Публикации

Поколението net

ВСИЧКИ МЕЧТАЯТ ЗА ТЯХ, ВСИЧКИ СЕ БОЯТ ОТ ТЯХ


Иван Кръстев

Случващото се около Едуард Сноудън разкрива възел от проблеми, тенденции и страхове в съвременния свят.

Живот в мрежата


Какво разбра много добре Джулиан Асанж? Появи се поколението на 20-25-годишните млади хора, които живеят в интернет, общуват помежду си и мислят, че живеят в глобалното пространство, извън държавите. За тях виртуалният свят е единствената реалност.

За да илюстрираме това, е достатъчно да си спомним защо Сноудън реши да напусне Хонконг. Отначало той избра Хонконг, защото от една страна, Хонконг е част от Китай, което означава, че за САЩ ще е доста по-трудно да поискат екстрадирането му. От друга страна, в Хонконг, който е бивша британска колония, е запазена традицията на rule of law, тоест на независимия съд. Той беше готов да застане пред съда.
Но изведнъж нещо се промени и той напусна Хонконг. Защо? Просто разбра, че според съществуващите правила в Хонконг при задържане компютърът бива изземван. Така че той излетя за Шереметиево. Хората като Сноудън се страхуват не от затвора, за тях най-страшното е да бъдат лишени от компютъра си. Те живеят в него.

Проблемът е там, че от културна гледна точка това поколение е абсолютно анархистко. То не познава понятието за определена лоялност към собствената си държава и това засяга всички страни. В Америка това е по-нагледно, но същото би се случило в Русия или в Китай.

Парадоксът е в това, че новите космополити са много търсени в своите държави. Те са гениални, когато насочват енергията си към разработването на програми. Ако държавата поиска да има цифрови технологии и да създава киберпространство, тя се нуждае от такива хора. Именно те са проводник на иновациите.

Нито едно разузнаване в света не би могло да мине без тях. Същевременно обаче никой не знае как да ги управлява.

Солидарността на суверените


Бягството на Сноудън показа, че има хора, които забравят, че живеят в света на държавите. Те смятат, че живеят в света на взаимносвързаните компютри. И макар че за мнозина вероятно е било приятно да видят разобличаването на американските шпионски служби, което показва, че трябва да се действа по-внимателно, нито една държава не посмя да направи от Сноудън герой. Защото, ако това се случи, утре някой руски младеж, който работи за ФСБ, също ще поиска да стане звезда. И ще разкаже как работят руските специални служби. В крайна сметка не само американците се занимават с тотално следене, просто те го правят най-добре.

Руските, американските, китайските спецслужби имат един и същ проблем с това поколение – неговите представители са необходими, тъй като един 50-годишен чиновник не може да се оправи с интернет. Но техните атаки не бива да се поощряват. Ако Сноудън стане герой макар и за един човек, възниква модел, който би застрашил всички.
Президентът Путин отлично разбира това. Той се поизнерви малко заради двойните стандарти на американците, но не повече от това. А нима имаше друга възможност? Опитайте се да си представите Путин, който кани руски правозащитници или западни журналисти и ги пита дали Русия трябва да предостави убежище на Сноудън. Не можете ли? И президентът Путин не може.

Всички тези хора за него са още по-далечни, отколкото американските разузнавачи, с които е работил Сноудън. Разбира се, той със сигурност би искал да узнае с какви сведения разполага Сноудън (който несъмнено е бил разпитван за това на Шереметиево), но и със сигурност смята, че е съвсем нормално да се поддържа безопасността на държавата, включително чрез следене. В това е и проблемът – всеки иска да използва Сноудън, но никой не му съчувства, защото той предаде не просто своята държава, а всички държави.

Свой, чужд или на кого може да се говори


Такива хора вече е имало в историята. Когато Ленин и Троцки са живели в Лондон и Цюрих, те смятали, че принадлежат към мрежата на борците за световна революция, която ще започне скоро, а националните държави ще се превърнат в отживелица от миналото.

Съществуват обаче аспекти, които днешните хора от мрежата, както и революционерите от миналото, не винаги вземат предвид. В Деня на независимостта, отбелязан наскоро в САЩ, имаше протести в защита на Сноудън и срещу намесата на спецслужбите в личния живот. Както е известно, понятието privacy е изключително важно за американците. Странно е, но митингите в подкрепа на Сноудън не бяха многобройни. Защо?

Ако Сноудън беше арестуван в САЩ, ако той беше показал готовност да влезе в затвора заради идеалите си, няма защо да се съмняваме, че в негова подкрепа на улицата биха излязли хиляди. Той обаче замина за Хонконг, а след това за Русия. И дори онези американци, които изобщо не одобряват действията на своето правителство, се замислиха дали той все пак не работи за друга държава, дали не е двоен агент?
Същото би се случило и в Русия, ако някой руски чекист бе заминал за Америка, за да потърси там защита за себе си. В това е проблемът на съвременните „революционери” – те нямат усещане за национална лоялност и не знаят, че за останалите граждани тя все пак съществува. В това отношение те приличат на офшорни банкери.

