12.03.2007 г.
Когато светнат лампите, мишките и хлебарките в дадено помещение в миг се изпокриват. Това изглежда е вариация на по-общия истинкт да се ловува нощем, когато плячката е оставена без охрана или пък спи. По тъмно и самият ловец потрудно би станал плячка. Поведението на корпоративните интереси в политиката у нас следва сходни модели: ловува се предимно в тъмнина, когато бдителността на обществения интерес и конкуренцията най-вероятно е задрямала. В арктическите нощи на политическия ни живот наскоро бе рециклирана една, (като намерение похвална), идея за повече светлина и прозрачност в отношенията с бизнеса под формата на проектозакон за лобизма. Подобен проектозакон има вече внесен и в Народното събрание, а и няколко политически сили превърнаха приемането на регламент за лобизма в свой приоритет. Накратко, формиращият се политически консенсус най-вероятно ще доведе до приемането на някакъв нормативен акт по темата. Въпросът е, какво да очакваме от него като се има предвид гореспоменатия естествен нагон за бягство от светлината.
Да започнем от самата институция на „лобизма”. Когато нещо се трансплантира от чужд контекст е добре да се знаят функциите, които то изпълнява в него. Лобизмът идва от англо-саксонския свят и най-вече от САЩ. Той е приложим и необходим в системи, които са политически и икономически многопластови и плуралистични. В политически план, САЩ представляват истинска полиархия* : има федерално и щатско ниво, двукамарни законодателни органи, стриктно разделение на законодателна и изпълнителна власт, независими съдилища и т.н. Нещо повече, самото политическо състезание е организирано чрез индивидуални кандидатури: партиите тук играят допълваща и координираща функция. Този принцип е валиден и при финансирането на политиката на федерално ниво: дават пари индивиди (фирмите и корпорациите не могат да финансират кампании) на кандидати за даден пост. Към този политически плурализъм трябва да добавим и икономическия плурализъм на огромния американски пазар.
В една такава среда, за бизнеса е рационално да си наеме лобист, който да проследява сложния път на вземане на решения на различните властови нива, както и да се опита да набира индивидуални гласове на конгресмени и щатски законодатели зад дадена кауза. На второ място, тъй като поради развитата конкуренция на американския пазар никоя фирма не може да разчита сама да повлияе на дадено политическо решение необходимо е да се формират коалиции от интереси. Лобистите са инструмент, който прави тези коалиции възможни. И накрая, лобистът може да помогне в координирането на множество индивидуални дарения за различни политически кандидати, като по този начин спестява усилия както на бизнеса, така и на политиците. Заради всички тези ползи от дейността на лобиста, бизнесът е склонен да преодолее инстинкта да ловува на тъмно. Не е случайно, че колкото по-плуралистична е една система, толкова по-голяма е ЕС, например, е една такава система и българският бизнес е добре да се замисли за свои лобисти в Брюксел, ако не иска да му спират самолетите, да му затварят мандрите и пр.
Не по същия начин стоят нещата, когато става дума за вътрешната ни българска политика. Първата отлика с американския случай е в степента на концентрация на властта у нас: не сме федерална държава, разделението между изпълнителна и законодателна власт е номинално, политическият процес е доминиран от партии и индивидуалните депутати имат по-скоро декоративна роля. Финансирането на политиката и изборите също са организирани на партиен принцип.
Дали в една такава ситуация за даден бизнесмен ще е рационално да наеме посредник, чрез който да си контактува с политическите центрове на власт? Какво може по принцип да направи лобистът (според циркулиращите варианти на законопроект)? От една страна, той може да обещае на политиците някакво финансово дарение, но забележете, само по време на кампания. От друга страна, лобистът може да предложи на депутат пътни разноски и дневни в рамките на България. Като изключим възможността да се злоупотребява с тази опция, видно е, че тя не предлага някакъв значим стимул. Накрая, лобистът може да се опита да предложи гласове на политиците, но това ще е нетипично: в крайна сметка идеята е той да представя бизнес интереси, а те рядко командват големи групи от гласоподаватели.
