Предложеният тук текст е българска версия на анализ, публикуван в книгата на Иван Кръстев: In Mistrust We Trust: Can Democracy Survive When We Don’t Trust Our Leaders, TED Conferences, LLC, January 2013.
Мнението на английския есеист Уолтър Баджетр, изказано преди повече от век, за монархията – „това е смислено управление, защото е разбираемо за голяма част от човечеството, трудно проумяващо друг вид управление на света” – днес с пълна сила може да бъде отнесено към демокрацията. Демокрацията не е лишена от врагове, но е лишена от вдъхновяващи алтернативи. Статутът й на безалтернативна форма на управление до голяма степен беше установен вследствие на революциите в Централна Европа, приети като „края на историята”.
„Това беше най-добрата година”, казва британският дипломат и политолог Робърт Купър, говорейки за 1989 г. „Тя раздели миналото от бъдещото по почти толкова категоричен начин, колкото Берлинската стена разделяше Изтока от Запада”. Мнозина могат да кажат същото и за дигиталната революция – че тя е била „най-добрата от всички революции”, защото е успяла да отдели миналото от бъдещето. Парадоксът обаче е в това, че тези две мирни и бляскави революции насочиха демокрацията в две напълно противоположни посоки.
„Революциите” от 1989 г. бяха консервативни в същинския смисъл на думата: те искаха да върнат света към състоянието му на Запад от времето преди Студената война. Девизът им беше: „стига толкова експерименти”; те искаха времето да спре, а Изтокът да се разтвори в Запада. За разлика от нея дигиталната революция е радикална: тя обещава да промени всичко, и на първо място демокрацията, такава, каквато я познаваме днес. Принадлежа към поколението, което преживя и двете революции. Радвахме се и на двете, а сега страдаме от развода между тях.
Като допусна, че демокрацията е нормалното състояние на обществото, демократизацията може да се сведе до подражание на институциите и практиките на развитите демокрации, посткомунистическата идеология на Централна Европа направи две основни грешки. Тя пренебрегна напрежението между демокрация и капитализъм, което е вътрешно присъщо и дори задължително за всяка пазарна демокрация. Така допринесе за триумфалното усещане, което превърна демокрацията от политически режим по избор в режим, приеман по презумпция. Макар историята да е най-добрият аргумент в подкрепа на твърдението, че демокрацията и пазарът вървят ръка за ръка – повечето проспериращи общества са и пазарни демокрации – това не отменя съществуващото напрежение между пазара и демокрацията. Докато демокрациите приемат всички хора за равни (всеки пълнолетен има равен глас), свободното предприемачество отдава предимство на индивидите според произведената от тях стойност и притежаваната собственост. Справедливо е очакването средният избирател в една демокрация да бъде готов да защитава собствеността на богатите само ако е убеден, че и неговите шансове да забогатее са по-големи. Ако капиталистическата система не се ползва с обществена подкрепа, демокрацията няма да насърчава неравенството, създавано от пазара. Революциите от 1989 г. направиха голямата грешка да допуснат, че след краха на комунистическата система обществената легитимност на капитализма ще бъде приета за даденост и че всички вътрешни напрежения между демокрацията и капитализма ще бъдат преодолени или пренебрегнати.
Същевременно дискурсът на демократическият триумфализъм подкопа интелектуалните основи на модерните демократични режими. Демокрацията вече не е най-малко нежеланата форма на управление, най-малкото зло. Тя се превърна в най-доброто управление, точка. Хората вече очакват от демократичните режими не само да ги спасят от нещо по-лошо, а да им донесат едновременно мир, благоденствие, справедливо и ефикасно управление. Демокрацията беше представена като единственият верен отговор на поредица несвързани въпроси: Кое е най-доброто средство за постигане на икономически растеж? Кой е най-добрият начин страната да бъде защитена? Прав ли е известният съветски дисидент Натан Шчарански, когато казва, че „свободата на едно място прави светът по-сигурен навсякъде”? Кое е най-доброто средство за борба с корупцията? Кое е най-доброто средство, което може да отговори на демографските и миграционните предизвикателства? Отговорът на всички тези въпроси е именно демокрацията. Реториката победи реалността. Мисионерите на демокрацията не поискаха да признаят, че едно е да твърдиш, че проблеми като корупцията и интеграцията могат да бъдат решени по-добре в рамките на демократична система, а съвсем друго е да казваш, че въвеждането на свободни и честни избори и приемането на либерални конституции автоматично ще доведе до решаването на всички тези проблеми. Акцентът в представите на революциите в Източна Европа от 1989 г. беше не толкова върху представителността на демокрацията, колкото върху подражанието на институциите и политическите практики на Запада. Избягали от прекрасния нов свят на комунизма, обществата в Източна Европа копнееха за скуката и предсказуемостта. Но следствието от това търсене на нормалност беше, че революциите от 1989 г., белязали „края на историята”, радикално промениха публичните очаквания от демокрацията. Изтощени от живота в диалектически свят, където всичко беше обратно на казаното, посткомунистическите граждани развиха очакването всички хубави неща да се случат наведнъж. Демокрацията означава просперитет, авторитаризмът означава бедност. Демокрацията означава липса на конфликти, авторитаризмът означава постоянен конфликт. В известен смисъл революциите от 1989 г. се превърнаха в осъвременена версия на Волтеровия д-р Панглос, който вярваше, че „всичко се прави за доброто на най-добрия от всички възможни светове”.
