Това става за пръв път в руската история и е рядкост в историята на света (човек лесно се сеща за хитлеристите, но трудно за други). Досега руснаците се представяха за най-цивилизованите, самообявиха се чак за „държава-цивилизация“ и може би дори ще измислят какво значи този безсмислен автоетикет. Но сега няма да гледаме нито какви са реално, нито какви искат да бъдат – а само за какви искат да ги мислят другите. За начало, правилно започват от себе си – за какви искат да се мислят самите те. В „Сказание за Руската земя“ на Александър Нечволодов (историк-любител и професионален антисемит), по висше императорско съизволение препоръчана през 1909 г. за учебник на всички гимназии в многонационалната империя, е нарисуван примерно Ахил, като истински, и е представен като прародител на славяните. Ахил значи Древна Гърция, а Древна Гърция значи Култура. По-преди, през XVI век, познатият „монах тъмен“ Филотей нарича Москва „Третият Рим“ – а Първият Рим, както и Вторият – Константинопол, значат Цивилизация. А Цивилизация значи общност, в която висша ценност е ненасилието; Варварство съответно значи общност, в която висше ценност е насилието.
В еволюцията на руските общности насилието винаги е било на почит. Не само при варягите – за Иван Грозни например насилието е основното средство за управление. С озападняването на Русия, насила започнато от Петър I, насилието се запазва като практика, но официално вече лицемерно се отрича: първо, чрез държавната християнска идеология, подир – чрез комунистическата такава. (Животът все така се регулира чрез насилие, докато християнската вяра, както и комунистическите утопии, са последователно привлечени маски.) Тогава държавата се разкрива и дори саморекламира като насилническа само спорадично – само когато управляващите са уплашени и в отговор искат да уплашат и управляваните. Споменатият Петър I, който с лявата ръка реже брадите и кафтаните на болярите, белким станат цивилизовани, с дясната лично и публично отсича първите пет глави на бунтовниците-стрелци. Преди да стане, но и за да стане първият руски император, той действа като палач. След което кара и всички от подръчния си „политически елит“ да вземат брадвата и да секат, с непохватна жестокост, за да се окървавят в същински бандитски ритуал, преди да предадат щафетата на професионалистите. Първият ден на площада са изклани над триста души; общо – към две хиляди. Семействата им са изгонени от къщите си, за да умрат от глад: било забранено да им се дава милостиня или работа. Имотите им били раздадени на главните царедворци-палачи.
Това, разбира се, не е „изсичане на прозорец към Европа“, нито християнство – това е варварство, демонстрация на управлението чрез насилие – при несигурност на властта. Насилие демонстрира и Ленин с екзекуциите на заложници например – и пак в ситуация, в която болшевишката власт е още под въпрос. Сталин обаче се чувства достатъчно силен. Той сам подбира моментите на масово насилие – примерно избиването на украинците чрез Гладомора или на поляците при Катинския разстрел (22 хиляди души) – но упорито лъже, че Гладомор няма, а поляците ги били разстреляли германците. Постсъветска Русия с половин уста призна, че това са лъжи. Но днес нещата са други.
Днес Русия публикува – за да види цял свят – видеа от задържането на предполагаемите терористи от „Минзухар“. При задържането им нанасят жесток побой; на един, след като е повален на земята и с вързани ръце, му режат ухото и му го тъпчат в устата. Именно в такъв контекст Владимир Путин отправя обща заплаха към всички „изпълнители, организатори и поръчители“ – те щели да си „понесат справедливо и неизбежно наказание“. Дмитрий Медведев уточнява, че заедно с изпълнителите всички, които са „плащали, съчувствали, помагали“, трябвало и щели да бъдат убити. Маргарита Симонян, пропагандната уста на Кремъл, пише под снимката на онзи без ухото, че това не било предизвикало в нея „нищо друго освен удоволствие“. Това съвсем прилича на личен садизъм, но не е – това е варварство.
Защо вече не го крият, а го афишират и пропагандират? За вътрешна консумация: „Ние, началниците, правим каквото трябва – басма ли да им цепим!“ За външна: „Ние, за разлика от вашите началници, правим каквото трябва. Вие сте наши, признайте си! Варвари от всички страни, съединявайте се!“ Има кой да ги чуе: и вътре, и навън. По света това не е „пета колона” на Москва – това са местни, доморасли варвари, които са за Русия не защото е Русия, а защото е варварска.
