Сблъсък с институционален расизъм ни се случва всеки ден. Той няма нищо общо с нищо крайно, маргинално или изключително, става дума за един напълно нормализиран расизъм, който често съвсем не забелязваме. Изследването не е фокусирано върху маргинални групи, а цели да разбере какво се случва в българското училище, дали то успява да даде равни шансове на всички деца, дали успява да се конструира през разбирането за равно право на образование, или всъщност усилва едни неравенства, които съществуват отвъд него. Накратко, за мен поне, е особено важно да разбера дали системата на задължителното образование се конструира през идеята, че училището е институция, която може да даде равни шансове на всички. Опитвайки се да разбера това и тръгвайки от собственото си незнание, започнах да трупам изненади.
Първата ми изненада беше, когато един директор на училище каза „Ти виждала ли си роми да играят хоро?„, а аз не бях сигурна, че разбирам какво се крие зад този въпрос. Директорът беше изключително горд с това, че е накарал ромите да играят хоро, защото „хорото е българско“; играейки хоро, в неговото разбиране, романите бяха успешно „побългарени“. За същият този директор обаче беше напълно самоочевидно, че те български език не могат да научат, така че поне хоро да играят. И директорът като че ли не е сам в това си разбиране – част от стандартите по Физическо образование, зададени от българското Министерство на образованието предполагат овладяването на определени народни танци в различните класове; патриотичното образование изглежда напълно легитимно, училището, изглежда, трябва да „побългарява“.
Всъщност истинската ми изненада се дължеше на наивното ми очакване, че хора, които работят с ромски деца всеки ден, вероятно са успели да се измъкнат от клопката на нормализирания расизъм.
Но този директор беше директор на училище в ромско гето. Попаднахме на много учители, които работят всеки ден с ромски деца и, които практикуват тъкмо този нормализира, институционализиран расизъм, те често повтарят медийни дискурси и тъкмо през тях анализират собствения си практически опит.
Институционализиран расизъм можем да видим и в специфични начини, по които се практикуват политики, които често на нивото на формулирането си целят тъкмо преодоляването на сегрегацията или интегриране и приемане на различието. Нека да дам един пример, за да покажа ясно това преобръщане: една от политиките, ориентирана към интеграция, опит за преодоляване на вторичната сегрегация на училищата, беше районирането. Изкушавам се да цитирам директор на ресурсен център за работа с деца със специални образователни потребности, който активно подкрепяше районирането. Ограничаването на родителския избор на училище/ това административно ограничение/ затваря децата в местата, където случайно са се родили. И дава възможност на „по-будните родители“ чрез собствените си връзки да заобиколят административното ограничение, т.е. политиката допълнително затваря маргиналните в собствената им маргиналност и едновременно с това увеличава шансовете на добре свързаните семейства. Училищата в центъра на градовете също много харесват районирането, защото то ги освобождава от нуждата да интегрират „онези“ деца, които не живеят в центъра.
Училищата, които са на границите, също подкрепят тази политика, защото тя им дава някаква надежда, че освен деца от гетото, ще задържат и деца, които са от другата страна на границата, а учителите в училищата в гетото се надяват, че така ще се запази училището им, и съответно собствените им работни места. Така една политика, която е насочена срещу „циганизирането“ на определени училища, всъщност произвежда тъкмо това. Политиките, като че ли, се преобръщат наопаки от тези, които ги практикуват на място, от локалните актьори, от тези, които поради свои специфично локални или частни интереси, ги практикуват така, че те да им служат на тях. Важно е да подчертая, че става дума за местни елити, по-будните локални хора са в основата на преобръщането на тази политика. Тъкмо по-будните хора преместват децата си от онези училища, застрашени да станат ромски, те имат необходимите връзки, за да заскобят правилата, или пък имат ресурс да организират публични съпротиви срещу попадналото в групата на тяхното дете неправилно, според собствените им разбирания, дете.
Нека продължим нататък. Действащият в момента закон за средното образование идеологически твърди, че поставя детето в центъра на образованието и предвижда образователният процес да следва личностните интереси на детето. Изключително любопитни са следствията, които могат да бъдат легитимирана през такава образователна идеология. Например, в център за работа с деца в риск казват, че специално за децата от ромската общност поставят акцент върху развлекателния характер на образованието, математиката не е за тях, но поне да пеят, да танцуват… Заместник кмет по образованието в един български град пък твърди: „Етническите групи, които изостават, имат нужда от друг вид образователни услуги. За тях трябва друго образование. Още от четвърти клас да се учат на производствени модели и практически умения.“ На въпроса ми не трябва ли да има едно образование за всички деца, същия този заместник кмет отговаря „Да, да, да, всички деца е добре да учат едно и също нещо. Но децата от онзи етнос, за тях трябва производствени модели и практически умения. Те сега и без това не ходят на училище, а ако ходят – нищо не научават“. И ето ви още едно преобръщане – ромските деца нищо не научават не защото учителите не успяват да ги научат, а защото образованието не е ценно сред ромския етнос. Защо наричам това „преобръщане“? Защото всъщност това убеждение се представя като форма на признаване на различната култура: ромите имат различна култура, и специфично за тази култура е, че образованието не е ценност – така тече разсъждението. Така днес признаването на културно различие се е превърнало в легитимен аргумент за практикуване на расистки политики.
Защо се случва това? Защо практикуваме такива расистки преобръщания и всъщност поддържаме този консенсус, дори когато се възмущаваме от неговото практикуване? Защото образованието се конструира не като право, а като конкурентен ресурс. Именно затова имаме нужда от една страна от връщане към класическия либерален ангажимент с гарантирането на равни шансове на старта, т.е. с обосноваването на образованието като право, а от друга – с практики и политики на приобщаване преди основното образование, т.е. тогава, когато все още образованието не изглежда като ресурс, а единствено като практика по отглеждането на децата. Ако дефинираме предучилищното образование като задължително, нека тогава да го финансираме. В момента записването в детски градини на деца с етнически български произход е над 55 процента, а децата от ромски произход, които посещават детска градина, са едва 30.9 %. Политики на позитивна дискриминация много трудно биха могли да бъдат подкрепени, но политики, ориентирани към всички деца биха имали шансове. Граждански можем да настояваме именно на това предучилищното образование да се превърне в общ, публичен ангажимент и да се финансира изцяло, както това се случва с другите степени на задължително образование. Струва ми се, че тъкмо такива политики биха ни дали все пак някакви шансове да живеем заедно в бъдеще.
„Маргиналия", 23.08.2019