Демокрациите обаче не са и не могат да бъдат машини за удовлетворяване на желанията. Те не произвеждат автоматично добро управление по начина, по който хлебарят прави банички (доброто управление е очакван, но съвсем не неизбежен резултат от демократичната система). Друга грешка на революциите от 1989 г. беше, че те смесиха истинските предимства на демокрациите. Демокрациите не могат да предложат на недоволните граждани сбъдването на мечтите им, те могат да им предложат само правото да изразят неудовлетворението си. Това е истинското предимство на демокрацията пред ориентирания към бърз растеж авторитаризъм, като този в Китай например. Демокрацията е политическият режим, който в най-голяма степен отговоря на очакванията на нашата епоха на неудовлетвореност. В задълбочената си книга „Парадоксът на избора” Бари Шварц констатира, че обратната страна на експлозията на възможността за избор, е растящото недоволство от изборите, които правим. Колкото повече избираме, толкова по-малко ценим избора си и толкова по-малко се чувстваме удовлетворени. Моделът на новия гражданин е купувачката, която заменя роклята, която си е купила 48 часа по-рано. Тя е недоволна от своя избор и иска да има още една възможност – изборът, следователно, вече не е средство, а цел. За нея смисълът се състои във възможността за постоянен избор, а не в самия избор. Днес привлекателността на демокрацията за обикновения човек, а и за елитите, се дължи на нейната способност да се нагажда към света на недоволните граждани и потребители, а не на способностите й да удовлетворява техните желания.
Дигиталният пробив
Дигиталната революция не се опитва да подложи динена кора на демокрацията, по-скоро й предписва диета. Тя се опасява, че съвременните демократични практики вече не отговорят на ритъма на епохата и подсилва очакванията, че развитието на модерната технология ще накара демокрацията да се завърне към автентичната си форма. Дигиталните хора смятат, че демокрацията вече няма нужда да бъде представителна. Така дигиталната революция допринася за делегитимацията на институциите на парламентарната демокрация. Тя демократизира социалния живот като унищожава политиката. Политическите общности загубват значението си в нашия живот. Днес привържениците на политическите партии са една от многото социални групи сред множеството, което търси израз чрез Мрежата.
„Основният парадокс на свързаната епоха” – казва Етан Цукерман от Центъра „Бъркман”, се състои в това, че докато сега получаването на информация и гледни точки към различни части от света е по-лесно, днес ние имаме по-ограничена представа за света, отколкото в по-малко свързаните епохи”. Този ефект на „сегрегация”, причинен от интернет, е добре изследван. Той има и своите критици. Безспорно е обаче, че свързаността и общността са две различни неща. Растящата етническа пъстрота в националните държави, фрагментацията на публичното пространство, модерната концентрация върху личните права, практически ерозират основите на националната солидарност.
Опитът на младите демократични поколения не минава задължително през призмата на политиката. Може да се каже, че за тях демокрацията съществува навсякъде. За мнозина днес гласуването е като дишането. Макар гласът да губи значението си за управлението на страната, той става все по-модерен в други области. Днес всички могат да гласуват за най-добрата песен на „Евровизия”. Могат да изберат зъболекар на месеца или фризьор на годината. Все по-демократичен става и спортът. През 2008 г. футболният отбор от английската трета дивизия „Ебсфлийт” направи голяма стъпка към демокрацията – за скромната цена от 35 паунда (около 57 долара през 2012 г.) всеки един от привържениците можеше да получи правото да управлява отбора като гласува в реално време в интернет по всички важни въпроси, включително за трансферите на играчите, управлението на бюджета или как да изглеждат сувенирите на отбора. От тази, както беше наречена, „последна футболна фантазия”, се възползваха тридесет и две хиляди души от 122 страни. В същото време, когато хората започнаха да губят силата си да влияят върху държавните политики, те получиха властта „пряко” да управляват футболния си отбор.
