Речта на Доналд Туск на откриването на българското председателство на Съвета на ЕС разпали обществените емоции и „открадна шоуто” не само от родните политици, но и от артистичния (по своему) Жан Клод Юнкер. Човек научава много за себе си през погледа на другия, чужденеца. Дори когато този друг ни е политически роднина.
От европредседателството ще има поне две ползи. Първата е, че българската общественост ще се пообразова за функционирането на ЕС и може би част от хората ще почнат да правят разлика между Съвета на ЕС, Европейския съвет и Съвета на Европа. (За тези, които смятат че това са синоними, първите две институции са различни органи на ЕС, а последната е изцяло отделна международна организация, обединяваща 47 страни от Европа).
Втората полза е, че в рамките на шест месеца ще обръщаме малко повече внимание на това как изглеждаме в очите на другите. Тоест имаме шанс да опознаем себе си малко по-добре от обикновено.
КЪДЕ ЖИВЕЕМ
София е зелен, красив град, с множество интересни сгради. Същевременно от далеч е ясно, че в него не живеят хора с естетическо чувство към детайла. Градът се развива, има сериозно строителство, но също така на много места все още избива кал, която без дъжд се разпрашава. Това е белег за сравнително скорошно гражданство: по-тънък цивилизационен пласт, който стихиите от време на време отнасят. Улиците не се мият или това се прави веднъж годишно за Великден, което е в синхрон с някои неприятни исторически предразсъдъци на чужденците за нас.
Градоустройството се набива в очите на иноземеца с две неща. Първо, това е санирането на големи сгради на парче, което понякога ги превръща в шедьоври на Мондриан, но по-често просто дразни окото. По-досетливите биха си направили извода, че българите решават проблемите си сами и трудно се координират за общи действия. Неуредените общи пространства и тротоарите с не-евклидови повърхности потвърждават това усещане.
На второ място, централната част не се е превърнала все още в ексклузивно гето за бизнеса и богатите. Наред с лъскави сгради и постройки има и жилища и магазини за нормални хора. Това е демонстрация на егалитарния характер на българското общество, за което сериозното разслоение е патология, проблем. Единствено забраната за каруци в центъра на града не е в унисон с тази характеристика, но обяснението тук не е толкова в нетърпимост към бедността, а към малцинството.
Егалитаризмът се вижда и в облеклото на хората, което е доста униформено, особено що се отнася до зимното черно. На този фон претенциите за мултикултурност –църквите, джамията и синагогата – звучат малко повърхностно и декоративно. София не е град, който обича да показва многообразието си – по-скоро е срамежлив по отношение на различието.
Стените на целия център са нашарени с графити. Това му придава облик на краен квартал, където полицията е изпуснала нещата и законът се прилага отчасти.
Пролетно време всичко това потъва в Дионисиева зеленина и свежест, които бързо побеждават зимните наслоявания. Цъфналите кестени по големите булеварди и гледката на измитата Витоша внасят неочаквана елегантност и стил.
Градът функционира добре и при -20 градуса по Целзий обаче. Това е шок за англичаните, за които всеки сняг от над един сантиметър е природно наказание. Суровостта на планината показва, че българите не сме просто част от средиземноморската култура, а сме нещо по-различно, по-затворено и консервативно.
КОЙ НИ УПРАВЛЯВА
Народът се отразява най-добре в своите управляващи и разкрива чрез тях най-интимните си душевни нагласи. Управляващите са и другият прозорец – освен градската среда, през който чужденецът опознава местните.
Това, което нашите политици разкриват в своята цялост, е колеблива, незавършена и неохотна европеизация. От времето на Иванчо Йотата и Михалаки Алафрангата европейски изглеждащите публични фигури са второстепенни и допълващи пейзажа. Доверието към тях е като цяло ниско, което отчасти обяснява и неудачите в кариерата на политици като Станишев, Дянков, Трайков или Плевнелиев. Най-показателно в това отношение беше мълниеносното сриване на рейтинга на Симеон Сакскобурготски в момента, в който от историческа легенда той се превърна в действащ политик.
