Сблъсъците пред Народния театър не са инцидент. Има план.

Сблъсъците пред Народния театър не са нито спонтанен протест, нито инцидент. Те са част от опит за легитимиране на насилието за политически цели. Видяхме го в сцени около парламентарната трибуна, в които депутати най-вече от "Възраждане", но и от други партии, се държаха нагло и агресивно, използвайки физическа сила срещу опонентите си. Видяхме го и в приемането на фашизоиден закон срещу "нетрадиционната сексуална ориентация", който събра изненадващо мнозинство и дава възможност за "спонтанни демонстрации" срещу училища и преподаватели. Вчера обаче политическото насилие стана съвсем неприкрито, когато подстрекавана от политици и бивши ДС-служители тълпа се опита да нахлуе в театъра, за да предотврати представлението на пиесата "Оръжията и човекът", поставена от Джон Малкович. Не само това, но тълпата нападна хора, сред които Тео Ушев, Владо Пенев и директора на самия театър Васил Василев, който храбро се опитваше да отстоява правото на колегите си да си вършат работата. Както и правото на всички граждани на нормалност.

Да се оправдава вчерашното насилие с "чувствителността" на българина, уж засегната от пиесата на Бърнард Шоу, е интелектуална обида за нацията. Самото заглавие на пиесата показва, че тя търси общочовешки теми, които надхвърлят конкретния исторически контекст. Хората гледат тази пиеса и до днес не защото искат да се подиграят на хигиенните навици на българите, сърбите или англичаните, а заради осъждането чрез трудно разбираемите у нас похвати на иронията на общочовешката склонност към насилие. В България пиесата срещу насилието отключи политическо насилие и стана повод за неговото легитимиране.

Кой има интерес от това легитимиране и защо то се случва? Преките заинтересовани са следните и те са известни:

В страната има хора, които са останали лоялни на Съветския съюз под всяка негова форма, дори и такава, оглавена от диктатора Путин. Бивши ДС- служители, работели по чуждестранното направление, се оказаха сред организаторите на "събитието". От думите им по различни медии излиза, че те не изключват насилие в протестите си и смятат да го използват систематично до постигане на целите си. Редно е да се отбележи, че едно от големите завоевания на българския преход са като цяло мирните протести, в които има единични изключения на насилие - и то в наистина драматични моменти за страната. Сега има опити насилието да се нормализира за постигане на конюнктурни политически цели.

Партии като "Възраждане", които целят предизвикване на остра политическа криза и геополитически завой на България, имат интерес и активно участват в такива събития. Те правят това най-вече с цел мобилизация на привърженици на следващите избори.

По-интересно е обаче защо утвърдените политически партии и играчи не формират решителен и еднозначен фронт срещу нормализацията на насилието. В техните позиции се появяват нюанси, които всъщност наливат вода в мелницата на насилниците. И тук не става дума за споделянето на декларация в медиите или по Фейсбук, както направиха ГЕРБ и ПП-ДБ: те трябва да бъдат поздравени за бързата си реакция, но тя не е достатъчна. Липсва координиран и единен отговор срещу агресивните маргинали, легитимиращи насилието, който да ги сложи на място и да предотврати навлизането им в политическия център на България.

Проточилата се липса на реакция от страна на президента Румен Радев е показателна. Някои от организаторите на протеста са близки до него идеологически, а вероятно и с материална подкрепа. Радев също така има интерес от създаване на усещане за остра криза, което да му позволи да се яви на партийната сцена като поредния спасител. Той не може да си позволи да застане съвсем открито до насилниците и евразийците, но не би се посвенил да ги използва за мобилизация на електорат и протестен вот за него. Тоест, мълчаливата му подкрепа се дължи на комбинация от идеологически и тактически политически съображения. В случая ролята на президента е много важна, защото той трябва да поиска оставката на министъра на вътрешните работи. Полицията не само че не предотврати ексцесите, но на практика позволи и нападения срещу граждани, без дори да преследва хулиганите.

Делян Пеевски има нужда от изостряне на ситуацията, за да може да се яви като парламентарен евроатлантически стабилизатор в нея. Неговият аргумент ще бъде: виждате колко е страшно, ако не се примирите с мен в правителството, следва политическо насилие. От тази гледна точка той е другият "спасител" на нацията, който е в амбивалентна ситуация: уж е против насилието, но смята, че малко от него би играло в негова полза.

По тези въпроси (а изглежда и по всички останали) Бойко Борисов е с Делян Пеевски.

А ПП-ДБ? Те са в менгеме между "Възраждане" и ГЕРБ. Борисов използва това менгеме, за да ги накара да застанат до него и Пеевски. ПП-ДБ настояват Борисов да се дистанцира от Пеевски, което изглежда е невъзможно. В тази ситуация жертвата е единният фронт срещу "Възраждане". Не е ясно доколко Борисов и "Възраждане" си сътрудничат - поне от парламентарната им дейност има много примери на координация. Но така или иначе ПП-ДБ не могат да се превърнат в обединителен политически център срещу насилието, защото ГЕРБ се опитва да вкара и Пеевски като част от "сделката". Всичко това като цяло размива и гражданската енергия по въпроса и тя става жертва на политическото противопоставяне.

Този анализ показва, че насилието се е превърнало вече в аргумент за това какво ще бъде управлението в България. Едни се представят като "спасители" от насилието. Втори искат да компрометират парламентаризма чрез него. Трети правят тънки сметки как да се промъкнат в правителството с малко насилие. Четвърти искат да сме в БРИКС и в Евразийския съюз. А Борисов иска да не го делят от Пеевски.

Но всичко това са съображения, които са дребни на фона на опасността от политическо насилие. Ако имат останал здрав разум, всички - барабар с Пеевски - трябва да се обединят по този въпрос. А пък нека си спорят по останалите.

Докато това не стане, причините за легитимирането на насилието ще останат чисто и изцяло политически. То навлиза в политическия процес заради опортюнистични партийни сметки. Обществото трябва да прояви огромен кураж и самоорганизация, за да се справи с него, защото точно партиите, които трябва да го организират, не се справят. Тук ролята на интелигенцията е огромна: реакциите на театралната гилдия, на популярни личности като Тео Ушев, Снежина Петрова, Христо Мутафчиев, Недялко Йорданов и много други са изключително важни.

България е европейска страна и българите - с културата и живота си - са повдигали и повдигат общочовешки въпроси, от които може да се поучи цял свят. Бърнард Шоу изглежда е вярвал, че чрез самоирония човек може да се дистанцира от склонността си към насилие, да го погледне отгоре, да се извиси над него.

Да не опровергаваме хуманистичните идеи на писателя.