Ан Епълбаум се опитва да разбере възхода на нелиберализма, следвайки неприложимата вече морална рамка от времето на Студената война.
Ан Епълбаум започва новата си книга „Здрачът на демокрацията: изкушението на авторитаризма“ (Twilight of Democracy: The Seductive Lure of Authoritarianism), като описва дългата зимна нощ на 31 декември 1999 г. в една наскоро възстановена семейна къща някъде в полската провинция, където е организирано голямо парти за посрещане на новото хилядолетие. Заключителната сцена в книгата е от същата къща, но двайсет години по-късно – там авторката прекарва наложената от коронавируса карантина. През двете десетилетия между тези събития мнозина от гостите на това парти, посветено на новото хилядолетие – пъстра комбинация от консервативни интелектуалци, дипломати и политици, – са се превърнали в нейни политически опоненти, в страстни привърженици на Доналд Тръмп и на антилибералната контрареволюция в Полша.
„Дали някои от нашите приятели не са били всъщност прикрити авторитаристи?“, пита се тя. „Или хората, с които се поздравявахме в първите минути на новото хилядолетие, са се променили по някакъв начин през тия две десетилетия?“ Книгата ѝ представлява възхитително търсене на отговорите на тези въпроси и стига далеч по този път. Но в началото е по-важно да се прецени дали въпросите на Епълбаум са поставени правилно.
Новата книга на Епълбаум е отчасти брилянтен политически репортаж, отчасти психодрама в централноевропейски стил, отчасти политически анализ, отчасти личен дневник. Тя е и послепис за една отминала епоха. Епълбаум разказва историята за смъртта на антикомунизма като публична философия на Запада. По време на Студената война Съветският съюз бе не само основен военен противник на Америка, но и неин идеологически и морален „друг“. Както левицата, така и десницата в Америка и Западна Европа изграждаха своите конкурентни визии за либералното общество като реакция на сталинисткия кошмар.
Това беше особено видимо в САЩ. Конкуренцията със съветския комунизъм управляваше начина, по който американците осмисляха принципите, залегнали в основата на техните институции. За американеца либерализмът беше или поне трябваше да бъде пълна противоположност на съветския тоталитаризъм. Свободата на словото и печата и свободата на съвестта бяха идеализирани тъкмо защото бяха жестоко потискани от властта в Москва. По същата причина американците акцентираха върху свободата на движение, правото на сдружаване, правото на справедлив съдебен процес и правото на вот на свободни избори, след които управляващите могат да бъдат свалени от власт. Пак поради тази причина се подчертаваше възможността да се натрупа лично богатство, като се допускаше, че единствено децентрализираната и непланова икономика може да осигури едновременно и благоденствие, и политическа свобода.
От книгата на Епълбаум става ясно, че за хора като унгарската историчка Мария Шмид, главния редактор на National Review Джон О’Съливан или гласовитата поддръжничка на Тръмп Лора Инграм либералните принципи са били ценност само защото са представлявали ефективен инструмент за разрушаване на комунизма. Ала след постигането на тази цел максими от типа на свободните медии и разделението на властите започват да им изглеждат като заплаха за западната цивилизация и традиционните християнски ценности. Новите пророци на нелиберализма използват целия си талант, за да убедят своите общества, че правата на другите са всъщност заплаха за техните собствени права и че либералната система за взаимен контрол на властите е не средство за съхраняване на свободите на хората, а използван от елитите инструмент за злоупотреба с тяхната воля.
Епълбаум е много добра писателка, стилът ѝ е ясен, а твърденията – аргументирани. Това я превръща в един от най-мощните гласове на антипопулистката съпротива. Но силата на новата ѝ книга е не толкова в открояването на авторитарната природа на популистите във властта, колкото в разкриването на интелектуалната пустота на антикомунистическия консенсус.
В рецензията си за Якоб Хайлбрун и неговата история на неоконсерватизма „Те знаеха, че са прави”, журналистът Тимъти Ноа заявява остро: „Да бъдеш неоконсерватор означава почти всекидневно да свидетелстваш за възкресението на Адолф Хитлер“. В много по-либералната и оптимистична версия на Епълбаум да бъдеш неоконсерватор означава да свидетелстваш почти всекидневно за падането на Берлинската стена. Политическата идентичност на Епълбаум е формирана от нейното възхищение от смелостта на източноевропейските дисиденти и от вярата ѝ в потенциала на САЩ да превърнат света в по-добро място.
