Анализ на Антоанета Приматарова
Бъдещето на Европа, Бъдещето на България в Европейския съюз
И бъдещето на атомната ни енергетика
В Европейския съюз започна дебат по бъдещето на Европа, в който бяха включени и страните кандидатки. За съжаление дебатът за сега остава твърде затворен в създадения за целта Конвент и кръга на тесните специалисти. А целта на свикването на Конвента бе не само обсъждане на бъдещите промени, но и приближаване на институциите на Европейския съюз до гражданите. Не само промени в Европейския съюз, но и промени в начина на мислене на Европейския съюз. Начинът на мислене за сега май не се променя нито в държавите членки, нито в страните кандидатки, затова пък специалистите (и журналистите) видяха отново разгаряща се "война между институциите" - Европейската комисия и Европейският парламент срещу Европейския съвет (държавите членки), привърженици на "общностния метод" срещу привърженици на "междуправителствения метод". В България тече - поне от време на време - дебат за бъдещото ни членство в ЕС. Най-често той се ограничава до това ще го бъде ли някога и кога и по-рядко до това как го мислим. Обикновено се дискутират възможните дати за членство и то не толкова от гледна точка на вътрешната ни готовност, а по-скоро около готовността на ЕС да ни приеме - иска ли ни или не ни иска, обича ли ни или не, пак ли ще ни отреже, прати в девета глуха, полее със студен душ и т.н. И човек остава с чувството, че Европа води война с нас (включително за Козлодуй). В България тече - напоследък почти непрестанно - дебат за съдбата на малките блокове на АЕЦ Козлодуй. Енергетици, наши и чужди, ни обясняват колко безопасни са тези реактори и ни призовават да ги браним. Политици (някои) и граждани говорят във връзка с Козлодуй за национални интереси и национално достойнство. Но мълчат за бъдещето на Европа и на България в Европейския съюз. И като че ли заедно се опитват да ни вкарат във война - атомната война на България с Европейския съюз (цитат от интернет форум).
Ако някак успеем да съберем тези отделни дебати в един, може би войнствената атмосфера ще изчезне от само себе си? Заслужава си да се опита.
Бъдещето на Европа
Съвсем накратко за споменатата "война на институциите", защото разбирането на противопоставяните в нея две страни е задължително за разбирането на същността на взаимоотношенията ни с Европейския съюз преди постигане на пълноправно членство както и за бъдещата ни политика вече като член на ЕС. Европейският съюз не е нито федерална държава, нито международна организация и съчетава по уникален начин два основни метода на работа - общностен и междуправителствен, а посредством тях и наднационалното с националното начало. Общностният метод е тясно свързан с идеята, заложена в основата на Европейската общност за въглища и стомана от Жан Моне - "сливане на интересите на европейските народи, а не просто поддържане на равновесие между тези интереси". Ключов за изграждането на ЕОВС поради този водеща идея е т.нар. Върховен орган, предшественик на днешната Европейска комисия. Включващ независими личности на паритетна основа, той има за задача да формулира наднационални решения, обвързващи за отделните държави членки. Без да имаме възможност за навлизане в детайли как са се появили и развивали във времето другите елементи от сложния европейски механизъм, най-общо казано при общностния метод Европейската комисия, представляваща общностния интерес, има изключителната законодателна инициатива, Съветът, като изразител на интересите на държавите членки, упражнява суверенното право да взема законодателни решения въз основа на предложенията на Комисията, а Европейският парламент, като изразител на интереса на народите на държавните членки, участва (в съответствие с договорите на ЕС) в различна степен и форма при вземането на тези решения. Съдът има компетентност да се произнася само по решения, взети въз основа на този метод. При междуправителствения метод ключова роля играе Съветът, подпомаган от Комисията. Европейският парламент има предимно консултативни правомощия. Съдът не е компетентен по въпросите, решавани в рамките на междуправителственото сътрудничество. Най-горещите привърженици на общностния метод разглеждат междуправителствения метод само като преходна форма към общностния метод, който е дълбоко интеграционистки по своята същност. Съществуват и дълбоко обосновани виждания, че спецификата на ЕС се състои именно в сложното съчетаване на двата метода и е неуместно да се говори за "война" между