Събитията от миналата седмица са показателни не само за кризата на американската демокрация, но и за кризата на американската мощ.
Доналд Тръмп обеща да накара света да уважава Америка и да се страхува от нея. Ала накрая не постигна нито едното, нито другото. Направи обаче за посмешище Америка и американската демокрация. Никой не може да обвинява руските, китайските или иранските лидери за радостта, която са изпитали от гледката на 6 януари, когато подстрекавана от президента тълпа атакуваше Капитолия.
Сцените наподобяваха „цветните революции“, уличните протести в Украйна и Грузия, довели до падането на съответните правителства и накарали мнозина авторитарни лидери да изтръпнат от страх: разгневени граждани, възбудени от социалните медии, които протестират срещу фалшифицирани избори и призовават за демокрация, облечени в американски знамена. Единствената разлика беше, че този път срещу „нагласените избори“ протестираше не кандидатът на опозицията, а действащият американски президент, както и че атаката се случваше в САЩ.
Вече има изобилие от коментари за въздействието на метежа на Тръмп върху американската демокрация. Можем само да се надяваме, че атаката срещу Конгреса беше последната битка от предишната Гражданска война, а не началото на нова. Твърди се, че германският канцлер от XIX век Ото фон Бисмарк е казал, че „Бог има специално провидение за глупаците, пияниците и за Съединените американски щати“. Ако е бил прав, имаме основание да вярваме, че накрая Америка ще преодолее настоящата криза. Но какво се случва междувременно?
Атаката над Капитолия и все по-големите перспективи за импийчмънт на президента Тръмп в последните часове от управлението му са показател не само за кризата на американската демокрация, но и за кризата на американската мощ. След монументалния неуспех на Вашингтон да се справи с пандемията от коронавируса, необяснимият провал на силите за сигурност да предотвратят нахлуването на протестиращите в сградата на Капитолия стана причина Америка да изглежда нефункционална и слаба в очите на своите врагове и ненадеждна в очите на своите съюзници. (Не помага, че тези събития се случиха само седмици след унижението на американската киберзащита, когато хакерска атаката от Русия засегна най-малкото 10 федерални агенции.)
Американците скоро ще имат нов президент, но не и нова държава. Четиригодишното управление на президента Тръмп ще продължи да отеква по света, независимо колко голямо е желанието на новоизбрания президент Джо Байдън да продължи напред. И това със сигурност ще окаже въздействие върху двата основни приоритета във външната политика на новата администрация: надеждата ѝ да изгради ефективен съюз от демокрациите в защита на либералния ред и усилията ѝ да създаде единен американо-европейски отговор на възхода на Китай и неговите авторитарни съюзници.
Съобщено беше, че още в началото на своя мандат Байдън планира да свика „среща на върха на демокрациите“. Но ще успее ли новата администрация да възвърне мястото на Америка като лидер на свободния свят, когато нейната собствена демократична система е разклатена? Дали на такава среща трябва да бъдат поканени и сходни на Тръмп политически лидери като Реджеп Тайип Ердоган от Турция и Жаир Болсонаро от Бразилия? Дали поканата за тях няма да изглежда като придаване на демократична легитимност на новите авторитарни лидери? Но ако Вашингтон държи подобни правителства извън клуба на демократичните държави, няма ли това да бъде подарък за Русия и Китай, които се опитват да създадат свой собствен клуб?
Джейк Съливан, когото Байдън планира да назначи за свой съветник по националната сигурност, даде ясно да се разбере, че разглежда установяването на координирана трансатлантическа политика към Китай като основен стожер на външната политика на новата администрация. Преди седмица много европейски лидери щяха да се съгласят с Джейк Съливан, че само ако действат съвместно, Европа и Америка могат да отговорят на възхода на Китай и на неговите авторитарни съюзници. Но колко реалистично изглежда това сега?
Моето предположение е, че с оглед на настоящите обстоятелства това може да се окаже много по-проблематично, отколкото допускат мнозина добронамерени членове на външнополитическия екип на Байдън. И причината за това няма да бъде, че европейците са слепи за хегемонистичните амбиции на Китай или защото са се очаровали от неговия big-data авторитаризъм (или авторитаризъм, основан на големите данни).
Причината за това няма да бъде, че германският бизнес е започнал да се оглежда за възможностите на китайския пазар или защото външната политика на Европейския съюз е фокусирана върху избягване на опасностите.
Причината за това е много по-видима: и това е страхът от слабостта на Америка.
Проучване, поръчано от Европейския съвет по външни отношения и извършено през седмиците след изборите в Америка, което ще бъде публикувано в деня на встъпването в длъжност на Байдън, показва, че повечето европейци са скептични, че новият президент ще успее да възстанови глобалното лидерство на Америка. Мнозинството от гражданите във всяка отделно анкетирана страна са убедени, че през следващите десет години Китай ще изпревари САЩ като водеща световна сила. Още по-тревожно е, че мнозинството германци вярват, че след избирането на Тръмп на американците вече не може да се има доверие като на предвидим съюзник. Накратко, атаката на симпатизантите на Тръмп срещу Конгреса беше последната, но и най-ефективна атака на президента срещу съюзите на Америка.
Бил Клинтън беше казал, че ключовата задача за американците ще бъде „създаването на свят, в който бихме искали да живеем, когато вече не сме единствената суперсила в света“. С влизането на Байдън в Белия дом САЩ вече не са единствената суперсила. За съжаление светът, в който той ще управлява – белязан от възхода на авторитарните сили и разпространението на национализма и неравенството, не е светът, в който американците или европейците биха искали да живеят.
През изминалия век силата на Америка беше и сила на демокрацията. В дните след атаката над Капитолия демократичните лидери в Европа вече не могат да приемат за даденост устойчивостта на американската демокрация, нито за постоянно глобалното влияние на Америка.
Текстът е публикуван в Ню Йорк таймс
Портал за култура, изкуство и общество, 13.01.2021