Демокрацията е управление, основано на народния суверенитет или на волята на народа. Както при индивидите, така и при народа като цяло обаче, трябва да има и има разлика между осмислена воля и мнение по даден въпрос. Всеки може да има мнение по всеки въпрос, но това не означава, че когато дойде време за вземане на решение, това мнение става меродавно. Когато ходим на лекар или на сервиз за колата, отиваме там със собственото си мнение, но ако човек не е лекар-специалист или автомонтьор, би било глупаво да настоява това мнение да е решаващо. В сложните модерни общества всеки, включително народът, има нужда от позоваване на авторитети в определени ситуации – никой не е специалист по всичко.
Съвременната демокрация отчита този проблем и затова е измислила партиите и народните представители. Те са тези, които отсяват народната воля от многообразното и разнородно народно мнение. Това е огромна отговорност, защото означава, че политиците в определен момент действат и трябва да действат срещу общественото мнение. За целта обаче те трябва да се ползват с авторитет – тоест с доверието и уважението на хората. Народът трябва да е убеден, че неговите представители ще вземат решение в негов интерес, дори и това решение да се различава от общественото мнение в дадения момент.
Кризата на доверието
За съжаление съвременната ситуация се характеризира със сериозна ерозия на доверието в институциите на представителната демокрация. У нас, например, доверието в Народното събрание през последните десет години се колебае между 10-20% с два изолирани „пика” до около 30% през 2009 г. и 2017 г.[i] Така погледнато, огромното мнозинство от хората всъщност нямат доверие на своите представители. Подобна е ситуацията не само у нас, но и в утвърдените западни демокрации. Това, което е по-специфично за България и Източна Европа, е, че при нас недоверието в експертни, независими органи като съд и прокуратура е също толкова и дори по-голямо, от това в политическите органи – тоест българите и тях ги възприемат като политизирани, а не като неутрален арбитър в спорове.[ii]
Всъщност голямата новина от последните десет години е, че единственият политически субект, който е запазил високото си доверие у нас, е ЕС: днес доверието в него е, точно каквото е било през 2009 г. – около 60%. Като оставим това изключение настрана, очевидно е, че българските политици действат при много ниско доверие към себе си. Има временни народни любимци, разбира се. През 2009 г. Бойко Борисов започва премиерската си кариера с близо 70% доверие, но то спада до около 40% през 2010 г. и от 2012 г. се колебае около и малко над 30%.[iii] Президентът Радев също стартира високо с около 60% през 2017 г., но това доверие е вече ерозирало до към 50%, макар че президентската институция не е въвлечена във всекидневната политика у нас и „разомагьосването” при нея е по-бавно.[iv]
Популистката иновация
Дилемата на политическите партии в настоящата ситуация е следната: как да печелят гласовете на хората, при положение, че те не им вярват по принцип. Как да победиш на избори, когато нямаш институционален авторитет?
Партиите, разбира се, бързо се адаптират към средата. Единият отговор на институционалното недоверие е вече (малко парадоксално) традиционен – търсене и намиране на харизматични личности (по Макс Вебер), които омагьосват публиката с изключителните си способности. Или поне отговарят на масовите фантазми за авторитет. Един бегъл поглед на българската реалност би установил, че тези фантазми включват генералска униформа, мачо излъчване, гола глава, тарикатско-простонароден-уставняшки речник (и женските еквиваленти на тези качества).
Истинската иновация от последните години не е в даването на път на персоналната харизма (която винаги е била част от политиката), а в институционализирането на популистката партия като алтернатива на статуквото. Популистката партия има наглед парадоксална стратегия – тя съзнателно се отказва от своя авторитет и „признава” пред електората, че на политиците и представителството не може да се има вяра по принцип (доколкото те са „елит”). Популистката партия изоставя амбицията да налага своя „идеология” на електората и обещава да следва неговото мнение – каквото и да е то. Всъщност, съвременният популизъм може да се сведе до следните две твърдения:
- – Мнението на хората е абсолютно меродавно и политикът не трябва да се отклонява от него по каквито и да е причини;
- – Популистката партия/политик скъсяват времето, което се изисква, за да се превърне мнението на хората в политическо решение. Тази партия действа всъщност като медия;
- – Тя отразява и излъчва в директен ефир народното мнение, като обещанието е то да се облече почти мигновено в официални решения.