Проблемът с експанзията на „гласуването” като универсален принцип за взимане на решения е, че прави все по-трудни за виждане предимствата, а не само недостатъците, на представителните институции. Представителната демокрация никога не е била просто преходен етап между пряката демокрация на древността и принципа „насочи и кликни” на демокрацията на бъдещето. Тя има предимства сама по себе си. Тя осигури безпрецедентното предимство на разделението на властите и гарантира либералната природа на демократичната власт. По същия начин, по който революциите от 1989 г. отслабиха демокрациите, като ги превърнаха в статични и скучни, дигиталната революция промени публичните очаквания от демокрацията, като разшири принципа на управлението на мнозинството към неполитическите области на живота и ерозира легитимността на институциите на представителната демокрация. Мнозинството от хората днес разбират под подобряване на демокрацията увеличаването на пряката демокрация.
В този процес все по-актуални изглеждат метафорите от ХІХ век. Когато френският историк и философ от този век Ернест Ренан определя нацията като „всекидневен плебисцит”, той говори като поет. Днес превръщането на живота на нацията във „всекидневен плебисцит” изглежда постижим проект. След като излизането на пазара на всеки следващ компютър „Епъл” прилича на научно-фантастичен разказ от близкото минало, едва ли би ни учудило, ако някой активист дори и в момента се опитва да създаде план за замяната на представителните институции (като парламента), с инструментите на пряката демокрация. Исландия вече даде пример за използването на „краудсорсинг” (набирането на максимален брой мнения) при създаването на нова конституция. След рухването на банковата система на страната и последвалата дълбока криза, мнозинството исландски политици решиха, че „краудсорсингът” при създаването на новата конституция е единственият начин, по който може да бъде вдъхнат нов живот на демокрацията в страна, в която хората бяха изгубили доверието в избраните от тях лидери. Резултатите от този експеримент остават все още неясни, но може да очакваме, че вдъхновените от интернет егалитаризъм и краудсорсинг ще бъдат основни фактори в движението за реформиране на демокрацията. Пригответе се за прекрасните нови проекти, които ще използват „краудсорсингът” и моменталното гласуване не само за подобряване на представителните институции, но и за тяхната замяна.
Да си представим конституционен проект, който предвижда, че в деня на встъпването в длъжност на новоизбрания президент в тялото му ще бъде имплантирана бомба, свързана със смартфоните на всички граждани с право на глас. След всяко решение на президента избирателите ще имат правото да натиснат копчето и да кажат дали са съгласни или не. Ако повече от три пъти тяхното решение не съвпада с решението на президента, бомбата автоматично се задейства. Дали тогава президентът няма да се съобразява повече с мнението на мнозинството? Със сигурност. Ала дали тази страна ще бъде демократична?
Последиците от двойният натиск върху демокрацията от „нормализиращите” импулси на 1989 г. и от призивите на дигиталната революция „да превърнем демокрацията в реална” са, че днешната ни политика се люшка между надеждата и отчаянието. Изчезването на света от времето на Студената война беше преживяно от носталгиците по 1989 г. като край на историята, докато обещаваният дигитален рай кара младото поколение да бъде изключително критично към всичко, което те наричат демокрацията от вчера (наистина, това не се различава фундаментално от битките в миналото между старата и новата левица). Политика се формира от демографските очаквания (опасенията, че светът ни изчезва) и технологичните визии, че можем да създадем свят, който да отговоря на нашите желания. Пространството за същинска политическа реформа вече не съществува. Поставени сме пред избора да защитим демокрацията от вчера или да прегърнем демокрацията на утрешния ден. Междувременно губим това, което ни обединява, макар че сме значително по-обвързани от когато и да било в миналото. Възходът на новия популизъм на Запад ще остане неразбран, ако не забележим цялото това противоречие между страховете от изчезването на общността, причинени от демографските тенденции, и надеждите, насърчени от интернет, да живеем в общност по избор. Бъдещето на нашата демокрация зависи от анти-имигрантски настроените реакционери и технологично ориентираните прогресисти.
Какво е живо и какво е мъртво?
Защо правителствата не успяват да си върнат общественото доверие след Голямата рецесия на 2008 г., въпреки провала на пазарите – това е друг важен въпрос, на който трябва да бъде намерен отговор.