Изводът е, че рационалният бизнесмен (или компания) най-вероятно би си спестил парите за лобист и би направил дарение директно за политическа партия: законът в крайна сметка позволява това. Той би могъл да направи това както по време на избори, така и извън кампанията – т.е. с по-малко ограничения, отколкото лобиста. Няма начин да се забрани на бизнесмена да сподели с партийния лидер или ковчежника, причината (конкретна или не) за своето дарение. В много случаи тази причина би се и подразбирала така или иначе. Ако пък бизнесменът се нуждае от достъп до даден политически лидер, също би предпочел по-директни форми на контакт в нашия общо взето тесен политически пазар, където всички се познават или пък имат познати, които познават когото трябва.
Има и още няколко съображения, които трябва да бъдат взети под внимание. В САЩ, както стана ясно, една от функциите на лобиста е да контактува с отделни депутати и да формира коалиции зад определено предложение. В наш контекст, такава опция всъщност няма. Може ли лобистът да се опитва да „вербува” депутати срещу мнението на тяхната партия? Няма основания депутатът да наруши дисциплината, тъй като лобистът може да дава пари само на партията и то по време на кампания. Какво ще спечели депутатът от кривването от партийната линия тогава? От нормативна гледна точка, вярно е, че депутатите могат да гласуват по съвест (т.е. против партийната дисциплина), но не е ясно защо съвестта им трябва да се активира под влияние на корпоративни лобисти?
Може би, съществуват бизнесмени, които предпочитат да общуват с политиците по прозрачен начин. Лобизмът, някои смятат, дава шанс точно на тези бизнесмени, да заявят своята различност и да си направят реклама, като честни играчи. Проблемът с този аргумент е, че нищо в сегашната уредба на нещата не пречи на тези играчи, да заявят своите интереси и да ги рекламират открито. Те биха могли да обявят публично своите цели (законодателни или други), могат и да направят открито дарение на политическата партия, която подкрепя техните идеи. Каква би била ползата от лобиста в една такава ситуация, пак не става ясно.
В САЩ лобистите помагат за координирането на множество сравнително малки дарения зад определена кауза. Това се налага от забраната на големи и корпоративни дарения при федералните избори. В нашата ситуация, политическите партии разчитат на големи, корпоративни дарения и на държавна субсидия. Така че и тук лобистът няма какво толкова да координира и в този смисъл ще е до голяма степен излишен.
В заключение, въпреки похвалността на начинанието да се освети политиката, въвеждането на институциата лобист едва ли ще промени нещата съществено у нас. Вярно е, че новите проектозакони предвиждат санкции за отклонение от правилата, но основният въпрос е дали изобщо ще има интерес някой да ползва тази институция. Най-вероятно тя би се превърнала в поредната фасада, която позволява нещата да се случват така, както винаги са се случвали. Нещо повече, законът за финансирането на партиите също предвижда санкции, които до голяма степен остават пожелателни.
Причината е, че няма държавен орган, който би се ангажирал със систематичното преследване на партиите за спазването на правилата. В някакъв смисъл обратното би било дори по-опасно. (Представете си полицията и прокуратурата постоянно да са ангажирани с разследвания на партийни лидери и фондации: в кратки срокове България би се путинизирала, което би било още по-голям проблем от сегашните!) Поради тези причини, много е вероятно санкциите в проектозакона за лобизма да си останат на книга.
В крайна сметка, големият проблем у нас не са посредниците, а основните играчи: партиите и големия бизнес. Отношенията между тях не са проблематични заради отсъствието на лобисти, а заради практиките, които самите те са развили. Първо, политическите партии у нас са недемократични и непрозрачни структури. Те се управляват като фирми, в които властта и информацията е концентрирана в ръководството. Членовете и симпатизантите нямат никакъв контрол по организационно-финансови въпроси. Докато това е така, непрозрачността ще продължава и никакви лобисти няма да помогнат за нейното елиминиране. Подобни съображения са валидни и за българския бизнес. Въпреки голямата антикорупционна шумотевица, нито една смислена антикорупционна инициатива не е излязла от неговите среди. Налага се впечатлението, че ситуацията е удобна за големите играчи там. Въвеждането на лобисти, като фасада на фасадата, със сигурност би се въприело от бизнеса като гаранция, че нещата ще останат такива, каквито са си.
Може би пък не е необходимо да се питаме толкова за ползата от дадена институция: по-добре да я има, отколкото да я няма. Омбудсманът, например, е такъв случай: и пред Европа можем да го отчетем, без гражданите даже да са разбрали, че той им защитава интересите. Като се загасят лампите, тези аргументи изглеждат разумно.
* Управление, при което властта е разпръсната, а не концентрирана. нуждата от лобисти в нея.