На 10 ноември 1989 г. Епълбаум, тогава млада репортерка, се качва в колата заедно с мъжа, който скоро ще стане неин съпруг, а след това и полски министър на външните работи и отбраната – Радек Шикорски, и заминава от Варшава за Берлин, за да наблюдава с очите си падането на Берлинската стена. 1989-а е отправната точка на всичко, което ще прави Епълбаум през следващите три десетилетия. Високо оценените ѝ исторически книги за съветския ГУЛАГ и за установяването на комунистическите режими в Централна Европа са историческо въведение към неизбежността на 1989-а. За нея краят на Студената война не е геополитическо събитие, а морална история, присъда, произнесена от самата история. Затова е склонна да вижда света след Студената война като епична битка между демокрацията и авторитаризма, между свободата и потисничеството.
В този смисъл Епълбаум е класическа рожба на 1989 г., подобно на мнозина от нас и тя е формирана от Студената война, без обаче да я е изживяла някога. За децата на 1989 г. Студената война е онова, което е антифашистката съпротива за студентите революционери на Запад през 60-те години, децата на 1968-ма – време на вдъхновяващ героизъм и морална яснота. В нейния светоглед бракът между демокрацията и капитализма е сключен на небесата, а повечето от конфликтите по света са резултат не от сблъсъка на интереси, а от сблъсъка на ценности. Този начин на мислене накара много от децата на 1989 г. първи да посочат опасността, която се крие зад Русия на Владимир Путин, и последни да осъдят грозната война в Ирак на Джордж Буш.
Книгата на Епълбаум може да се чете по два начини. Тя може да се чете като история на предателствата, подобно на хапливата и написана с цел разчистване на сметките книга на Норман Подхорец „Бивши приятели“, или като версия от XXI век на класиката на Чеслав Милош „Поробеният разум“ от 1953 г. – опит съблазнителната сила на комунизма да бъде обяснена чрез личните избори на някои интелектуалци след Втората световна война. И в двата случая обаче личният разказ позволява на Епълбаум да надмогне обичайните либерални критики срещу новите антилиберали и да разкрие някои пренебрегвани интелектуални източници на нелиберализма.
Само че подзаглавието на книгата: „Изкушението на авторитаризма“, е подвеждащо. За разлика от комунизма, авторитаризмът не е идеология. За разлика от комунистите или фашистите, популистите не мечтаят за „новия човек“, който трябва да се роди от тяхната революция. Интелектуалните поддръжници на Тръмп или Орбан са водени не от някаква нова визия за обществото, а от патологична омраза към либерализма. Основното и най-горчиво прозрение на книгата е, че бившите приятели на Епълбаум не съжаляват за прекъснатите отношения – всъщност те се чувстват освободени от това да ходят на партита с хора като нея. За националистическия популист 1989-а е символ на победа, която впоследствие е изгубена – те обвиняват за това хора като Епълбаум и нейните либерални приятели, превърнали победата в поражение.
Отхвърлянето на света след Студената война от страна на популистите има своите отличителни полски, британски и американски характеристики, но общото в мисленето на новите антилиберали е идеята за откраднатата победа. В Полша поддръжниците на партията „Право и справедливост“ намират за непоносимо, че бившите комунисти са се оказали сред печелившите от падането на комунизма. В Обединеното кралство победата на Запада в Студената война направи видим упадъка на влиянието на Великобритания. В САЩ привържениците на Тръмп са убедени, че не Западът, а комунистически Китай е същинският победител в Студената война. Интелектуалците, подкрепящи антилибералната контрареволюция, се чувстват дълбоко предадени от историята. Те плуват в песимизъм и отчаяние дори когато печелят избори.
Истинската идеология на бившите приятели на Епълбаум е в тяхното възмущение от хора като нея. Възмущението от либерализма в страни като Полша е недоволство от космополитните местни елити, от онези, които говорят чужди езици, които са се превърнали в част от глобалния елит и мислят посткомунистическия преход за успех. По сходен начин в страни като Полша новият антисемитизъм е насочен не толкова срещу малцината останали там евреи, колкото срещу поляците, които се срамуват от полския антисемитизъм. Антилибералните интелектуалци само маскират своето възмущение като идеология.