тях, тъй като те винаги ще си останат в основата на ЕС в някакво сложно взаимоотношение. Малките държави в ЕС са по-често привърженици на общностния метод, докато големите държави много често отстояват междуправителствения метод. Във връзка с Конвента за бъдещето на Европа Европейската комисия излезе с документ за увеличаване на правомощията й, а британският министър председател Блеър, подкрепен от испанския си колега Аснар и президента Ширак излезе с предложение за избиране на постоянен президент на Европейския съвет с мандат от пет години, което бе изтълкуване като наблягане на междуправителствения метод. Председателят на външнополитическата комисия в Европейския парламент Елмар Брок заплаши с "война", ако такова предложение се сложи на масата в Конвента и го окачестви като "връщане от Моне към Макиавели". А бившият комисар и генерален директор на СТО Питър Сътърленд видя в него заплаха за балканизация на европейската политика! Защо е важно обаче за нас българите да започнем да вникваме в сложните механизми за вземане на решения в Европейския съюз и да имаме мнение по тях? Един съвсем прост пример: решаването на визовия въпрос, който за дълго време доминираше отношенията между България и Европейския съюз, на моменти в не по-малко войнствена атмосфера отколкото сега във връзка с Козлодуй. Напрежението около проблема с решаването на визите бе толкова голямо, че тогава едва ли някой би си дал труд да вниква в механизма за вземане на решение. Но отново най-просто казано: визовият въпрос бе решен - разбира се въз основа и на реално направеното в България - благодарение на превръщането на визовата политика в общностна политика по силата на Договора от Амстердам. Това позволи на Европейската комисия да излезе през януари 2000 г. с предложение за нов визов регламент, който стана основа за решаване на проблема за България. Нормално процедурата по крайното приемане на предложение за регламент на Комисията отнема 18 месеца, в нашия случай, благодарение на съвместните усилия на българското правителство и европейските ни партньори, тя отне малко повече от година, което, разбира се, се стори безкрайно дълго на българските граждани. Имаше и опити от страна на държави членки да отложат или променят по някакъв начин този регламент - поради разбирани по тяхному си национални интереси. Но доброто на общностния метод е това, че при него, за да се видоизмени предложение на Комисията, е необходим консенсус на всички 15 държави членки. Колко е трудно съчетаването на националните интереси, когато я няма наднационалната, общностна политика, доказва примерът с Великобритания - страна членка, която не участва в общностното сътрудничество по Шенген. Както разбрахме през тази седмица, падането на визите за български граждани за Великобритания отново се отлага, тъй като надделяват чисто британските интереси. Докато визите с Норвегия и Исландия, участнички в Шенген, отдавна отпаднаха. Този пример заслужава да се замислим и да си направим съответните изводи и по случая на поредното ни травматично преживяване с Европейския съюз - малките реактори на Козлодуй.
Бъдещето на България в ЕС
По този въпрос могат да се напишат вероятно томове. Целта тук е една съвсем кратка забележка. България, както ще видим и по-долу, трябва да е наясно, че до приемането й в Европейския съюз отношенията й с него ще се определят основно в рамките на междуправителствения метод, което на практика означава, че България като страна кандидат ще бъде обект на европейска политика, а не пълноценен субект. Тази роля безспорно не винаги е приятна. Наскоро шведският политолог Ш. Енгелбрект направи опит за сравнение на политиката на Европейския съюз към страните кандидатки с политиката на Византия към съседния на нея хинтерланд с извода, че европейските методи не са съвем византийски, но не може да не се отчете, че отношенията Европейски съюз - страни кандидатки са асиметрични. Начинът да се преборим с тази асиметрия обаче не е като загърбим Европейския съюз, а като се стремим към възможно най-скорошно членство, което ще ни подсигури равноправно третиране и статут на субект на европейска политика. Колкото по-дълъг е периодът на нечленството, толкова по-голяма е възможността за ситуации, в които да страдаме от асиметричността на нашите взаимоотношения.
Бъдещето на атомната енергетика в България
Във връзка с преговорите по малките реактори на Козлодуй има няколко въпроса, които задължително трябва да намерят отговор:
С кого може (или не може) да преговаря България?