Българите явно не се разпознават в хора, които напълно са интернализирали, или претендират, че са го направили, „западния” начин на живот. Харесват се по-скоро ниският център на тежестта, народният говор, слабото владеене на чужди езици, изгледът и чарът на здрав момък. Политиците бързо се ориентираха в тази среда и започнаха да естетизират тези нагласи, като навлякоха народни носии. Хипарливото декадентство от късния соц беше забравено и народностното преживя ренесанс. В началото на 90-те хората биха умряли от смях, ако някой политик се беше спретнал с потури и пояс. Днес това е нормата, което показва, че „европеизацията” е напреднала толкова, та мнозина започнаха да се страхуват, че ще загубим идентичността си. За чужденеца тези страхове със сигурност са силно преувеличени.
Второто впечатление, което „политическата класа” създава, е за дълбок и осъзнат светогледен цинизъм. Този философски цинизъм се роди в късния соц, когато идеологията беше вече мъртва и никой вече не вярваше в особените достойнства на комунистическия модел. Остана защитата на собствения интерес (разширен до семейството, племето, рода) като най-върховна ценност. През 90-те години – заради ентусиазма по демокрацията – имаше сериозна реидеологизация и цинизмът временно отстъпи. От 2001 г., но особено след 2009 г., цинизмът стана отново норма.
Това означава, че днес се ценят политици, които не действат и не вярват особено в сложни обществени идеологии, отвъд защитата на личностно, семейно и родово разбрания интерес. Това отсъствие на идеология обикновено описваме като „популизъм”, който се изчерпва с клишета от рода на „следваме народната воля”, „както ни наредят хората” и т.н.
Цинизмът има и друг аспект. Популярните политици днес имат един език за пред хората и друг – по-откровен и по-сексуално натоварен – във всекидневието си. Често между тези два езика настъпват преплитания, които с охота се раздухват от кафяво-жълтата преса (малцинствата „раждат като кучки”, опозицията са „гейове и лесбийки”, опонентите са хомосексуалисти и т.н.). Структурната задача на тази преса е да превръща втория, откровения и вулгарен език в първи – публичен. С това тази преса претендира, че разкрива „същността” на нещата. А в тази същност основното са договорки, временни съюзи, баланс на силите и „прекарване” на по-слабия – тоест реализацията на голи интереси.
В този смисъл чуждата оценка, че България е корумпирана, но не създава проблеми, защото с нея може да се договориш, не е много далеч от истината. Нашите политици започнаха активно използват тази „сговорчивост”, за да трупат точки в международен план. Например, докато премиерите на Германия и Холандия биха имали трудности да оправдаят среща с турския президент Ердоган, ние нямаме подобни скрупули.
Договорките винаги зависят от преговорната сила – колкото по-силен изглеждаш, толкова по-добра сделка може да очакваш. Затова за нас е важно политиците да изглеждат дори физически силни, да могат да тръшнат на земята поне трима гладиатори от други краища на Европа.
Наследниците на Спартак ценят физическата сила, по което се доближават до руските си събратя. Тези събратя дотолкова са свикнали да търсят физическата сила в политика, че я откриват дори в маломерни по нашите стандарти екземпляри.
Разбира се, афинитетът към мъжката сила върви и с хомофобия, което би учудило древните спартанци. За да се разграничат от тях, днешните политици предпочитат налятата фигура с характерни изменения в коремната област и по-надолу.
ИСТИНСКАТА РЕЧ НА ТУСК
Всичко това е естетика – тоест как хората изглеждат. От естетиката не може да се направи извод дали човек или обществото са добри, или лоши. Важното в крайна сметка са делата – какво си направил, какви позиции си заел, какво си постигнал. Естетиката обаче е показателна както за силните, така и за слабите страни на дадено общество – тя разкрива и нагласи, които трудно се променят.
Дипломатът Туск ни описа героически – така, както бихме искали да изглеждаме в очите на другите. Вглеждайки се в себе си, ние, а пък и чужденците, имаме не чак толкова празнична и епична картина. Уважението към нас, което Туск успя да предаде, обаче е абсолютно автентично. Защото никой народ не е само герой и голмайстор. Най-уважавани са народите, които имат способност да се дистанцират от себе си, да се самоиронизират, да отсеят доброто, трайното, красивото, от лошото и грозното. Т.е. да се развиват към по-добро. С Вазов и Алеко ние сме доказали, че сме способни на подобна просвещенска саморефлексия.
Важно е да не го забравяме.
„Портал за култура, изкуство и общество", 14.01.2018