм”, е всъщност нищо друго освен суспендиране на елементарните изисквания на солидарността и емпатията:
- Мигрантите и бежанците, които са били от древни времена защитени от елементарни правила на гостоприемство, сега са превърнати в основна опасност. На тях нищо не им се дължи от тези, които сами се изживяват като жертви на историята.
- Поколенията на последните смъртни не са загрижени за бедните. Техният основен страх е те самите да не станат бедни, а централното неравенство, от което се интересуват, е това между средния избирател (тях самите) и горния 1% от световното население (тези, които освен, че са богати, ще постигнат безсмъртие преди другите така или иначе). В резултат на подобни процеси днес в българския парламент няма нито една партия, склонна да се занимава с проблемите на най-бедните и ромите, макар че всички се „борят с бедността”.
- Поколенията на смъртните прогресивно не се интересуват от природата и дори стават активни критици на екологичното движение. Аргументът им е, че те самите са в червената книга на история и техните интереси трябва да бъдат поставени пред тези на птиците и другите живинки.
Единствената утеха на последните смъртни е в това децата им да доживеят отвъд вододела на безсмъртието. С това е свързана и обсесията със „загубата” на децата в един свят, в който децата днес, тук и сега, са повече отколкото през цялата световна история взети заедно. Въпросът, разбира се, не е, че децата са намалели, а че нашите деца са малко. Оттук следват и „консервативните”, но безнадеждно закъснели самообвинения и агресия към различните. 1968 г. е „виновна”, защото със сексуалната свобода, женската еманципация и хомосексуалната толерантност „нарушила” масовото производство на западни деца. (Макар че всяко индустриално развито общество – Япония например – минава през тези процеси и без 1968 г.) Възраждането на хомофобията, защитата на „семейните ценности” и опошленият религиозен „Ренесанс” от Путинов тип могат директно да се свържат с терзанията на последните смъртни;
Тези поколения не са срещу глобализацията сама по себе си, а само срещу тази, която не им е изгодна. Затова те искат да избират – британците искат да продават стоките си в ЕС, но да не приемат поляци, румънци и българи. Американците искат да търгуват с Китай и Канада, но само ако имат положителен баланс с тях и всички останали. Естествено, всеки ще каже, че подобно нещо не може да се случи, а и не би било добро за света, ако се случи в дългосрочен план. Но в този план поколенията на последните смъртни няма да ги има.
Как да затвориш вратата
Хектор е знаел, че в сблъсъка с Ахил неизбежно ще намери смъртта си – смърт, която нито е желал, нито е предизвикал с действията си. Когато излиза от Скейските врати и вижда Ахил, той се уплашва и почва да бяга с колесницата си. Така двамата обикалят Троя три пъти, докато Хектор разбира, че бягството е безсмислено. Загива геройски и става легенда – легенда за човека, който спазва задълженията си, дори когато знае, че той, родът му и цялата му страна ще загинат. Смъртта не отменя човешките задължения.
Хектор е противоположността на поколението на последните смъртни – те се изкушават да мислят, че правилата не важат за тях поради особения им статус. Мислят си, че могат да са егоистични и все още бягат около Троя, като се надяват някак да се измъкнат.
Незабравимият Кристиан Таков казваше:
„Не искайте всичко и веднага. Няма да стане. Но малките стъпки са мислими и реални. Те ни водят напред. Раят обаче не е зад ъгъла. Ние вероятно няма да стигнем до него. Не бъдете егоисти – оставете и за бъдните поколения да свършат нещо. Но им проправете малко път напред.”
__________________________________
[1] https://www.news.com.au/technology/innovation/inventions/want-to-live-forever-you-just-have-to-make-it-to-2050/news-story/4c70508f0f48b6fdfb3ebed09ab85754
[2] https://interestingengineering.com/will-humans-ever-be-immortal-these-11-theories-and-technologies-will-shed-some-light-on-it
[3] https://www.sciencedaily.com/releases/2012/05/120514204050.htm
„Портал за култура, изкуство и общество", 07.10.2018