Когато в медиите и обществените дискусии в България се обсъждат преговорите относно бъдещето на малките блокове на "Козлодуй" се говори или най-общо за Европейския съюз, Европейската общност (понякога дори за "Европа" или "Брюксел") или се конкретизират отделни институции и органи - Европейската комисия, Икономическият и социален комитет, Европейският парламент, а напоследък в общественото пространство се появи и Първоинстанционният съд на Европейската общност.
Не само в България, но и в държавите членки много от обикновените граждани не познават отделните институции и органи на Европейския съюз, тяхната роля, функции и взаимодействие, които наистина са доста сложни. Затова е важно да се разбере съвсем точно с кого може (или не може) да преговаря България относно бъдещето на малките реактори на Козлодуй. Абстрактните "Европа", "Брюксел", "Европейски съюз" следва да бъдат прецизно конкретизирани, за да могат да се проведат смислени и успешни преговори. През последните месеци в българското обществено пространство започна да се тиражира виждане, че Европейската комисия е ключовият и при това недобронамерен партньор на България. В подкрепа на нападките срещу Европейската комисия (понякога дори персонифицирани по адрес на комисаря по проблемите на разширяването Гюнтер Ферхойген и комисаря по проблемите на енергетиката и транспорта Лойола де Паласио) бяха включени и европейски авторитети - депутата от Европейския парламент Гордан Адам и президента на Световния съвет на ядрените работници проф. Андре Майсьо. Европейската комисия и европейските комисари бяха обвинени в некомпетентност, шантаж, блъфиране, дори корупция. Тъй като в общественото съзнание разликата между Европейски съюз и Европейска комисия едва ли съществува, граденият по този начин негативен образ на Европейската комисия заплашва да подхрани антиевропейски настроения и евроскептицизъм в България. Това означава, че изясняването на ролята на Европейската комисия в преговорите за съдбата на малките реактори на АЕЦ 'Козлодуй' има огромно значение не само за тези преговори, но и за цялостното отношение на българските граждани към Европейския съюз. Подкрепата на Гордан Адам и на Андре Майсьо по отношение на техническата безопасност на малките реактори на Козлодуй може да бъде разбира се само приветствана от българска страна. Въпросът е доколко техните атаки срещу Европейската комисия се дължат на непознаване на цялостния контекст на преговорите между България и Европейския съюз и дали в такъв случай при изясняване на обстоятелството, че преговорите се водят с държавите членки, те биха продължили да подкрепят страната ни - като например напишат писма до министър председателите на държавите членки на ЕС.
В контекста на представената в частта за дебата за бъдещето на Европа 'война между институциите' в Европейския съюз и борбата за повече власт между привържениците на 'общностния метод' и привържениците на 'междуправителствения метод' не бива да се пренебрегва обаче и обстоятелството, че двамата наши съюзници за Козлодуй са свързани като националност с две държави, които принадлежат към поддръжниците на 'междуправителственото сътрудничество'. Т.е. те може би несъзнателно продължават на българска земя своите 'национални войни' с Европейската комисия, според преобладаващите във Великобритания и във Франция разбирания за 'национален интерес', докато българският национален интерес в рамките на Европейския съюз би следвало да се разглежда в посока на засилване на 'общностния метод' и ролята на Европейската комисия. При посещението си през месец април в България комисарят Ферхойген се опита да разясни, че той не е в България, за да преговаря за малките блокове на Козлодуй и че това ще са преговори между България и държавите-членки. Отчасти това послание, което за специалистите не бе нещо ново, намери отражение в медийното пространство, но ако се съди по заведеното от синдикалните организации на атомната централа в Козлодуй дело срещу Европейската комисия в Първоинстанционния съд в Люксембург, отзвука около това обстоятелство и още повече реакциите след отказа на съда да даде ход на делото, това послание или е останало неразбрано, или е било бързо забравено. Комисарят Ферхойген обясни своето послание с обстоятелството, че позицията на държавите членки по съдбата на малките реактори в Козлодуй е елемент от тяхната обща позиция в рамките на преговорите (глава 'Енергетика') за присъединяване на България към Европейския съюз. Но присъствието на темата за Козлодуй в контекста на 'междуправителствения метод' за решаване на въпросите в Европейския съюз има много по-дълга история отколкото отворената през миналата година глава 'Енергетика'. В българското обществено пространство се дава гласност на принципните поддръжници на атомната енергетика от държавите членки на ЕС. Но огласяването на едностранната (и по принцип добре дошла подкрепа) създава опростена картина за съотношението на силите в ЕС. Поради липса на "общностна" политика по ядрената безопасност решаваща роля при формирането на позиция по тези въпроси играят държавите членки. Разумна дискусия на основата на технически аргументи с правителства, които са по принцип против използването на атомна енергия е на практика невъзможна, защото за тях няма 'безопасни' атомни централи. Какво е положението в ЕС? От 15-те държави членки осем експлоатират към настоящия момент АЕЦ, но само три от тях - Финландия, Франция и Великобритания - не са се произнесли, под една или друга форма, отрицателно относно непосредственото бъдеще на своите АЕЦ (мораториум вурху строителството на нови АЕЦ, политически решения за постепенно извеждане от експлоатация на съществуващи мощности). От тук всеки би могъл да си направи извод какви са шансовете за политическо предоговаряне на рамката за ядрената енергетика от ПЛАН 2000 с отделните държави членки (плюс останалите донори от Г-7).
