Балканите отново се превръщат в игрално поле за политиката на Великите сили
„На Балканите преходът приключи“, ми каза преди време албанският политически анализатор Ремзи Лани. В противовес на мисленето в много посткомунистически страни, Лани нямаше предвид трансформацията от диктатура към демокрация. „Преминахме от репресивни към депресивни режими.“ И беше прав. В голяма степен старите комунисти и радикални етнически националисти вече ги няма, на тяхно място дойде стагнацията – икономическа, социална, политическа.
Въпросът сега е как се вписват тези депресивни режими във все по-острото геополитическо съперничество.
Ден преди неотдавнашното си посещение в Белград, руският президент Владимир Путин изрази недоволството си от промяната на името на Македония и обвини „Съединените щати и някои западни страни“, че „дестабилизират“ региона. Междувременно руският външен министър осъди „желанието на САЩ да приемат колкото се може по-бързо всички балкански страни в НАТО и да премахнат руското влияние в региона“. Русия настоява, че не това искат хората там.
Който е проследил посещението на Путин в Белград и неговата риторика там, няма как да не стигне до заключението, че конфронтацията между Запада и Русия на Балканите се променя както по характер, тъй и по интензитет. През последното десетилетие Русия пазеше активно своето икономическо и културно присъствие в региона, но никога не постави открито под съмнение хегемонията на НАТО или Европейския съюз там. Вече не е така.
На пръв поглед амбициите на Русия изглеждат нереалистични. Балканите остават твърдо свързани със Запада: Гърция, България, Румъния, Хърватия, Албания и Черна гора са членове на НАТО, а членството на Македония предстои. Всяка страна е или член на ЕС, или се стреми да се присъедини към него. Европейският съюз е най-големият търговски партньор на региона, най-голям инвеститор и предпочитана дестинация за емиграция. Традиционната предвидливост сочи, че Русия може и да създава проблеми, но едва ли повече от това.
Ала традиционната предвидливост може и да греши. Москва усети слабото място в западната позиция на Балканите: ако в страни като Украйна Европейският съюз се възприема като носител на промяната, на Балканите той е по-скоро пазител на статуквото, което може и скоро да се разруши.
Обществата в тези страни са разочаровани и ядосани. Нараства етническото напрежение. В почти всяка страна се провеждат мащабни антиправителствени демонстрации. Икономическият растеж в повечето случаи е нисък, бедността е широко разпространена, а обезлюдяването – драматично: над 40% от родените в Босна и Херцеговина са напуснали страната, около 40% от родените в Албания и 25% в Македония също.
И докато социологическите проучвания сочат, че мнозинството от хората продължават да гледат на присъединяването към ЕС като на най-добрия път към благоденствието, обещанието за европейска интеграция започва да губи привлекателната си сила. Не само защото бъдещето на Европейския съюз изглежда несигурно, но и заради лидери като президента на Франция Еманюел Макрон, които дадоха да се разбере, че няма да хабят политическия си капитал, защитавайки интеграцията на Западните Балкани.
И макар настроенията в региона да се променят, Европейският съюз не желае да промени подхода си. Това се дължи отчасти на бюрократичната инерция и липсата на политически интерес. Но също на страховете, че всяка промяна в политиката на Балканите ще изглежда като предателство към основни принципи.
Войните през 90-те в бивша Югославия изиграха решаваща роля за формиране на политическата идентичност на Европейския съюз след Студената война. Европейците възприеха тази трагедия не толкова като конфликт между държави или нации, а като сблъсък между принципи: този на етническия национализъм, представян от Слободан Милошевич, и принципа на мултиетническата демокрация, въплътен в Европейския съюз. Затова и политиката на ЕС по отношение на Балканите е натоварена с много повече идеология, отколкото в която и да е друга част на света. Идеологическата твърдост на Европа заслужава възхищение, но е отчасти и причина за парализата в региона.
Най-добрият пример за това е ролята на Европейския съюз в дипломатическата игра между Сърбия и Косово. Диалогът бе иницииран и поощряван от ЕС, тъй като всички осъзнаха, че единственият начин да се премахнат пречките пред по-широко икономическо сътрудничество и да се проправи път за присъединяване на Сърбия и Косово към Европейския съюз е взаимното признаване на Белград и Прищина. Но щом президентът на Сърбия Александър Вучич и неговият колега в Косово Хашим Тачи се захванаха с чувствителния въпрос за „корекция“ на техните граници с цел постигане на окончателно споразумение, големите европейски столици бързо заявиха, че няма да допуснат това.
Промяната на границите никога не е добра идея, особено като се има предвид травматичния опит от етническите войни на Балканите. Но да казваш на демократично избрани лидери, че не могат да формират отношенията между своите страни, също не е добра идея. И макар европейците с основание да се опасяват, че промяната на границата между Косово и Сърбия може да насърчи и други страни да последват техния пример, макар ЕС с право да настоява, че всяка промяна на границите трябва да бъде подкрепена от мнозинството хора в тези страни, посланието се приема лошо. Сякаш Европа настоява пред своя непослушен съсед да стои далеч от остри предмети. Затова и предизвика реакция. Днес шансовете за споразумение между Сърбия и Косово са много по-слаби, отколкото преди месеци, за сметка на това опасността от етнически сблъсъци е по-висока.
И тук се появява Русия.
През ноември миналата година Владимир Путин се срещна с президента Тачи, макар Москва да не признава държавата Косово. Срещата показа, че Русия гледа на себе си не просто като защитник на Сърбия, но и като потенциален политически брокер. Затова Европа не бива да се изненадва, ако много скоро Русия създаде своя пътна карта за нормализиране на сръбско-албанските отношения. (Тя не бива да се изненадва също така, ако Турция прояви интерес към подобна руска инициатива.)
С други думи, действията на Русия на Балканите целят не просто разваляне на играта. Москва би искала да замени Европейския съюз в ролята му на посредник при решаването на регионални конфликти. По същия начин тя се опитва – до голяма степен успешно – да замени САЩ като посредник в Близкия изток.
Миналия петък, след 27 прахосани в спорове години, гръцкият парламент одобри най-сетне новото име на Македония, Северна Македония, с което бе сложен край на един от конфликтите на Балканите. Това бе истинска победа на европейската стратегия за региона. Сега Европа трябва да покаже същата енергия и гъвкавост, за да накара Сърбия и Косово да постигнат своя компромис. Това е единственият начин да продължи да бъде влиятелен играч в региона, а не пазител на статуквото.
Англоезичната версия на текста е публикувана в Ню Йорк таймс.
Снимка на главната страница: Поддръжници на сръбския президент Александър Вучич и руския президент Владимир Путин очакват пристигането им пред църквата „Св. Сава“ в Белград. Vladimir Zivojinovic/Agence France-Presse – Getty Images
„Портал за култура, изкуство и общество", 29.01.2019