Изборът на Борис Велчев за наследник на Филчев бе използван досега основно по два начина: от едни - да се демонстрира прилежност в изпълнението на европредписанията; от други - да се създаде политически скандал, в който управляващите да инкасират негативи. Първите като че ли избраха по-успешната стратегия, която като цяло е и по-полезна за страната в момента. Ефектът от опита да се създаде политически скандал не беше голям, поне засега.
Защо скандал не се получи? Този въпрос може да изглежда безсмислен в едно общество, което е ориентирано към „новината” и не се интересува от нейната липса. В случая обаче си струва да го зададем, защото неговият отговор може да ни каже нещо важно за българската конституционна култура. Като всяка съвкупност от социални практики с къса история, и тази култура предпочита черно-белите тонове и се страхува от нюанса. Например, за нея разделението на властите е толкова абсолютно, че всяко примесване на „политическа” със „съдебна” власт изглежда кощунствено. На това може би разчитаха и някои десни лидери, като атакуваха избора на Велчев с аргумента, че е плод на политическа договорка. В същото време, обаче, позицията на същите тези лидери бе, че главният прокурор трябва да е отговорен пред парламента – най-политическия орган в една демокрация. В крайна сметка, широката общественост се оплете в аргументите на десницата. Политически или не трябва да е изборът на главния прокурор? Трябва ли той да отговаря пред НС? Допълнително объркване внесе и вестта, че основни десни партии вече не настояват за извеждането на прокуратурата от съдебната власт, ако обаче главният прокурор се отчита пред народните избраници.
С две думи, потенциалът за политически скандал около избора се топеше с нарастването на объркването за ролята и мястото на прокуратурата. А това объркване издаваше и едно цялостно объркване по отношение на границата между „политическото” и „съдебно-юридическото”. В крайна сметка, цялата тази история може да е за добро, ако тя доведе до преосмислянето на някои от най-черно-белите заблуди на нашия конституционализъм.
Власти, разделени с бодлива тел
Разделението на властите не означава, че между тях съществува практическа или концептуална пропаст. Няма нищо страшно в това да се каже, че в дейността на съдебната власт също има политически елементи. Вярно е, че магистратите трябва да се ръководят на първо място от закона, докато политиците следват своята визия за общото благо. Опростено казано, докато задачата на едните е да следват правила, задачата на другите е да вземат решения основани на принципи и ценности в отсъствието на предзададени правила.
Тази опростена картина прави нещата разбираеми и подредими, но тя решително изкривява действителността. Очевидно е, че политиците често също спазват просто правила. Присъединяването ни към ЕС е ясен пример за политически процес, който е в голяма степен юридизиран чрез идеите за „хармонизация”, общи Европейски стандарти и т.н: творческите политически задачи в този процес, разбира се, не отсъстват, но едва ли са преобладаващи. Следването на правила, зададени от МВФ, СБ и други външнополитически партньори, е друг пример на ограничаване на свободната преценка на политическата ни класа.
По същия начин, трудно дейността на магистратите може да бъде сведена до следване на правила. Често пъти законът е неясен и неопределен, което изисква тълкуване. Тълкуването, от своя страна, съдържа творчески и оценъчен елемент, чрез който дейността на магистрата се доближава плътно до дейността на политика-законотворец. Дори законът да е съвсем ясен, понякога неговото съдържание е толкова несправедливо или пък просто ирационално, че има нужда той да бъде променен при прилагането му. Макар тези случаи да са изключения, те също дават на представителите на Темида свобода на преценка, подобна на тази на политическите власти. И накрая, за да бъде приложен законът, магистратите трябва да вземат организационни решения относно своята дейност. Те трябва така да разпределят своите ресурси и усилия, че да могат да отговорят най-адекватно на потока от престъпления, граждански жалби и т.н. Ако те не се справят с тази задача, гражданите ще загубят доверие в съдебната система като средство за защита на тези права. Магистратите притежават огромна свобода на преценка в организацията на своята работа – тази оценъчна дейност също не може да бъде описана като следване на правила.
Изводът е, че черно-бялата картина на разделенето на „политически” и „съдебни” власти е просто една заблуда. Какво следва от това? Следва ли, например, че всички магистрати трябва да се избират демократично? Следва ли, че те трябва да се назначават и отстраняват от Народното събрание? Отговорът е „не”, но неговото осмисляне ни отвежда до една друга разпространена конституционна заблуда.