Президентът Тръмп в САЩ е добър пример за електорален успех на популистката стратегия. Със своите туитове – дори през нощта – той действа като индикатор за пулса на общественото мнение. С желанието си да защитава крайни възгледи той дава всекидневни „доказателства”, че ще следва общественото мнение, накъдето и да тръгне то.
И наистина, съвременната политика се изпълни с партии, защитаващи открито хомофобски, ксенофобски и дори расистки възгледи. Това не означава задължително, че лидерите на тези партии са хомофоби и ксенофоби – с радикализма си те демонстрират, че са готови да следват народното мнение, където и да ги отведе то.
Накратко, популистката партия е иновация, която редуцира народната воля до народното мнение. Партиите – поради липса на доверие в тях – тържествено се отказват от ролята си да образоват народа и да го водят към разбирания, които се отличават от разпространените мнения. Тоест партиите обещават да не се отклоняват от общественото мнение, каквото и да е то.
Българският политически пейзаж е изпълнен с такива партии. Идването на Царя на власт през 2001 г. даде началния гонг на популистката вълна, която ескалира със създаването на ГЕРБ и различните „патриотични” формации от рода на „Атака“. При Корнелия Нинова БСП също смело се трансформира в популистки играч, като демонстративно изостави социал-демократическата идеология на ПЕС с оправданието, че „народът иска друго”.
Цената на популизма
Проблемът с популисткия обрат е, че една държава не може да се управлява, ако не се прави разлика между обществено мнение и осъзната народна воля. Или може, но ще се управлява лошо. Брекзит е драматичен пример за управленските проблеми, до които се стига в желанието на партии и политици да следват моментните обществени нагласи и настроения. Преди три години британците гласуваха с 52% на 48% в полза на излизането от ЕС. Днес сигурно биха гласували по друг начин. Каква е народната воля и какво е общественото мнение по този въпрос? Теоретичните и практически трудности, които Брекзит повдига, илюстрират графично дилемите пред популистката политика и високата ѝ потенциална цена за обществото.
Нека оставим Брекзит на британците, обаче, и да се фокусираме върху разминаването между обществено мнение и народна воля у нас през 2018 г. Ще използваме някои от най-знаковите събития и скандали през годината, за да дадем плът на тезата, че безкритичното следване на общественото мнение може да излезе скъпо на обществото.
1. Северна Македония
Ако Ципрас следваше общественото мнение в Гърция, той не би трябвало да одобри договора от Преспа и новото име на Република Македония: 70% от гърците бяха против. Като рядка проява на лидерство и отговорност, той взе решение, което бе по-добро за всички, но се различаваше от общественото мнение в Гърция. Ципрас всъщност извървя много сериозна еволюция от популисткото начало на Сириза и референдума за еврозоната от 2015 г. В последвалите години той взе много непопулярни мерки, но стабилизира икономически страната си – ярък пример за добро управление.
Българското правителство по този въпрос също зае отговорна позиция и подкрепи Македония по пътя ѝ към НАТО и ЕС. Малцина биха спорили, че тази позиция се отклонява от българския интерес. Но тя определено беше различна от общественото мнение. На въпрос „Вие лично съгласни ли сте, или не сте съгласни Република Македония да смени името си на Република Северна Македония?“, 39% изразяват несъгласие, а само 26% подкрепят (останалите нямат мнение).[v] Изследването е проведено през август 2018 г.
2. Козичките на баба Дора
Друг пример на драматично разминаване на действието на държавната власт и общественото мнение беше скандалът с предотвратяването на чумата по животните в Странджа. Унищожаването на видимо здрави животни е винаги непопулярно и може лесно да породи силни обществени емоции. Но за съжаление то понякога е необходима мярка за предотвратяване на разпространението на опасни зарази. Чисто икономически, то също се налага, за да се избегне забраната за износ на животни от страната и сериозни загуби за стопанството като цяло.
