През март 2014 г. европейците се събудиха в света на Владимир Путин: свят, в който границите могат да бъдат променяни със сила, в който международните институции изглеждат безпомощни, където взаимната икономическа обвързаност е източник на несигурност, а предвидимостта е недостатък, не предимство. Украинската криза принуди ЕС да признае, че идеята му за европейския ред се е разпаднала. Вместо да продължи да се разпространява и да обхване континента, а накрая и цялата планета, европейският постмодерен ред внезапно мина в отстъпление. Както разпадането на Югославия сложи край на европейски ред от времето на Студената война, така кризата в Крим беляза края на европейския ред след Студената война.
Европейският „галапагоски ред”
Това, че европейците възприемат себе си като модел за целия свят, едва ли е изненада. През последните 300 години Европа винаги е била в центъра на световните събития. През 1914 г. европейският ред беше световният ред – формиран от интересите, амбициите и враждите на европейските империи. Първата световна война стана известна също и като Европейската война. През 1919 г., макар светът да беше пренареден от американския президент Уудроу Уилсън, целта на неговата визия за световен мир беше преди всичко да реорганизира Европа. Дори по време на Студената война – когато двете глобални суперсили не бяха европейски държави – световният ред беше фокусиран върху контрола над Европа и съревнованието между демократичния капитализъм и съветския комунизъм като битка между европейските идеологии.Ала същинският европейски модел на международно поведение възникна не по-рано от 1989-1991 г. и се основаваше на поредица от допускания и практики, които го направиха радикално различен от световния ред. През август 1989 г. комунистическите власти в Китай смазаха продемократичното движение. Същата година в Европа управляващите комунисти се съгласиха на мирно предаване на властта и отхвърлиха използването на сила като легитимен политически инструмент. По това време Европа откри различието си от останалата част от света. Обобщавайки новата ситуация, британският дипломат Робърт Купър тогава написа: „През 1989 г. бе сложен край не просто на Студената война или на Втората световна война. Тогава в Европа (но вероятно само в Европа) бе сложен край на политическата система от последните три века – система, основаваща се на баланса на силите и имперския натиск”.
Ключовите елементи на този нов европейски ред бяха високоразвитата система на взаимна намеса във вътрешните работи на другите страни и сигурността, основаваща се на откритостта и прозрачността. Новата постмодерна система за сигурност не разчиташе на баланса на силите, на изтъкването на суверенитета или на разграничението между вътрешни и външни работи. Тази система отхвърли използването на сила като средство за решаване на конфликтите и поощри все по-голямата взаимна зависимост между европейските държави. Постмодерният европейски ред не се интересуваше от промяна на границите в Европа или от създаването на нови държави, както след Първата световна война. Той не се опитваше да премества хора, за да стабилизира границите, подобно на събитията след Втората световна война. Амбицията на Европа след 1989 г. беше да промени изцяло природата на границите, да ги отвори за капиталите, хората, стоките и идеите. Новият европейски ред се отличаваше от всички предишни следвоенни споразумения. Студената война завърши без мирен договор и парад на победата. Краят й бе оповестен като съвместна победа на Запада и руския народ. Целта на този нов ред беше да бъде и преобразуващ ред. Новият ред в Европа се разпростря под формата на разширяване на западните институции, повечето от които бяха създадени за един двуполюсен свят. Обединението на Германия стана модел за обединението на Европа. Картите излязоха от мода – те бяха изместени от икономически графики, които описваха финансовата и търговска взаимна зависимост на Европа и благоденствието на европейските нации.
Европейците имаха съзнание за отличието на своя ред, но и бяха убедени в неговата универсална природа. От Световната търговска организация през Протокола от Киото до Международния наказателен съд – навсякъде европейските норми изглеждаха във възход. Европейците бяха убедени, че взаимната икономическа зависимост и сближаващите се стандарти на живот ще бъдат основните източници за сигурността на света през утрешния ден.
Опиянен от собствените си новаторски решения, ЕС ставаше все по-откъснат от другите сили – у тях той виждаше само това, което не покриваше в достатъчна степен европейските стандарти, без да се опитва да разбере тяхната гледна точка. Това се отнасяше за съседните на ЕС държави, за други велики сили като Китай и дори за съюзници като Съединените щати. Искането европейският ред да бъде едновременно изключителен и универсален накара европейците да отхвърлят като невъзможни всякакви други алтернативни интеграционни процеси на техния континент.
