Когато не може да си обясните защо хората действат по определен начин, най-лесно е да убедите себе си, че те не знаят какво правят. Така реагират европейските политически, бизнес и медийни лидери на популистката вълна, заливаща Стария континент. Изумени са, че много от техните сънародници гласуват за безотговорни демагози. Не могат да разберат причината за гнева срещу меритократичния елит, символизиран в най-голяма степен от образованите и компетентни еврократи в Брюксел.
Защо „класите, които се издигат с изпити“ предизвикват толкова силно възмущение във време, когато сложността на света предполага, че обществото ще има най-голяма нужда от тях? Защо хората, които се трудят усилено, за да могат техните деца да завършат най-добрите университети в света, отказват да се доверят на онези, които вече са ги завършили? Как е възможно някой да се съгласи с Майкъл Гоув, британски политик от лагера на Брекзит, който казва, че на хората им е „омръзнало от експерти“?
Сякаш изглежда очевидно, че меритокрацията – системата, при която водещите позиции се заемат от най-талантливите и способните, най-добре образованите и най-добре представящите се на изпитите – е по-добра система от плутокрацията, геронтокрацията, аристокрацията, вероятно дори от управлението на мнозинството, сиреч от демокрацията.
Меритократичните елити в Европа обаче са мразени не само заради тесногръдието и глупостта на популистите или заради объркаността на обикновените хора.
Майкъл Йънг, британският социолог, който в средата на миналия век създава термина „меритокрация“, нямаше да се изненада от това развитие на нещата. Той пръв обясни, че макар „меритокрация“ да звучи привлекателно, за повечето хора меритократичното общество би било катастрофа. Меритокрацията ще роди общество на егоистични и арогантни победители, както и на гневни, и отчаяни губещи. Триумфът на меритокрацията, предрича Йънг, ще доведе до изчезването на политическата общност.
Меритократите са тъй непоносими за своите критици не толкова заради успехите си, а заради твърдението си, че са успели, защото са работили по-усилено, защото били по-квалифицирани от останалите и защото са издържали изпити, на които другите са се провалили.
Парадоксът на настоящата политическа криза в Европа е в това, че елитите в Брюксел предизвикват възмущение със същото, с което най-много се гордеят: заради техния космополитизъм, устойчивост на обществен натиск и мобилност.
В Европа меритократичният елит е елит от наемници, не много по-различен от елитните футболисти, които се продават между най-успешните клубове на континента. Успешните холандски банкери се местят в Лондон, а компетентните германски бюрократи заминават за Брюксел. Европейските институции и банки, подобно на футболните клубове, харчат огромни суми, за да вземат най-добрите „играчи“. Обикновено системата предполага победи на терена или в заседателната зала на Централната банка.
Но какво се случва, когато тези отбори започнат да губят или икономиката забави ход? Феновете им ги напускат. Това става, защото извън победите нищо друго не свързва „играчите“ и техните фенове Те не са от един квартал. Нямат общи приятели или пък споделени спомени. Много от играчите дори не са от същата страна, от която са отборите им. Може да се възхищавате на наетите „звезди“, но няма причина да ги съжалявате.
Самите меритократични елити настояват, че успехът извън родната им страна е доказателство за техния талант, ала в очите на много хора тяхната мобилност е причината на тях да не може да се има доверие.
Хората се доверяват на своите лидери не само заради тяхната компетентност, но и заради смелостта и посвещението им, както и защото вярват, че водачите им ще останат при тях и във време на криза, а няма да се качат на хеликоптера от аварийния изход. Парадоксът е в това, че тъкмо конвертируемата компетентност на настоящите елити, фактът, че те са еднакво квалифицирани да ръководят банка в България или в Бангладеш, да преподават в Атина или в Токио, ги прави подозрителни за останалите. Хората се опасяват, че във време на проблеми меритократите ще решат да напуснат, вместо да споделят цената на оставането.
Затова и не може да бъде изненада, че лоялността – и то безусловната лоялност към етническите, религиозните или социалните групи – е в сърцето на новия европейски популизъм. Популистите обещават да оценяват хората не само въз основа на техните качества. Обещават солидарност, не задължително справедливост.
За разлика отпреди век днешните популистки лидери не говорят, че ще национализират индустрии. Днес те обещават да национализират елитите. Не обещават на хората да ги спасят, а да останат при тях. Обещават да възстановят националните и идеологическите ограничения, пометени от глобализацията. Накратко, популистите обещават на избирателите си не компетентност, а близост. Обещават да възстановят връзката между елитите и народа. Мнозина в Европа днес намират това обещание за привлекателно.
Американският философ Джон Ролс изразява мнението на много либерали, когато казва, че да си губещ в меритократично общество не е чак толкова болезнено, колкото да си губещ в едно явно несправедливо общество. Според неговата концепция честността на играта ще компенсира и успокои хората, които не са успели. Изглежда, поне днес, че големият философ е сбъркал.
Англоезичната версия на текста е публикувана в The New York Times.
На главната страница: Рене Жулиен, Егерии, Европейска комисия в Брюксел.