През октомври 2009 г. британско-американският историк Тони Джуд изнесе публична лекция в Ню Йоркския университет, озаглавена „Какво е живо и какво е мъртво в социалдемокрацията?” Джуд, автор на „След войната”, и вероятно най-влиятелният познавач на историята на Европа след 1945 г., беше известна фигура в интелектуалния живот на Ню Йорк, така че пълната аудитория не изненада никого. Тайната причина, накарала мнозина да дойдат на лекцията, беше очакването, че това ще бъде неговата последна публична изява. Не беше тайна, че той умираше. През 2008 г. той беше диагностициран с амиотрофична латерална склероза (АЛС), по-известна като болестта на Лу Гериг. Джуд беше парализиран до главата и не можеше да диша сам. В лекцията си той страстно защити наследството на социалдемократичната държава и подложи на унищожителна критика колективната ни неспособност да си представим свят, различен от този, в който живеем. Някои от неговите аргументи, макар и дълбоко затрогващи, повдигнаха множество въпроси. Вероятно социалдемокрацията не е била чак толкова романтична, колкото я помни Джуд, нито пък обществото, наследило държавата на благоденствието, не е чак толкова морално укоримо, колкото твърдеше той. Слушателите бяха привлечени от красноречието на Джуд и неговия морален патос, ала това, от което аудиторията остана най-силно поразена, беше усещането му за края на социалдемократическия проект. В момента, в който мнозина от привържениците на левицата очакваха триумфалното завръщане на социалдемокрацията, а Барак Обама бе посрещнат като новия Франклин Делано Рузвелт, Джуд говореше за държавата на благоденствието по същия начин, по който Жозеф дьо Местр е говорил за стария режим във Франция – като за нещо благородно и прекрасно, което си е отишло завинаги. Защо правителствата не успяват да си върнат доверието на гражданите?
Повечето кризи са кризи на доверието и Голямата рецесия не прави изключение. Това обаче, което прави кризата от 2008 г. така различна от другите кризи е, че тя не успя да донесе нови надежди и алтернативи. В епохата на Великата депресия хората изгубиха вярата си в пазара, но си върнаха доверието в способността на правителствата да решава икономическите проблеми. Доверието в способностите на правителствата да планират икономиката беше споделяна еднакво от толкова различни режими като Америка на Рузвелт, Русия на Сталин, и Германия на Хитлер. Тогава не само политиците, но и обществото възложиха доверието си на правителството. В епохата на „стагфлацията” от 70-те години, се случи тъкмо обратното. Хората изгубиха доверие в правителствата, но си върнаха доверието в пазара. Пазарът стана привлекателен дори за антикапиталистическия Изток. Докато в края на настоящата криза доверието както в пазара, така и в правителствата, остана разклатено. Защо, обратно на очакванията на мнозина, кризата на пазара не доведе до връщане на доверието в правителствата нито в Европа, нито в САЩ?
Важни наблюдения върху този въпрос има германският социолог Волфганг Щрек. Според него пазарната революция, започнала в отговор на икономическата криза през 1973 г., разрушава пазара на „правителствени стоки” – стоки, произведени или разпределяни от обществените власти и „създадени с цел да бъдат стандартни”. В своя анализ Щрек прави драматично разграничение между демократичният капитализъм преди 1973 г., доминиран от т. нар. правителствени стоки, чиято цел е била да осигурят базисни стоки за модерното домакинство, като кола, пералня и т.н., и значително по-голямото разнообразие от стоки, които пазарът би могъл да осигури – кола и пералня, съобразени с всеки вкус и предпочитания. Според обяснението на Щрек, целта на демократичния следвоенен капитализъм е била осигуряването на стандартизирани стоки. Разликите между частния сектор, доминиран от големите компании, и обществения сектор, са били минимални. Това е бил класически пазар на продавача, защото както правителството, така и пазара, се стремят да задоволят нуждите на обществото. Те са знаели какви са нуждите и са знаели как да ги задоволят. Но познаването на нуждите е нещо, по-различно от разбирането на желанията. Колкото по-задоволено става западното общество, толкова по-разнообразни са очакванията на потребителя. Хората започват да определят себе си чрез стоките и услугите, които купуват. Консумацията вече не е насочена към задоволяването на нуждите, нейната цел е изграждането на идентичност. Така се появява комерсиализираното разнообразие, при което пазарите еволюират от задоволяване на нуждите към удовлетворяването на желанията. Когато средният германски потребител е закупил първата си кола, той го е направил, защото се е нуждаел от нея. Но причината, поради която той решава да продаде колата, която му е вършила прекрасна работа, за да си купи нова кола, вече е по-различна. Старата кола не отговаря на неговите мечти или не подхожда на търсения от него социален статут.
Така потребителят започва да господства не само над пазара, но и над цялото общество. Става очевидно, че правителството не може да осигури тези диференцирани услуги, които гражданинът-потребител очаква. Най-важната цел на правителствата е да гарантират равноправно отношение към хората. Когато правителството осигурява справедливост или социални услуги, то се гордее, че го прави без значение от цвета, пола или класата. Но обществата бързо изгубват уважението си към това безразличие на правителствата и започват да искат от правителството да прави това, което правят пазарите. Ето обяснението защо правителствата не успяват да си върнат общественото доверие в днешните обстоятелства, както и защо дори протестиращите от Движението „Окупирай Уолстрийт” настояват, че единственият данък, който трябва да бъде увеличен, е данъкът върху доходите на омразния 1 процент от населението. Те искат богатите да бъдат наказани, но дори и в този случай не вярват на правителството.
„Портал за култура, изкуство и общество", 15.06.2013