Какъв тип преговори са възможни - технически или политически?
Основата за обвързването на преговорите за членство в Европейския съюз със съдбата на някои атомни реактори в ЦИЕ (в Литва, България и Словакия) е положена още в стратегическия документ за разширяването на Европейския съюз - в т.нар. ПЛАН 2000 от юни 1997 г. ПЛАН 2000 е възложен на Европейската комисия от Европейския съвет и е одобрен съответно от него като основа за осъществяване на процеса на разширяване. В частта му "Предизвикателствата на разширяването" освен оценка на базата на Копенхагенските критерии за присъединяване е включен и раздел "Основни въпроси, свързани с разширяването (анализ на последствията)", където в точка 6 на ядрената безопасност са отредени почти две страници, като към реакторите в ЦИЕ е възприет подходът на Г-7 от 1992 г.
България и Литва приемат този подход през 1993 г., като получават заеми от Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) по т.нар. Сметка за ядрена безопасност и в замяна поемат ангажимент за спиране на въпросните реактори (в случая на България - реакторите 1-4 на Козлодуй) при определени условия. Словакия обаче не поема международен ангажимент за спирането на двата реактора в Бохунице. Колкото и да се подминава или омаловажава факта на подписаното от правителството на Любен Беров споразумение с ЕБВР през 1993 г., то залага политическата рамка за бъдещите преговори: затваряне на реакторите преди изтичане на проектно-експлоатационния им срок. Поради обвързването на договорените през 1993 г. дати - 1997 г. за 1 и 2 блок и 1998 г. за 3 и 4 блок - с изпълнението на определени условия, остава вратичка за предоговаряне на тези дати по формулите "възможно най-скорошно затваряне" (като европейската страна поставя акцента върху 'най-скорошно', а българската страна върху 'възможно') или "реалистичен график за предсрочно затваряне" (където възможностите за различно разтягане или свиване на графика се въртят около интерпретирането на 'реалистичен'). Съществено е да се знае, че в ПЛАН 2000 проектно-експлоатационният срок на 1 и 2 блок е записан като 2004 г., а за 3 и 4 блок като 2011 г. Поемането на ангажимент за предсрочно извеждане от експлоатация на 1-4 блокове на Козлодуй се разглежда от ЕС като международен ангажимент с всички произтичащи от това политически последствия (особено при неспазването му). Т.е. за ЕС по силата на ПЛАН 2000 са възможни преговори с технически, социални, финансови аргументи за дати за затваряне на 1 и 2 блок преди 2004 г. и за 3 и 4 блок преди 2011 г., но политически се изключва опцията за преговори за дати, покриващи се с или отиващи отвъд тези дати. Липсата на международен политически ангажимент (наред с осъществена вече модернизация) бе силен аргумент в преговорите на Словакия през 1999 г. (вътрешнополитическото решение на словашкото правителство от 1994 г. за затваряне преди 2000 г. не можеше да се приравнява с международен ангажимент). Тъй като в основата на ПЛАН 2000 е заложен подходът на Г-7 от 1992 г. (а по отношение на България и споразумението от 1993 г.) то се налага изводът, че предоговаряне с технически аргументи на ангажимента за предсрочно затваряне на блоковете минава през политическо предоговаряне на споразумението от 1993 г. и отхвърляне на подхода на Г-7. Такъв опит е правен през ноември 1997 г., но не намира подкрепа нито сред държавите членки на ЕС (като донори на ЕБВР), нито сред останалите донори от Г-7.