Днес варварството, което обединява руснаците по вертикалата на властта, слива власт и народ; но заедно с това – и назад по стрелата на времето, обединява днес с вчера, четири в едно!
През 1942 г. поетът и писател Иля Еренбург във вестникарското си есе „Убий!“ призовава червеноармейците: „Ако си убил един немец, убий втори – за нас няма нищо по-весело от немските трупове“. Да уточним това „ние“ – то именно е „ние-то“ на варварите. Убийството весели варварина. Явно не по-малко, отколкото отвращава цивилизования човек.
През 1942 г. държавният поет учи народа как да се весели от убиването. През 2024 г. държавната пропагандистка учи народа да изпитва удоволствие от изтезанието. Но руският народ всъщност няма нужда да бъде учен на това. Това не са призиви, а позволения: „Вече може!“. Защото руският народ е измислил практиката и понятието „самосуд“ – не че някой съди сам себе си, а случайната улична тълпа безразсъдно залавя, бие и бърза да убие някого, когото, разбрала-недоразбрала, е нарочила за „лош“. Бързат да го убият, преди да е дошла полицията, която в този случай по закон ще ги лиши от удоволствието и веселието. Но не друг, а Лев Толстой е описал как самата власт дава на „самосуд“ един невинен човек, уж виновен за влизането на Наполеон в Москва – за да отклони гнева от себе си, истинският виновник, защото вината е на властта. И невинният народ разкъсва невинния нарочен. За такова ли веселие и удоволствие ни зове на „светъл братски пир“ „варварската лира“, привидяна от Блок? Но – благодарим, няма да сядаме на варварския пир: не знаем дали няма да ни поднесат печено от „белите братя“, пак там споменати от Блок.
П. П.: За руския варварски зов нашата БТА – защото тя така пише за себе си, че била „вашата БТА“ – хрисимо ни информира под следното манипулативно заглавийце: „Руски официални лица призовават за строги наказания за извършителите на смъртоносното нападение край Москва“ (болдът е мой). Нападението, напомня ни в това заглавие нашата БТА, е „смъртоносно“ – поради което е оправдано наказанието на извършителите да е „строго“, но никой лично не е казал нищо – призивът излиза от безличния колектив на „официалните лица“. Самият текст е информативен, манипулативно е само заглавието – за да зададе интерпретационната рамка. „Убийте ги!“, „Изтезавайте ги!“ са крясъците на Медведев и Симонян – против тях, тези нещастници, които никой вън от руската варварска върхушка – камо ли БТА – не знае дали са действителните извършители. Но тези крясъци са „нормализирани“ в заглавието така, че след „строги“ читателят по инерцията на клишето да си добави „…но справедливи… наказания“. Да, би трябвало БТА да е „наша“, зер ние ѝ плащаме. Но манипулацията наумява, че е на руските варвари.
В еволюцията на руските общности насилието винаги е било на почит. Не само при варягите – за Иван Грозни например насилието е основното средство за управление. С озападняването на Русия, насила започнато от Петър I, насилието се запазва като практика, но официално вече лицемерно се отрича: първо, чрез държавната християнска идеология, подир – чрез комунистическата такава. (Животът все така се регулира чрез насилие, докато християнската вяра, както и комунистическите утопии, са последователно привлечени маски.) Тогава държавата се разкрива и дори саморекламира като насилническа само спорадично – само когато управляващите са уплашени и в отговор искат да уплашат и управляваните. Споменатият Петър I, който с лявата ръка реже брадите и кафтаните на болярите, белким станат цивилизовани, с дясната лично и публично отсича първите пет глави на бунтовниците-стрелци. Преди да стане, но и за да стане първият руски император, той действа като палач. След което кара и всички от подръчния си „политически елит“ да вземат брадвата и да секат, с непохватна жестокост, за да се окървавят в същински бандитски ритуал, преди да предадат щафетата на професионалистите. Първият ден на площада са изклани над триста души; общо – към две хиляди. Семействата им са изгонени от къщите си, за да умрат от глад: било забранено да им се дава милостиня или работа. Имотите им били раздадени на главните царедворци-палачи.
Това, разбира се, не е „изсичане на прозорец към Европа“, нито християнство – това е варварство, демонстрация на управлението чрез насилие – при несигурност на властта. Насилие демонстрира и Ленин с екзекуциите на заложници например – и пак в ситуация, в която болшевишката власт е още под въпрос. Сталин обаче се чувства достатъчно силен. Той сам подбира моментите на масово насилие – примерно избиването на украинците чрез Гладомора или на поляците при Катинския разстрел (22 хиляди души) – но упорито лъже, че Гладомор няма, а поляците ги били разстреляли германците. Постсъветска Русия с половин уста призна, че това са лъжи. Но днес нещата са други.