Анексирането на Крим от Русия накара европейците внезапно да осъзнаят, че колкото и възхитителен да е техният политически модел, малко вероятно е той да се превърне в универсален или дори да се разпространи сред мнозинството от техните непосредствени съседи. Опит, подобен на този, бе изживян от японските технологични компании. Преди няколко години тези компании осъзнаха, че макар Япония да произвежда най-добрите 3G телефони, те не могат да пробият на световния пазар, защото останалата част от света не може да се справи с технологическите иновации и да използва тези „съвършени” уреди. Факт, известен като японския „Синдром на Галапагос”. Такеши Натсуно, преподавател в Университета Кейо в Токио, заяви пред „Ню Йорк Таймс”, че „японските мобилни телефони са като уникалните видове, открити от Дарвин на островите Галапагос – фантастично еволюирали и съвсем различни от братовчедите им на континента”. Вместо да се окажат твърде големи, за да се провалят, японските телефони се оказаха твърде добри, за да успеят. Сега Европа е изправена пред своя „синдром на Галапагос”. Възможно е европейският постмодерен ред да е станал толкова новаторски и неведом за своите съседи, че другите просто да не могат да го последват. Той еволюира в защитна екосистема, затворена за по-мускулестия, „модерен” свят, в който живеят повечето народи. След Крим европейците бяха принудени да започнат да мислят как да възпрат руската агресия. Още по-голямото предизвикателство пред тях обаче е, че те трябва да си представят новия европейски ред – сега, когато европейският универсализъм се е превърнал в изключителност. Дали понастоящем не е по-важно крехката европейска среда да бъде защитена от външни зарази, отколкото да мечтае как да бъдат променени другите?
Крепостта Русия
„Победителят не е любопитен”, казва Карл Шмит. И това е още по-вярно за такива победители, които се опитват да повярват, че няма победени, за да избегнат опасността от ревизионистки обрат. По време на Студената война западните бизнес кръгове анализираха в детайли всяко късче информация, дошло от Кремъл, в опит да разберат какво мисли Съветския съюз. След 1989 г., скрити в своята постмодерна екосистема, европейците изгубиха любопитството си към това как Русия гледа на света и как вижда своето място в него. Те не осъзнаха силата на руското морално възмущение от европейския ред, зададен от Запада, тъй като предпочитаха да мислят за руско-европейските отношения като печеливши и за двете страни. Те не разбраха, че този ред, който за тях беше възможно най-добрият, за мнозинството руснаци изглеждаше едновременно лицемерен и нестабилен.
Замаян от собствения си успех, ЕС не можа да разбере как е възможно неговата сила, възприемана от самия него като добродушна и почти тревопасна, да бъде приемана от другите като заплаха. Политиците в Европа, скрити зад затворените си врати, убедиха себе си, че същинските грижи на Русия са насочени към Китай и разпространението на радикалния ислям, и приемаха постоянните оплаквания от разширяването на НАТО или на американската противоракетна защитна система като публични изявления, насочени към вътрешната аудитория. Анексирането на Крим показа, че Западът е разбрал погрешно Русия по редица въпроси.
На първо място, европейците погрешно възприеха неуспеха на Русия да блокира формирането на реда след Студената война като съгласие с него. Те сбъркаха слабостта с обръщане. След 1989 г. Съветският съюз, а не Русия, прегърна европейския модел. За последните съветски лидери експанзията на европейския ред на мек суверенитет и взаимна икономическа зависимост беше единственият начин да защитят империята си от стремежа за независимост на съветските републики. Изправен пред избора между постмодерността и дезинтеграцията, президентът Михаил Горбачов предпочете постмодернизма и се подписа под Парижката харта и визията за общ европейски дом.
Затова и Съветският съюз, а не Русия, даде мълчаливо съгласие НАТО да присъедини Германската демократична република. За разлика от Съветския съюз, постсъветска Русия беше подозрителна към всякакви постнационални формирования и остана вярна на класическите концепции от ХІХ в. за суверенитета. Русия се отличаваше от ЕС, както и от Съветския съюз на Горбачов по убеждението, че суверенитетът не е легална конструкция, а по-скоро способност за действие. Както каза главният идеолог на Путин Владислав Сурков: „суверенитетът е политическият синоним на конкурентността”. Той включва икономическа независимост, военна мощ и културна идентичност.