Политическата рамка на ПЛАН 2000 предвижда технически преговори единствено по формулата 'реалистичен график за предсрочно затваряне', а разбирането за 'възможен' и 'реалистичен' график на Европейския съюз към юни 1997 г. м, фиксирано в ПЛАН 2000 е: "Споразумението за откриването на сметка за ядрена безопасност, влязло в сила през 1993 г., предвижда България да спре четири от реакторите в Козлодуй в момента, в който бъдат осигурени други, точно определени енергийни източници. Работата в тази насока трябваше да приключи в края на 1998 г., но се получи изоставане от графика и сега предполагаемият срок за спиране на първи и втори блок е през 2001 г., а за трети и четвърти - през 2001 или 2002 г." През март 1997 г., в изпълнение на ПЛАН 2000, държавите членки одобряват за всяка една страна кандидатка така наречените "Партньорства за присъединяване". В тези партньорства са записани краткосрочни и средносрочни приоритети, по които страните кандидатки следва да работят. Изпълнението на тези приоритети е предпоставка за отпускането на финансова помощ за подготовка на страните кандидатки по линия на всички съществуващи финансови инструменти - ФАР, ИСПА, САПАРД. Държавите членки имат право, при неспазване на фиксираните приоритети, да суспендират финансовата помощ за страните кандидатки. В изпълнение на ПЛАН 2000 в "Партньорството за присъединяване" на България от март 1998 г. е включен като краткосрочен приоритет в областта на енергетиката 'приемане на цялостна дългосрочна енергийна стратегия, спазване на стандартите за ядрена безопасност и реалистичен ангажимент за затваряне на някои блокове в съответствие с ангажиментите, поети по Споразумението за Сметка за ядрена безопасност'. (С различни формулировки проблемът се появява и във всички последващи актуализирани издания на "Партньорство за присъединяване", от което следва, че неизпълнение на енергийния приоритет от страна на България може да доведе до частично или цялостно суспендиране на финансирането на страната в подготовката й за членство в ЕС.) Поради липса на резултат в предначертаната през 1997 г. насока през юни 1999 г. Европейската комисия получава от държавите членки (т. 60 от Заключенията на Европейския съвет в Кьолн) допълнителен мандат да постигне споразумения с Литва, Словакия и България, а тези страни - напомняне, че трябва да постигнат споразумение в духа на ПЛАН 2000.
Литва и България постигат такива договорености преди публикуването на годишните доклади за напредък в подготовката за членство (октомври 1999 г.), докато България не успява да финализира преговорите. Поради това постигането на споразумение е поставено като условие за получаване на покана за преговори от Европейския съвет в Хелзинки. Така се стига до широко огласения и известен Меморандум от 29. ноември 1999 г. с ангажимент от българска страна за затваряне на 1 и 2 блок преди 2003 г. и постигане на договореност за 3 и 4 блок през 2002 г., където вижданията за 'възможен' и 'реалистичен' график на двете страни остават различни. Заслужава си да се припомни, че подписаният от страна на Европейската комисия меморандум не бе посрещнат еднозначно от всички държави членки и депутати в Европейския парламент. Сравнението с предвижданията в ПЛАН 2000 (2001 за 1 и 2 блок и 2001/2002 г. за трети и четвърти блок) породи гласове, че Комисията не е защитила интереса на Общността и датите са прекалено отдалечени. Т.е. благодарение на посредничеството на Европейската комисия България получи един максимално разтегнат във времето график, който при преговори с отделни държави членки би изглеждал далеч по-неблагоприятно. Постигането на договореност по Козлодуй като условие за получаване на покана бе израз на разбирането на държавите членки, че този елемент от ПЛАН 2000 има на практика същия статут както критериите от Копенхаген. И както и при критериите от Копенхаген, страните кандидатки трябваше да направят своя избор - да изберат Европейския съюз и да приемат да работят за изпълнение на критериите или да преценят, че членството не е техен приоритет и да откажат да се съобразяват с критериите. Вариант "Да" на Европейския съюз и "Не" на критериите не съществуваше и не съществува. За всички страни кандидатки се приема, че те са избрали членството в Европейския съюз с всички произтичащи от това ангажименти. Едностранен отказ от изпълнение на ангажиментите винаги е възможен, но той автоматично означава и отказ от членство.