Днес Русия публикува – за да види цял свят – видеа от задържането на предполагаемите терористи от „Минзухар“. При задържането им нанасят жесток побой; на един, след като е повален на земята и с вързани ръце, му режат ухото и му го тъпчат в устата. Именно в такъв контекст Владимир Путин отправя обща заплаха към всички „изпълнители, организатори и поръчители“ – те щели да си „понесат справедливо и неизбежно наказание“. Дмитрий Медведев уточнява, че заедно с изпълнителите всички, които са „плащали, съчувствали, помагали“, трябвало и щели да бъдат убити. Маргарита Симонян, пропагандната уста на Кремъл, пише под снимката на онзи без ухото, че това не било предизвикало в нея „нищо друго освен удоволствие“. Това съвсем прилича на личен садизъм, но не е – това е варварство.
Защо вече не го крият, а го афишират и пропагандират? За вътрешна консумация: „Ние, началниците, правим каквото трябва – басма ли да им цепим!“ За външна: „Ние, за разлика от вашите началници, правим каквото трябва. Вие сте наши, признайте си! Варвари от всички страни, съединявайте се!“ Има кой да ги чуе: и вътре, и навън. По света това не е „пета колона” на Москва – това са местни, доморасли варвари, които са за Русия не защото е Русия, а защото е варварска.
Днес варварството, което обединява руснаците по вертикалата на властта, слива власт и народ; но заедно с това – и назад по стрелата на времето, обединява днес с вчера, четири в едно!
През 1942 г. поетът и писател Иля Еренбург във вестникарското си есе „Убий!“ призовава червеноармейците: „Ако си убил един немец, убий втори – за нас няма нищо по-весело от немските трупове“. Да уточним това „ние“ – то именно е „ние-то“ на варварите. Убийството весели варварина. Явно не по-малко, отколкото отвращава цивилизования човек.
През 1942 г. държавният поет учи народа как да се весели от убиването. През 2024 г. държавната пропагандистка учи народа да изпитва удоволствие от изтезанието. Но руският народ всъщност няма нужда да бъде учен на това. Това не са призиви, а позволения: „Вече може!“. Защото руският народ е измислил практиката и понятието „самосуд“ – не че някой съди сам себе си, а случайната улична тълпа безразсъдно залавя, бие и бърза да убие някого, когото, разбрала-недоразбрала, е нарочила за „лош“. Бързат да го убият, преди да е дошла полицията, която в този случай по закон ще ги лиши от удоволствието и веселието. Но не друг, а Лев Толстой е описал как самата власт дава на „самосуд“ един невинен човек, уж виновен за влизането на Наполеон в Москва – за да отклони гнева от себе си, истинският виновник, защото вината е на властта. И невинният народ разкъсва невинния нарочен. За такова ли веселие и удоволствие ни зове на „светъл братски пир“ „варварската лира“, привидяна от Блок? Но – благодарим, няма да сядаме на варварския пир: не знаем дали няма да ни поднесат печено от „белите братя“, пак там споменати от Блок.
П. П.: За руския варварски зов нашата БТА – защото тя така пише за себе си, че била „вашата БТА“ – хрисимо ни информира под следното манипулативно заглавийце: „Руски официални лица призовават за строги наказания за извършителите на смъртоносното нападение край Москва“ (болдът е мой). Нападението, напомня ни в това заглавие нашата БТА, е „смъртоносно“ – поради което е оправдано наказанието на извършителите да е „строго“, но никой лично не е казал нищо – призивът излиза от безличния колектив на „официалните лица“. Самият текст е информативен, манипулативно е само заглавието – за да зададе интерпретационната рамка. „Убийте ги!“, „Изтезавайте ги!“ са крясъците на Медведев и Симонян – против тях, тези нещастници, които никой вън от руската варварска върхушка – камо ли БТА – не знае дали са действителните извършители. Но тези крясъци са „нормализирани“ в заглавието така, че след „строги“ читателят по инерцията на клишето да си добави „…но справедливи… наказания“. Да, би трябвало БТА да е „наша“, зер ние ѝ плащаме. Но манипулацията наумява, че е на руските варвари.