Общественото мнение в разгара на скандала по въпроса с действията на институциите обаче беше категорично срещу убиването на животни от заразения регион: 59% не одобряваха тяхната работа.[vi] Добре все пак, че това мнение не спря предприемането на необходимите мерки.
3. Истанбулска конвенция
Горният пример демонстрира един допълнителен проблем с популистките обещания за следване на общественото мнение, каквото и да е то. Допускането при това обещание е, че нагласите на хората се формират независимо от позициите на политическите партии, а те просто изразяват и следват тези нагласи. Много често, ако не винаги, тези нагласи обаче се влияят и се формират и от партийните позиции. Ако основна партия като БСП например, не беше скочила в защита на козичките на баба Дора, обществените настроения сигурно щяха да бъдат други по отношение на борбата с чумата в Странджа.
Същото може да се каже и за станалата нарицателна Истанбулска конвенция срещу домашното насилие. В крайна сметка общественото мнение се раздели на 19% подкрепящи приемането ѝ и 58% против. При привържениците на ГЕРБ обаче по-голям процент – около 1/3, подкрепяха приемането на конвенцията.[vii] Една от хипотезите е, че ГЕРБ са по-либерални (по-млади, по-градски, по-богати, по-образовани, което може да обясни по-толерантната им позиция). Другото обяснение на този факт е, че първоначалната позиция на ГЕРБ бе в полза на конвенцията. Второто обяснение демонстрира как партийните решения влияят на позицията на симпатизантите им.
Като цяло Истанбулската конвенция е всъщност казус, при който българският политически елит се плъзна популистки по следване на присъщите за всяко едно общество хомофобски нагласи и настроения и широко-разпространени недоверия към сексуалните малцинства. (Куриозното е, че тези нагласи бяха използвани, за да се саботира документ, който всъщност засяга периферно сексуалните малцинства, само доколкото изисква те да не се дискриминират, когато се предприемат мерки срещу домашно насилие.)
Фоновите нагласи на обществото бяха следните: 57% от българите биха „имали нещо против” децата им да са с нетрадиционна ориентация и само 20% не биха „имали нищо против”. [viii] Това е разбивка, която е „нормална” и сходна с тази на общества от Източна Европа. Българите в това отношение едва ли сме по-консервативни от турци, гърци, македонци и сърби. Само ние обаче отхвърлихме Истанбулската конвенция, а всички останали изброени я одобриха. Което показва, че решението у нас е плод на партийни стратегии и на факта, че основна партия като БСП зае силно консервативна позиция (а ГЕРБ в последствие я последва). Българите не са по-консервативни от турците, но партиите у нас – куриозно – са станали такива в определено отношение, уж следвайки общественото мнение. Накратко, конвенцията стана жертва на инструментализацията на фонови хомофобски нагласи с цел политическа мобилизация на електорат.
4. Скрипал
Скандалът с отравянето на бивш руски агент във Великобритания пък е друг добър пример на партийна злоупотреба с общественото мнение. Днес малцина се съмняват в случилото си: руските агенти, извършили отравянето, бяха разкрити, показани и дори служители на руското военно разузнаване бяха наказани за грандиозния провал. Българското правителство обаче се солидаризира с руската позиция по скандала, според която „нямаше достатъчно доказателства” за руско участие в отравянето. По този начин всъщност не се доверихме на Великобритания – наш партньор в НАТО и ЕС.
За тази си позиция политиците се скриха зад общественото мнение. В разгара на скандала се пуснаха проучвания, че 33% вярват на Русия, а само 12% на Великобритания. Решение за факти не може да се взема на база на социологически сондаж, обаче.[ix] Партиите имат отговорност да търсят и да отстояват истината, дори когато тя е непопулярна. По този казус българските партии се провалиха и се скриха зад общественото мнение.