През 1993 г. руският класически филолог и стратег-любител Вадим Цимбурски написа добилата популярност и влияние статия „Островът Русия”. Геополитическата съдба на Русия, настояваше той, е да бъде остров, който може да оцелее само ако се изолира от Европа. Според него Русия трябва да отхвърли наследството на „своите три европейски столетия” и да осъзнае, че опитът да копира Европа (както той разбираше руският империализъм) или да се присъедини към Европа, неизбежно ще доведе до трагедия. Във време, в което глобализацията дестабилизира света, написа той, единствената възможност за оцеляване на Русия беше тя да се фокусира върху своя Далечен изток и вътрешното си развитие. Русия бе твърде слаба и вътрешно фрагментирана, за да успее в глобализирания свят. Вместо това, тя трябваше да изгради „държава – цивилизация” или „идентичност на замък”, която да ползва благата от глобалната икономика, но чиято вътрешна политика да бъде защитена от външно влияние. Конструирането на този тип затворена държава беше основната цел на Путин. Той никога не се е интересувал истински от присъединяването към Запада. Москва не се интересуваше от това да повтаря западните ценности, но ентусиазирано искаше да подражава на поведението на САЩ на международната сцена.
На второ място, европейците допуснаха, че интеграцията на Русия в световната икономика ще доведе до следването на консервативна външна политика. Европейските лидери и обществено мнение станаха жертви на карикатурния образ на Путиновия елит. Историите за дълбоката корупция и цинизъм убедиха европейците, че Путиновият елит ще се противопостави на всичко, което може да заплаши техния бизнес интерес. Тази представа за „Русия ООД” се оказа погрешна. Руските елити са алчни и корумпирани, но сред тях има хора, които мечтаят за триумфалното завръщане на Русия на глобалната сцена. Макар много малко руснаци да искат връщането към съветския комунизъм, мнозинството остава носталгично настроено към статута на Съветския съюз като суперсила, „държава, която трябва да бъде уважавана”. Руският елит, в по-голяма степен от европейския, е склонен да мисли за своята историческа роля и да съчетава меркантилизма с месианизма. Природата на Путиновия ревизионизъм бе много по-дълбока, отколкото европейците допускаха. За Путин краят на Съветския съюз бе резултат не на историческа необходимост, а следствие от провала на съветското ръководство.
На трето място, европейците не оцениха правилно психологическото въздействие на „цветните революции” и на глобалната финансова криза върху Русия. Оранжевата революция в Украйна беше Путиновият 11 септември. Оттогава руският президент започна да вижда в направляваните отвън улични протести основна заплаха за своя режим. Кремъл е убеден, че всички цветни революции в постсъветското пространство, включително протестите в Русия, са замислени, спонсорирани и проведени от Вашингтон. Финансовата криза от 2009 г., от своя страна, накара Путин да повярва, че глобализацията е в отстъпление и че една велика сила в този посткризисен свят трябва да има собствен икономически регион. Действията на Путин в Украйна може да наподобяват руската имперска политика от ХІХ в., но всъщност те са част от световния бунт срещу глобализацията от ХХІ в. Ала Путин се опасява повече за руската политическа идентичност, отколкото за нейния териториален суверенитет. Не е изненада, че днес Москва вижда в присъствието на ЕС в постсъветското пространство също толкова голяма заплаха, колкото и в разширението на НАТО. Кремъл се чувства еднакво застрашен колкото от опита на Запада да промени руския „културен код”, толкова и от възможността НАТО да поеме контрола над руската военноморската база в Севастопол.