Какъв е всъщност изборът?
Изработеният от Европейската комисия и одобрен от държавите членки ПЛАН 2000 не само предполага предсрочно затваряне на някои реактори, но и защитава атомните централи в ЦИЕ от едностранни нападки на държави членки с принципно отрицателно отношение към АЕЦ. Именно въз основа на ПЛАН 2000 Европейската комисия и държавите членки не позволиха атаки срещу отделни атомни реактори (например в Чехия, Темелин) да се превърнат в проблем на ЕС и да станат елемент от преговорите за членство. ПЛАН 2000 защитава в частност и българските 5 и 6 блок. Не само като не позволява те да бъдат вкарани в контекста на кандидатурата ни за членство (каквито опити не са липсвали от страна на анти-ядреното лоби в Европейския парламент, особено предходния). Но и като предвижда възможности за финансиране на модернизирането на 5 и 6 блок. В българското обществено пространство не се говори много за това, че Меморандумът от ноември 1999 г. отвори възможността за одобряване на заем от 212, 5 милиона евро за модернизацията на 5 и 6 блок, както и за това, че едностранно неизпълнение на меморандума от българска страна ще постави под въпрос това финансиране, съответно модернизацията на тези блокове.
Европейската комисия, използвайки правото си на инициатива в рамките на 'общностния метод', работи, противно на тиражирания у нас образ, последователно за запазване на атомната енергия като една от опциите в дългосрочното енергийно планиране на Европейския съюз. Предложенията й не винаги се приемат от държавите членки. Така например през юни 2001 г. Европейският съвет в Гьотеборг отхвърли предложението на Комисията в Стратегията за устойчиво развитие на Европейския съюз атомната енергетика да бъде вписана като съществен елемент. Само преди няколко дни обаче Европейската комисия излезе и с програма за енергийно сътрудничество с развиващите се страни, в която предвижда съдействие за безопасно използване на атомната енергия и съхраняването на отработеното гориво, като самото включване на опцията атомна енергия предизвика протести от страна на екологични организации и дори на комисаря по бюджетни въпроси Михаела Шрайер. Освен това в края на април Лойола де Паласио обяви намеренията си Европейската комисия да разработи предложение за общностна политика за ядрена безопасност. Мотивите й са, че към страните кандидатки сега се прилагат "еквивалентни", а не "задължителни" стандарти за ядрена безопасност, което наред с липсата на финансови ресурси за изграждане на алтернативни нови мощности и извеждане от експлоатация на старите води до отрицателно отношение към затварянето на някои атомни реактори в страните от ЦИЕ. По отношение на страните кандидатки, от които се очаква затваряне на определени блокове, 'трябва да можем да кажем, че ние ще заплатим за това и да конкретизираме кога", заявява де Паласио на 20 април в Европейския парламент пред Комисията по индустриални въпроси. За така визираната общностна политика имаме основание да смятаме, че тя ще работи по-скоро в полза на атомната енергетика на България - както по отношение на избягване на "двойни стандарти", така и като гарантиране на финансови ресурси.
Следва да се имат предвид и огромните средства в рамките на Пета и Шеста рамкова програма, които са се заделяли и ще се заделят за научни изследвания във връзка с използването на атомната енергия. И далеч не на последно място - финансовата помощ за разрешаване на проблемите с отработеното гориво, която ЕС - ако се съди по случая с Литва - е готов да дискутира особено сериозно (сред аргументите за незатваряне на малките реактори се чуха и някои в дух, че България няма средства за решаване на проблема за отработеното гориво, затова е по-лесно реакторите да продължат да работят - без да се казва откъде ще вземем пари за решаване на този проблем след две, пет или десет години). В обобщение - когато се твърди "Изборът на народа е България да влезе в ЕС с ядрена енергетика" се защитава позиция да не се прави избор между две фалшиви опции, които изобщо не са противопоставени и по отношение на които наистина не се налага избор. Но предсрочното затваряне на блокове 1-4 не е равнозначно на отказ от атомна енергетика в България. И специалистите и политиците могат и трябва да докажат конкретно и с цифри как взаимноизгодно споразумение на България с ЕС за блокове 1-4 и възможно най-скорошно нейно членство в ЕС е по-добрият вариант за атомната ни енергетика като цяло отколкото "спасяване" на блокове 1-4 с цената на отдалечаване във времето или изобщо поставяне под въпрос на членството ни в ЕС.
