"Дневник" публикува "Мислене под карантина" - поредица анализи за по-широките импликации на кризата с COVID-19, написани от университетските преподаватели проф. д-р Анна Кръстева, гл. ас. д-р Ружа Смилова и проф. Ивайло Дичев. В разширен, по-академичен вариант текстовете ще бъдат публикувани в онлайн списанието "Семинар БГ".
България наскоро обеща 100 хиляди евро за 7,5 милиардния фонд за откриване на ваксина срещу Ковид-19, иницииран от Европейската комисия. Сърбия, с 30% по-нисък БВП на глава от населението в сравнение с България отдели 2 милиона евро, малка Словения - 30,8 млн, миниатюрният Люксембург - 57 млн. евро, а Бил Гейтс - 100 млн. евро.
Похвално е, че финансово дисциплинираната ни страна все пак намери за нужно да се включи в това начинание - нали наскоро бяхме открили, че сме събрали със 700 млн лева по-малко в хазната заради вероятни далавери с участието на една държавна комисия (а малко по-рано пък оставихме една близка до управляващите банка да завлече близо 4 милиарда лева на данъкоплатците)? И на децата в детските градини е известно, че се готвим за членство в еврозоната, обявено от Премиера за "единствената спасителна стъпка от коронавируса". Там, например, ще можем да черпим от щедри солидарни възстановителни фондове - като новата кредитна линия за подкрепа на здравните системи на държавите-членки, създадена в рамките на Европейския механизъм за стабилност и отпускана безусловно, без никакви конкретни условия. Затова трябва много да внимаваме за финансовите ни показатели.
И именно затова и сега не е времето за излишни харчове за разни солидарни инициативи, нали така?
България щедро обеща и по 1000 лева на медиците на първа линия в знак на благодарност, че се грижат за нас с риск за живота си. Дали и колко от тези средства са платени и дали са стигнали до всички медици на първа линия засега не е напълно ясно. Това, което обаче със сигурност знаем е, че медицинските кадри остават на дъното по заплати в страната ни (дори средната брутна заплата в сектора малко намалява за последното тримесечие), въпреки ръста на доходите през последната година (над 10% в обществения сектор).
Може да сме пестеливи на заплати за медиците ни, но (поне по време на криза) сме щедри на ръкопляскания, нали така?
Пандемиите, както и други катаклизми, заплашващи оцеляването на огромни групи хора, рядко са разкривали най-добрите страни на хората. И това е донякъде разбираемо: когато става дума за оцеляване, моралните норми като че отпадат и всеки е свободен да прави необходимото за запазване на собствения (и този на близките) си живот. Не случайно шотландският морален философ от епохата на Просвещението Дейвид Хюм определя умерения недостиг на ресурси като едно от условията, за да бъде смислено да говорим за такива морални категории като справедливост и алтруизъм. Когато недостигът на ресурси е радикален, алтруистичното поведение и спазването на изискванията на справедливостта като че стават лукс, който просто не можем да си позволим.
Катаклизми и пандемии в миналото вероятно са поставяли хората в подобна ситуация на радикален недостиг на ресурси, когато моралното поведение е ставало ако не невъзможно, то може би поне не задължително.
Дали ситуацията днес е такава, обаче? По всичко изглежда, че човечеството не е поставено пред толкова радикална катастрофа, която да няма ресурси да посрещне,
без да се върне в дивашкото състояние на борба за оцеляване на всеки срещу всеки.