На четвърто място, Европа погрешно прецени предимствата на силата. Западните анализи, сравняващи Европа и Русия, бяха изпълнени с цифри и графики, които показваха предимствата на Запада в икономиката, в технологичното развитие и дори във военните разходи. Но макар и да е вярно, че Западът е по-силен от Русия, европейците подцениха това, което Дейвид Брукс нарича „бунта на слабите”. Според едно забележително изследване на Харвардския университет по-слабата страна в асиметричните войни, водени между 1800 и 1849 г., е успяла да постигне своите стратегическите цели в едва 12% от случаите (силата е измерена по числеността на армията и огневата сила). За разлика от тях във войните, водени между 1950 г. и 1998 г., по-слабата страна успява да надделее в невероятните 55% от случаите. Най-честото обяснение за това противоречие е, че особено през втората половина на ХХ в. по-слабата страна не е имала нужда да разгромява или унищожава своя противник, а само да успее да го спре и да го задържи в подвижните пясъци на собствената си територия. Слабата страна само трябва да успее до сложи прът в колелата на военната машина на противника си и да изчака своя номинално по-силен враг да изгуби политическата си воля за водене на война. Когато става дума за локални конфликти, силата и слабостта са трудно измерими.
Накрая, европейците не разбраха колко уязвим се чувства Путин у дома. Путиновият обществен договор се основава на постоянното повишаване на материалното благосъстояние на средния руснак в замяна на неговото гражданско оттегляне от политиката. Този договор бе скъсан през зимата на недоволство на 2012 г. в Москва. Руснаците се политизираха и излязоха на улиците да протестират. Путин беше убеден, че Западът се опитва да смени режима и използва за това уличните протести.
Когато за пръв път дойде на власт, Путин се ангажира да се освободи от хватката на международните финансови институции. Почувства, че си е осигурил независимост, едва когато през 2006 г. Русия изплати външните си дългове и създаде голям валутен резерв. Но зимата на протестите, съпроводила връщането му в президентството, открои нова негова слабост. Когато части от елита го посъветва да преговаря с протестиращите, Путин реши, че културната и финансова зависимост на руския елит от Запада излага режима му на опасност. Затова негов основен приоритет след това стана „национализацията” на елитите на страната. Импровизираният гамбит на Путин в Украйна може да бъде обяснен по-добре със страха на Кремъл от промяна на режима чрез насочвани отвън улични протести, отколкото със страх от разширението на НАТО. В този смисъл „Окупирай Крим” беше логичният отговор на движението на протестиращите в Москва „Окупирай Абай”. Московският външнополитически ревизионизъм се дължи в по-голяма степен на вътрешната политика на Кремъл, отколкото на калкулирането на сигурност. Путин трябваше да вземе Крим, за да запази контрола върху своите елити. Затова трябваше да вземе и Украйна. Докато Западът се фокусира върху страховете на Путин от либералната и демократична Русия, неговият най-голям страх е опасението да не изгуби руските националистите, които не биха му простили загубата на Украйна.
Русия прекара в търсене на новия ред повече от 10 години, за да открие такъв ред, който да осигури оцеляването на режима дори след Путин. Но Путин искаше от Запада нещо, което Западът нито искаше, нито можеше да му обещае. През 1943 г. Йосиф Сталин разпуска Коминтерна, за да убеди съюзниците, че негов приоритет е разгромът на нацистка Германия, а не победата на комунистическата революция. Путин също се надяваше, че Западът ще преустанови политиката си за насърчаване на демокрацията. Той искаше да изтръгне следното обещание: Кремъл няма да се конфронтира с разярени протестиращи по улиците на Москва и Минск, а западните правителства и медии ще осъдят, вместо да подкрепят такива протести. За съжаление на Путин, това Западът нито можеше да обещае, нито да изпълни. Не съществува „Демократичен интернационал”, който да разпространява демокрацията по начина, по който Коминтернът подкрепяше комунистическите революции – а това, което не съществува, не може да бъде разпуснато. Още по-важно е, че спонтанните масови протести нарастват както в демократичните, така и в недемократичните общества. Само през последните пет месеца в повече от 70 държави са избухнали 70 масови протеста. Разгневени граждани излизат на протести по целия свят.
В този смисъл нарушаването от страна на Кремъл на териториалната цялост на Украйна бележи не началото на кризата на европейски ред след Студената война, а последния етап на една трайна криза. Въпросът сега е какво може да направи Европа пред лицето на това отхвърляне. Как Европа трябва да реагира на тази пряка атака срещу нейните принципи и модел?
Прочетете целия анализ тук
Текстът е публикуван от Европейския съвет за външна политика и е достатъпен тук.
„Портал за култура, изкуство и общество", 21.12.2014