Историята на антилиберализма на бившите приятели на Епълбаум не обяснява напълно възхода на Тръмп или Брекзит, но има ключово значение за разрушаването на демократичния морален консенсус отпреди 1989 г. Тя обяснява превръщането на демокрацията в страни като Полша, САЩ, Великобритания и Испания в гражданска война, която се води с думи и бюлетини.
Една добре известна гравюра на френския художник Луи Мари Босредон от 1848 г., годината, в която Франция приема всеобщото избирателно право за мъжете, показва двойствеността на ранната европейска демокрация. Тя изобразява работник с пушка в едната ръка и бюлетина в другата: куршуми за враговете на нацията и бюлетини за класовите врагове. За новите нелиберали истинската битка е войната срещу политическия опонент. Според това разбиране за електоралната политика като гражданска война, водена с бюлетини, присъщо за политици като Мария Шмид, всяка критика към собствената страна е равнозначна на предателство.
Свидетели сме как в страни като Полша и САЩ демокрацията на гражданите е заменена от демокрация на феновете. Ако за либералния гражданин готовността да се посочат и поправят грешките на собствената партия е знак за най-висока лоялност, то лоялността на феновете е ревностна, необмислена и неотстъпчива. Запленените фенове с изключени критични способности имат централно място в разбирането на популистите за политиката като игра на лоялности: техният възторг е израз на чувството им за принадлежност. Доверявай се, но проверявай, се заменя от простото обожание. Всеки, който отказва да аплодира, е предател, а всяко излагане на факти се превръща в декларация за принадлежност.
Когато участниците в политиката станат фенове, тяхната основна цел е да се уверят, че опонентите им никога няма да дойдат на власт. Популистите насърчават това мислене, а в своя най-романтичен стремеж децата на 1989 г. съумяват да го възпроизведат.
Опитвайки се да осмисли настоящия „исторически момент на нелиберализма“, Епълбаум определя изборите, пред които са изправени днешните интелектуалци, като онези, пред които са били изправени интелектуалците във Франция по време на аферата Драйфус – националисти срещу космополити, демократи срещу авторитаристи. При такова рамкиране на проблема може да се почувства носталгията на децата на 1989 г. по илюзорната морална яснота на Студената война. И макар тази рамка да има мобилизираща сила и да дава усещане за цел, тя размива основното предизвикателство, пред което е изправен днешният западен либерализъм – как да се поддържа западният универсализъм, когато силата на Запада е в упадък. Ще остане ли Западът верен на свободния пазар, ако незападните икономики станат по-конкурентоспособни? Ще остане ли Западът верен на свободните избори, ако те доведат на власт антизападни режими? Дали демократичната политика на мнозинството, провеждана от лидери като Орбан, е антидемократична, или това е тъмната страна на демокрацията, за която ни е неудобно да говорим?
Докато Епълбаум дописва своята книга, COVID-19 зарази света с крайна несигурност. Разграничението между демократичните и авторитарните режими вече не е така отчетливо. По думите на политическия философ Дейвид Рънсиман: „При извънредно положение демокрациите разкриват общото между себе си и останалите политически режими: и при тях политиката в крайна сметка е свързана с властта и реда“. Тази нова криза не успя да обедини поляризираните общества. Дори ги поляризира още повече. Пандемията се превърна в трансформиращ момент – може би толкова трансформиращ за международната система, колкото и краят на Студената война. Но има и разлика: през 1989 г. интелектуалците имаха илюзията, че знаят в каква посока е поел светът. Сега тази илюзия е мъртва.
Пандемията даде да се разбере, че връщането към идеалите от 1989 г. не може да бъде отправна точка, когато става дума за реформиране на света. В този смисъл страстната защита на либерализма от страна на Епълбаум е най-силна, когато тя признава, че либералите трябва да са готови да го преоткрият. А това трябва да започне с поставянето под въпрос на някои от самоочевидните истини на 1989 г.
Англоезичната версия на текста е публикувана във foreignpolicy.com.
„Портал за култура, изкуство и общество", 03.10.2020