Националният ни празник винаги дава повод за размисли по отношение на ролята на Русия в българската история. Тази роля има своите фенове и опоненти от XIX век насам: поради това тя или се преувеличава мощно, или се неглижира драматично като обратна реакция. Интересното е, че не става дума просто за спор за факти, повечето от които са вече добре известни. Политическото значение на този „исторически” дебат е, че в него като че ли се сблъскват две идеи, две програми за развитието на България, които вече свикнахме да наричаме проевропейска и проруска. От гледна точка на този сблъсък България е съдбовно разположена, разполовена между Русия и Европа. А при такъв „екзистенциален” избор – който е с характеристики на трагична дилема – винаги нещо от голяма ценност се губи. Изборът на София става като изборът на Софи от едноименния роман на Стайрън: да спаси едно от децата си и да обрече другото на гибел.
Този екзистенциален разказ има силно политическо послание. То е, че София по-добре изобщо да не избира – тя трябва да остава винаги между двата полюса на своето фатално привличане, да е посредник, момиче за свръзка между Европа и Русия. Този разказ има и днес много почитатели, особено след възраждането на „патриотичните” и „русофилските” политически сили: от тези, които виждат България в Евразийския съюз, до тези, които се надяват, че по хрушчовски ще тропат с обувката си по масата на Европейския съвет.
Този русофилски ренесанс се посреща параноично от проевропейската част от публичността, която започва да вижда руски заговор във всяка родна неудача. Вярно е, че подобна параноя днес има дори в САЩ: но това едва ли е достатъчно извинение поне за част от напълно суверенно генерираните ни неудачи.
Разказът за съдбовната раздвоеност на България, колкото и убедително да звучи, е всъщност една измислица, фаталистичен мит, с който редовно се е злоупотребявало с политически цели в една или друга посока. Ние не сме „програмирани” да се колебаем между две начала. Ето няколко примера, които показват, че историята ни е била често насилвана, за да влезе в схемата на трагичната дилема между Русия и Европа.
МЕЖДУ ОСВОБОЖДЕНИЕТО И СВОБОДАТА
Не можете да освободите някой, който не иска и не може да бъде свободен: той вероятно ще се върне в затвора или ще си направи нов. Проруският разказ акцентира върху руската роля в освобождаването на България, докато проевропейският – върху готовността на българите да бъдат освободени. Двата разказа обаче всъщност не си противоречат.
Противопоставянето на Европа и Русия при освобождението ни е силно преувеличено. Възмущението от кланетата по време на Априлското въстание са били всеобщи в цивилизования свят и някакво решение (в посока на автономия) на българския въпрос е щяло със сигурност да има – Цариградската конференция го показва. Русия използва повода за успешната си война срещу Турция и се опитва да наложи изгоден за нея вариант с една голяма Сан-Стефанска България. Това е било ефектен дипломатически блъф, който поставя руската страна в изгодна преговорна позиция в Берлин: всъщност там крачката й към проливите бива легитимирана от Великите сили и неуспехът на Кримската война е окончателно компенсиран. Тоест Русия действа като част от концерта на Великите сили: прави „хуманитарна интервенция” с мандат от тогавашния „Съвет за сигурност” (с цялата некоректност на подобни сравнения).
От това 3 март не става по-малко значим ден за нас: на него България – след пет века – получава възможността си да бъде свободна и тя се възползва добре от нея. А това е напълно достатъчно основание за национален празник.
МЕЖДУ ЦАРЯ ОСВОБОДИТЕЛ И АБСОЛЮТНАТА МОНАРХИЯ
Освобождението не е еднократен акт обаче, защото свободата не е естествено състояние. Тя се нуждае от здрава институционална и ценностна рамка, за да бъде защитавана. Александър II дава свобода на крепостното население през 1861 г., но от роб до гражданин с политически права пътят се оказва доста дълъг. Всъщност доста по-дълъг от този в България, където с Търновската конституция всички мъже получават избирателно право през 1879 г. За сравнение, Великобритания постига същото през 1884 г.
Българите се оказват изключително подготвени за свободата си. Учредителното събрание създава монархия (както е задължено от Берлинския договор), но това е монархия, в която републикански по своя характер институции – Народното събрание на първо място – са замислени като основен център на власт. Нещо повече, отхвърля се Сенатът като инструмент за влияние на монарха върху парламента. Гърция е „освободена” още през 1821-29 г., но с подобна степен на свобода се сдобива едва след 1864 г. – дотогава тя е управлявана напълно автократично (от внесен от Германия владетел). В „свободна” Сърбия парламентът е повече или по-малко декоративен орган, няма всеобщо избирателно право и монархът назначава част от парламентаристите. В този смисъл Учредителното събрание е втора (политическа този път) Шипка, където народните представители юнашки удържат свободата срещу консервативните ветрове на времето.
Тук заслуженото трябва да се отдаде и на Александър II обаче, без чиято благословия България не би могла да се сдобие с либерална и демократична за времето си конституция. Все пак тя е била окупирана страна, цялата администрация е била под руски контрол и Русия е имала безспорен авторитет сред населението. Една дума на царя би била достатъчна, за да омаловажи ораторските еквилибристики на Петко Славейков и да направи така, че „консервативният вятър” да издуха и него, и останалите либерали. Вярно е, че Русия лобира за консервативен устав – изготвя такъв проект и официално стои зад него. Но фактът, че допуска той да бъде отхвърлен, е достатъчно показателен за желанието на Алексадър II да експериментира с „либерализация”. Всъщност нещо подобно тогава е на дневен ред и в самата Русия, където царят е „патрон” на сравнително плахи опити за конституционализиране и ограничаване на монархията. С две думи, Русия не е била ретроградната, консервативна сила, застанала на пътя на българската свобода в Учредителното събрание, а по-скоро доброжелателно я е окуражавала и следяла с любопитство „експеримента”.