Дори България (въпреки сиромахомилските нагласи на някои) днес за щастие не е в такава ситуация, че да не може да отдели ресурс за достойно заплащане на медиците си или за достойно участие в глобален солидарен фонд за откриване на ваксина. Обостреното внимание към здравеопазването у нас, провокирано от кризата с коронавируса, ни дава чудесната възможност не само да видим къде са "пробойните в системата" (които надали са особена тайна за когото и да било у нас), но и да използваме събраната за отпор на кризата обществена енергия най-накрая да пристъпим и към решаването им. Ако не го правим дори и в такава ситуация, това надали се дължи само на недостига на ресурси. Вероятно обяснението и тук е сходно с обяснението защо, макар да разчитаме да ползваме ваксина срещу Ковид - 19, произведена със солидарните усилия на цялото човечество, сме готови да заделим за това общо усилие едва 100 хиляди евро - което е много под възможностите ни, а и не е честният ни дял, ако искаме да ползваме наравно с другите и резултата от това общо усилие.
Да ползваш ресурс, произведен с усилията на други, без да си дал своя честен дял към общото усилие, се нарича гратисчийство. Когато например искаме медиците да спасяват живота на всички ни - включително с риск за собствения си живот, но не искаме да дадем честния си дял в подкрепа на това усилие, ние действаме като гратисчии. Забележете, че не е нито професионален, нито морален дълг на никого, дори и на доктор, положил Хипократова клетва, да жертва живота си за непознат: задължението да не вредиш съзнателно на пациента си не включва и задължението лекарят да жертва живота си за него. Може би не е съвсем излишно да напомним и още нещо очевидно: всекидневното ръкопляскане не отменя задължението за финансов или друг принос в подкрепа на жертвоготовната служба на медиците ни.
Никой не харесва гратисчиите.
Успешните общества са успешни именно защото са намерили ефективни начини да наказват гратисчиите
и да насърчават взаимноизгодното сътрудничество. И на международната сцена дребнавото гратисчийство не е сред най-популярните характеристики на държавите, заради които те печелят особено уважение. Дори и самите гратисчии не харесват себе си. Ниското самочувствие както на индивидуално, така и на групово ниво нерядко се дължи на ниско самоуважение: надали някой продължава да уважава себе си или страната си особено много, когато осъзнае, че е гратисчия. За да не признаем дори пред себе си, че сме гратисчии, често използваме една от две стратегии: или отричаме, че печелим нещо от сътрудничеството: "ЕС не проявява солидарност към нас", "ЕС ни третира като втора ръка европейци", или отричаме, че не сме дали честния си дял: "Бедни сме, затова не можем да отделим повече". А най-често използваме и двете оправдания.
Но тези оправдания не издържат - нито поотделно, нито в комплект. И ЕС проявява - макар и закъсняла - солидарност с най-засегнатите, включително и с нас - въпреки, че засега сме сред най-малко засегнатите. И ние можем да отделим малко повече - и за общото усилие, и за да подкрепим нашите медици - макар действително да сме сред по-бедните страни членки.
Обвиненията за провал на солидарността на ниво ЕС, които отново набраха сила и при тази криза,
звучат кухо - особено когато идват от страни, непроявявали особено често паневропейска солидарност.
За да има изобщо солидарност, е необходимо солидарното участие на всички в общото усилие.
Второто оправдание също звучи неубедително, особено когато забележим, че и у нас са не малко бедните хората, готови да заделят от залъка си, за да подкрепят медиците ни. Истории на възрастни хора с оскъдни пенсии, които даряват спестяванията си на болници, за да ги подкрепят, с право трогват. Те трогват и заради контраста с поведението на държавата и на мнозинството, които като че предпочитат да прехвърлят бремето на задълженията върху медиците, без да им окажат нужната подкрепа.
Кризите са като прожектори, които ярко осветяват дори и онези по-тъмни места, които някак все сме успявали да скрием - дори и от себе си. Остава отворен въпросът, след като сме видели ясно вече осветеното, дали ще действаме, или ще изберем здраво да стиснем очи, и да изчакаме кризата да ни отмине, прожектора да изгасне, и да продължим както досега. Ако изберем второто, надали ще започнем да харесваме себе си повече. Дори и някак да заблудим останалите, че просто толкова можем.
„Дневник", 25.05.2020