Парадоксът е в това, че героизмът е невъзможен извън националната държава. Това, което Сноудън разказа на света, бе важно, не защото никой не се досещаше за него, а защото всички се досещаха.

Да казваш истината в политиката, не означава да казваш нещо, което никой не знае. Означава да казваш това, което всички или някои вече знаят, но се страхуват да кажат. И тук е особено важно наличието на някаква политическа общност. Този, който се е решил да разкрие истината, поема определен риск. Той знае, че може да пострада, но неговата болка и безпокойството му трябва да доведат до създаването на някаква общност от хора и да бъдат споделени от нея.

Кой и какво знае за теб


Трагедията на Сноудън е трагедия на идеята за прозрачност. Хора като Сноудън и Асанж искат да видят държавите и правителствата абсолютно прозрачни, без да подозират, че прозрачността има и друга страна. Прозрачната държава означава и прозрачен индивид.
Когато скандалите покрай руските парламентарните избори доведоха до масово поставяне на видеокамери в избирателните секции по време на президентските избори, наблюдателите приветстваха този факт – сега вече ще е по-трудно да се извършват нарушения. Това е така. Но нека си представим, че някъде във вътрешността на страната избирателят идва да гласува и вижда камерата. Той не би помислил, че тя е поставена, за да може той, гражданинът, да контролира държавата. Той би помислил, че властите са я поставили, за да видят как гласува самият той. Оказва се, че ситуацията съвсем не е еднозначна – да, властта усеща натиска, но избирателят също усеща натиск.

Нека сега свържем утопията за световна прозрачност (или антиутопията – на когото, както му харесва) с огромните информационни масиви. По време на избирателната кампания на Барак Обама специалисти от неговия щаб работиха по този въпрос. Те знаеха всичко за онези щати, в които мнението на избирателя би могло да се преобърне във всякаква посока в последната минута. Както е известно, такива щати в САЩ не са много, обикновено става дума за едни-два окръга с население 100-200 хиляди души. Именно те обаче могат да определят съдбата на президентските избори.

Та тези специалисти знаеха всичко за всеки регистриран избирател – какви филми гледа, какви магазини посещава. Беше направен профил на всеки избирател, като данните бяха взети не от разузнаването, а от редовно регистрираните търговски компании. След изборите те пресметнаха с колко гласа са сгрешили. С 38 гласа. В сравнение с хилядите, които са преброени с абсолютна точност.

Тя наистина е плоска


Как стана така, че бившият сътрудник на американското разузнаване забрави, че живее в света на държавите? Това стана възможно заради големия балон – интернет. Двама души седят – всеки пред своя компютър – и набират в търсачката думата любов. И на всеки от тях все същият Гугъл открива различен списък с топ сайтове. Защото в света на Гугъл ние ставаме заложници на своите предпочитания. Това е отговорът на продавача на запитването на купувача. Интернет не е настроен да ти даде истината. Той е настроен да ти даде това, което искаш.

Същото се случва и с общностите. Те се срещат в мрежата, във форумите на съмишлениците, обсъждат това, което ги вълнува, и често изобщо не се замислят, че съществуват още много хора, които са различни.

В известна степен това се превръща в проблем за протестните движения по света. Да, тези протести са резултат от възможностите, които дават новите комуникации. Но участниците в тях изпускат нещо (Москва е един от примерите в това отношение). Защо много хора излязоха на улицата? Защото повярваха, че са мнозинство. Така им се струваше, докато стояха в интернет. Те започнаха да си мислят, че са хиляди и милиони и в реалния живот и едва по-късно разбраха, че това не така, че има и други хора. Отново защото интернет е направен така, че виждаш тези, които искаш да видиш.

Човекът и компютърът или човекът-компютър


Какво се случва с „новите революционери”? Със сигурност за тези 30 дни митарства по света Сноудън е разбрал, че не е толкова лесно да си интернационалист. Вероятно преди 90 години Турция е била за Троцки това, което е днес за Сноудън транзитната зона Шереметиево. И на него са му казвали: „Можеш да останеш известно време, но не задълго”. Но къде да отиде? Америка не иска да го приеме, Франция го приема, но след това бързо го депортира. В края на краищата Троцки се озовава в Мексико, което е все пак е по-добрият вариант от Боливия.

За новото поколение „революционери” „случаят Сноудън” е първият политически опит – те ще се учат от него съобразно степента на своето разбиране за света. Хора от типа на Сноудън и Асанж ще се появяват и занапред. И отново ще се сблъскват с държавата, за чието съществуване до този момент са имали само смътна представа. Както и с това, че отвъд пределите на техния свят съществува един друг свят.

Статията е публикувана в „Московские новости”.

Превод от руски Димитрина Чернева

„Портал за култура, изкуство и общество", 20.07.2013