5. Сделкaта с ЧЕЗ и АЕЦ „Белене”
Като цяло общественото мнение не бива да бъде водещо по силно експертни, фактологични въпроси. Смислено е хората да бъдат питани дали са „за”, или „против” по ценностни въпроси: например ядрената енергетика по принцип. Но не е смислено те да бъдат питани дали конкретен проект като АЕЦ „Белене” ще бъде печеливш или не. Дори и 90% да кажат, че той ще е печеливш, това не е никаква гаранция за истинност, а най-вероятно ще е отражение на общи политически пристрастия. Уви, в България сме имали подобни референдуми и е добре, че все пак те не са водили до окончателно решение по въпроса.
През 2018 г. имаше подобни казуси на експертно-политически решения – казусът с избор на изтребител за авиацията очевидно бе такъв. Тук ще разгледаме друг пример – скандалите около продажбата на електро-разпредилителното дружество ЧЕЗ, което в един момент за малко не стана собственост на неизвестната дотогава г-жа Гинка Върбакова – сравнително дребен български предприемач. По този повод проведени сондажи показаха, че 66% от гражданите предпочитат дружествата за енергоснабдяване, топлофикация и водоснабдяване да са частни и също така 66% не одобряваха отказа на държавата да закупи ЧЕЗ.[x]
Ако държавата бе тръгнала по общественото мнение, би трябвало да имаме доста сериозна кампания за национализация на цели сектори. Цената от гледна точка на обществения интерес от подобни действия би била много сериозна: много голям обществен ресурс би трябвало да се отдели, бизнес средата би се влошила, доверието на инвеститорите би се изпарило. Правителството в крайна сметка взе разумното решение.
Демокрация и отговорност
Анализираните примери от 2018 г. показват две неща. Първо, доброто управление изисква в определени моменти политиците да се отклоняват от общественото мнение. Второ, общественото мнение не се формира вън и независимо от действията на политиците, а често е негов продукт. В този смисъл една основателна критика срещу популистката версия на демокрацията е, че управлението не може и не бива да бъде просто следване на общественото мнение такова, каквото то е в даден момент.
Това не е критика срещу демокрацията изобщо. Народният суверенитет трябва да бъде уважаван. Това означава, че хората периодично гласуват за свои представители, които след това имат отговорността да вземат управленски решения в обществен интерес, дори когато те са непопулярни. Също така хората могат да изразяват мнението си и на референдуми – било то консултативни или задължителни. Това мнение не снема отговорността на партиите да отстояват обществения интерес, обаче. Добрата демокрация функционира не чрез политици „ветропоказатели”, които следват всеки повей на обществените нагласи. Тя изисква и етика на отговорността (по Макс Вебер), загриженост за резултата от едно или друго действие.
Нещо повече, илюзия е да се мисли, че партиите и политиците просто „отразяват” общественото мнение, както твърди популистката теория и идеология. Политиците са тези и които формират волята на народа. Те не могат да изоставят тази си функция, макар че често се „крият” зад общественото мнение и си измиват ръцете с него.
Популисткият обрат и популистката партия като иновация са адаптация – и то електорално успешна адаптация – на партиите към среда с ниско доверие. Но ако тази адаптация доведе до пълно изоставяне на образователните функции на политическите партии и до раздухване на илюзиите, че политиците просто следват общественото мнение, доброто управление със сигурност ще пострада. Ще пълзят зарази по животните, а държавите ще избиват историческите си комплекси и предразсъдъци в международните си отношения. Демократично избраните политици имат отговорност да избягнат подобни резултати. В определени моменти те би трябвало да спасяват демокрацията от общественото мнение, колкото и парадоксално да звучи това.
_______________________________
[i] Всички данни в този текст са от годишния обзор на Галъп Интернешънъл, България “Политически процес и общественото мнение в България през 2018 г.”, Сиела, София, 2018. стр. 22.
[ii] Стр. 43-45.
[iii] Стр. 29.
[iv] Стр. 38.
[v] Стр. 162.
[vi] Стр. 151.
[vii] Стр. 136-137.
[viii] Стр. 137.
[ix] Стр. 186-187.
[x] Стр. 141-143.
„Портал за култура, изкуство и общество", 02.02.2019