Какви са възможните тактики за водене на преговори?
На фона на тази сложна картина (крайно ограничени възможности за преговори с технически аргументи, при това с отделните държави членки) в общественото пространство се появи и сценарият приемане на позицията на ЕС, но срещу договаряне на финансова помощ от страна на ЕС. По повод на този много срамежливо допускан сценарий се прокрадна съответно виждането, че дори той да се окаже неизбежен, по-добре е да се прибегне до тактика на отлагане, протакане, позиционна война на принципа "кой ще премигне пръв" и т.н., тъй като сега не било време за отстъпление - нещо като продължаване на възприетата през 1993 г. тактика на лъжливото овчарче (за "лъжливото овчарче" благодаря на министър Ковачев, интервю от 28. юни в "Стандарт"). Тук изниква въпросът какви ще са последствията от евентуално протакане на преговорите с надежда по-добра договореност да се търси към по-благоприятен момент. По силата на меморандума от 1999 г. България е поела ангажимент да договори дати за 3 и 4 блок през 2002 г. Съответно този ангажимент е вкаран като приоритет в актуализирания вариант на "Партньорство за присъединяване". Неспазването му може да има финансови последствия, т.е. загуби в много от изброените вече насоки - ФАР, ИСПА, САПАРД, финансирането на модернизацията на 5 и 6 блок, втория транш от помощта по силата на самия меморандум. Всички тези потенциални финансови загуби са лесни за изчисляване и в най-сериозния вариант ще натежат вероятно много повече на везните отколкото финансовите "ползи" от евентуалното и крайно несигурно "спасяване" на малките блокове. Отново, експертите и политиците са длъжници на българския народ да излязат не с общи приказки за евентуални загуба, а с конкретно съпоставяне на ползи и загуби (конкретни или пропуснати ползи).
Но разбира се не става дума само за финансовите загуби, до които би довело неспазването на ангажимента в рамките на 2002 г. и за финансова печалба.
Съществува ли времева рамка, в която преговорите трябва да приключат?
Проблемът за загубата и ползата от протакането стои много по-сериозно по отношение на хода на преговорите на България за присъединяване към ЕС. Целта на българското правителство да приключи преговорите през 2003 г. може да бъде само приветствана. Възможността за разширяване на ЕС често е сравнявана с временно отворена врата, която в един момент може да се затвори поради непредвидени неблагоприятни обстоятелства. Напоследък се чуват все по-често гласове, които предупреждават, че вратата скоро може да се затвори. Датското председателство на ЕС внушава, че ако преговорите с десетте страни, за които се предвижда присъединяване през 2004 г., не приключат през декември тази година, съществува опасност за отлагане на разширяването с няколко години. Не по-малко съдбоносно ще бъде решението на Европейския съвет в Копенхаген и за България. Т.е. колкото повече решени проблеми може да демонстрира България преди Копенхаген, толкова по-големи са шансовете ни да получим максимално конкретна перспектива за приключване на преговорите и членството. Тук се включва разбира се и броят на затворените глави по преговорите. Значение има обаче и надеждността на България като партньор, нейната предвидимост и способност да действа в духа на европейската интеграция, приемайки да съобрази някои свои краткосрочни национални интереси с общностния интерес и с това да докаже, че разбира логиката на сътрудничеството в Европейския съюз..
Ясно е, че България не би могла да затвори глава "Енергетика", без да предостави ясна позиция. Такава, както знаем, няма. От гледна точка на формалните ангажименти България би могла да представи своята позиция и на 31. декември, без да наруши някой от поетите ангажименти. Но който познава практиката на преговорите знае, че след предоставяне на нашата позиция следва дълъг период на съгласуване на общата позиция на ЕС. Така че ако изборът на България е за Европейския съюз, страната ни трябва да представи ясна и добре балансирана позиция не просто в рамките на 2002 г., а колкото е възможно по-скоро. Ако не сме закъснели вече.
Капитал, 27 юли 2002