След атентата срещу Александър II от 13 март 1881 г. синът му Александър III изоставя всички либерални планове в Русия и завива в силно консервативна, напълно автократична посока. На 27 април 1881 г. Търновската конституция е съответно суспендирана от княз Батенберг и военния министър Ернрот: на българския експеримент със свободата също е сложен край.
МЕЖДУ ОСВОБОДИТЕЛИ И ПОРОБИТЕЛИ
Слава Богу временно, защото българите отново се оказват доста подготвени за свободата си. Възстановяването на Конституцията, Съединението, войната със Сърбия, справянето с проруския преврат и драмите около напускането на Батенберг са истинският тест за политическа зрялост и независимост, който България издържа неочаквано добре. Всичко това става против волята на Русия и с цената на скъсване на отношенията с нея по времето на Стамболов. Изгрява и неговата звезда на макиавелистки и доста безскрупулен защитник на независимостта на княжеството. За което и заплаща с живота си. Изгрява и звездата на Каравелов обаче – истинския носител на демократични ценности в една не съвсем уютна за тях епоха.
Как Русия от спасител и освободител се превръща в основен враг на България? Отговорът е, че и самата Русия се променя през този период, става далеч по-ретроградна и консервативна – превръща се в отявлен и агресивен противник на свободата и във вътрешен, и във външен план. У дома, вместо контролирано да изпуска напрежението (стратегията на Александър II), тя започва да го нагнетява така, че то да избухне през 1905 г., а по-късно (и далеч по-трагично) през 1917 г.
Примерите могат да бъдат продължени. Но и тези са достатъчни, за да демонстрират, че историята на България не е заложник на желанието на Русия или друга велика сила. Дори когато българската армия е била ръководена от руски офицери, родните политици са намирали начин да отстояват свободата и независимостта.
Имало е наистина безнадеждни моменти, като налагането на комунизма след 1944 г., срещу което България трудно е могла да се противопостави. Но дори и в тези моменти много собствени български решения са били ключови за последвалата „неизбежност” (присъединяването към Берлин-Рим-Токио, войната срещу Великобритания и САЩ и т.н.). От тази гледна точка, разказът за България като фатално раздвоена между два полюса – Русия и Европа, е силно фаталистичен и е просто постфактум оправдание за български грешки. Например, ако днес поради собствена глупост се самоизолираме от интеграцията в ЕС, със сигурност ще се опитаме да се оправдаваме с „раздвоеността си” по отношение на Русия.
Вторият извод е, че и Русия, и Европа се променят и не стоят винаги и съдбовно зад едни и същи идеи. Една е била националистическата Европа от 30-те години на ХХ век, друга е интегрираната поствоенна Европейска общност. Една е Европа на Меркел и Оланд, друга би била една Европа на Льо Пен, Фарадж и Орбан. Русия също не може да се интерпретира като изконно и извечно консервативна и автократична. В крайна сметка битката за свободата и там не е съвсем исторически загубена.
Трето, и свързано с предходното, утвърждаването на свободата не може да бъде сведено до геополитика: дали си с НАТО и ЕС, или с Русия. Вярно е, че в момента членството ни в двете организации е същностно за свободното ни развитие и никакво отстъпление от него не бива да се допуска. Добре е, че и БСП и Радев говорят по този начин (макар и да има известни съмнения в искреността на изказаните намерения). Но не можем да очакваме, че другите ще ни гарантират свободи, които самите ние не ценим. В крайна сметка „чистата и свята република” е общо дело – res publica: тя не е спусната отгоре или отвън заповед. Не може да бъде освободен този, който не иска да е свободен.
Четвърто, историята на страната ни показва, че по-малките държави винаги изпитват влияния от по-големите. Ако международните отношения са анархия, в която властва законът на джунглата, по-силният ще взема своето. Затова българският интерес е да има здрави наднационални споразумения за равнопоставено третиране на държавите. ЕС е най-напредналата в света форма на такова споразумение и затова е от наш интерес да сме нейни членове. И да участваме в нейното укрепване, особено сега, когато тя е подложена на сериозен натиск от своите опоненти. Русия на Путин днес е избрала друг път – тя предпочита раздробена Европа, с малките парченца от която тя ще може лесно да преговаря от позиция на силата. И затова днес интересите ни няма как обективно да съвпаднат: като сме поотделно, България плаща най-висока цена за газа, например, а би плащала колкото и Германия, ако се договаря с Русия съвместно с останалите от ЕС.
Всички тези точки не могат да бъдат сведени до някакво племенно, родово противопоставяне между Изток и Запад, между Русия и Европа. Вулгарното представяне на дебата като спор между еврогейове и православни талибани цели точно това – да се етнизира проблема, да се вкара във фаталистичния светоглед на сблъсък между племена, поне едното от които трябва да си отиде.
Изборът на Софи е фатален избор, защото тя е била в концлагер – еманацията на етнополитиката в модерността. София, за разлика от нея, вече не е нито в лагер, нито в концлагер, затова може да отстоява свободата си така, както е доказвала, че може да го прави.
„Портал за култура, изкуство и общество", 04.03.2017