Професионалната автономия без граници
Противниците на тезата за политически елемент в дейността на магистратите могат да се съгласят, че не всичко в дейността на съдебната власт може да се опише като следване на законови правила. Те със сигурност ще твърдят, обаче, че където законовите правила са неясни или неприложими, магистратът действа на базата на професионални норми. Тези професионални норми представляват гъста мрежа, която силно ограничава свободата на преценка. В този смисъл, магистратът не е политик – той следва правила, било то законови или професионални. Ето защо магистратът не трябва да е отговорен пред политически, а пред професионални органи.
Този аргумент е верен в своето заключение, но той надценява автономията на професионалната етика спрямо общия обществен и политически живот. Вярно е, че както лекарите, така и юристите са професионални, корпоративни общности, които са формирани около някакво експертно знание. Това обаче в никакъв случай не означава, че техните действия трябва да бъдат съдени само от посветени и само на базата на това експертно знание. Както при лекарите, така и при юристите, експертното знание има смисъл само дотолкова, доколкото то се отразява добре върху здравето на гражданите и техните законни права и интереси. Ако това не е така, или ако гражданите са убедени по една или друга причина че това не е така, корпоративните общности като лекари и юристи не могат да настояват твърде много на автономия, основана на тяхната професионална етика, защото точно смисълът на тази професионална етика е поставен под въпрос.
Нещо повече, професионалните корпоративни общности като лекари и юристи често са склонни да създават впечатлението, че техните етически и експертни норми дават отговор на всеки един въпрос. В случая с правото това, разбира се, не е вярно. По всеки сложен и обществено значим правен въпрос обикновено има противоположни експертни мнения. Разделителната линия при тези мнения понякога съвпада с чисто политическите разделителни линии (спомнете си дебатите за мястото на прокуратурата у нас, например). Важното е, че дори да допуснем определена автономност на професионалните дискурси, тази автономност никога не е тотална и остава достатъчно пространство за навлизането на ценностни позиции и аргументации с по-широка, обществено-политическа значимост.
Пропускливите граници на професионалната етика отново поставят въпроса за погрешността на черно-белите опростенчески разделения между политически и съдебно-юридически власти в една държава. Изводите, които можем да извлечем дотук, са:
- В дейността на органите на съдебната власт има известен политически елемент, който не може да бъде елиминиран чрез следване на законови правила или професионална етика
- Съдебната власт трябва да се ползва от определена автономия, но тази автономия в никакъв случай не е неограничена
- Съдебната власт трябва да се отчита пред обществото за своята дейност, като открито формулира и аргументира „политическите” решения, които тя взема, било то чрез тълкуване на правото, корекция при неговото приложение, или пък в организационен план
- Тази отчетност не значи непременно право на парламента да назначава и уволнява висши магистрати. Тя може да се реализира и с други средства, като мандатност, изготвяне на адекватни периодични отчети, въвеждане на индикатори за ефективност и т.н.
Политическите решения на новия главен прокурор
Борис Велчев обеща да не политизира своята дейност, но това не значи, че няма да му се наложи да формулира политика на своята институция. Нещо повече, успехът на неговия мандат до голяма степен зависи от смяната на нейната философия. Велчев нарече този процес „модернизация”. Един от аспектите на тази „модернизация” е изчистването на политическите елементи от области, в които те нямат място, като например необоснованото завеждане на дела срещу едни политици и нежеланието да се преследват други. Наред с този ангажимент, обаче, трябва да се вкарат политически елементи – разбирани като формулиране на политика - в области, в които те са необходими:
- Тълкуване на понятията „организирана престъпност” и „корупция”. Велчев ги изведе като приоритети, но в себе си те обхващат може би всички социални злини на съвременна България. Къде точно прокуратурата ще постави своите акценти?
- Баланс между оперативна самостоятелност на отделните прокурори и методическо ръководство от страна на техния началник.
- Отчетност за неизбежната прокурорска дискреция при подвеждането на обвиняеми под отговорност. Тази отчетност също минава през артикулирането на приоритети и изработването на правила за равнопоставеност на всички граждани пред закона, както и през изработването на индикатори за успех/неуспех.
- Връщането на доверието на гражданите в прокуратурата.
Ако Велчев формулира правилна и успешна политика по тези въпроси, едва ли някой ще го обвинява в „политизация”. Има разлика между политически и партизански мотиви: първите са насочени към общото благо, а вторите към частно партийни интереси. Сливането им е може би най-голямата заблуда в нашата конституционна култура.