Ценностите на българина бяха проучени наскоро и като че ли всички останаха разочаровани от тях. Агенция „Тренд” излезе с резултатите от любопитно допитване, поръчано от Институт за десни политики, според което българинът – най-общо казано – не цени особено демокрацията и правовата държава, мрази бежанците, ромите и богатите, и иска безплатно образование и здравеопазване. Един от изследователите описа родната ценностна палитра като „каша със социалистически привкус”[i]. Други отбелязаха, че българинът не е точно либерал, ама не е май и консерватор. Трети пък направо се затюхкаха, че с такъв материал не е чудно, че сме на този хал.
Този текст цели да внесе успокоене: българите са абсолютно нормални и нищо драматично лошо не им се е случило наскоро. Просто критиците имат необосновани или прекалено високи очаквания и претенции към тях.
ЛИБЕРАЛ ИЛИ КОНСЕРВАТОР?
Възложителите на изследването сигурно са се надявали от него да блесне ясен консервативен ценностен профил, който да обоснове траен и принципен политически завой към „патриотично-дясното”. В крайна сметка на много места в Европа и извън нея „патриотичният консерватизъм” печели гласоподаватели, което може би означава определено ценностно преобръщане на обществата.
Поне в български контекст може да се каже, че тази хипотеза беше разбита на пух и прах. Вярно е, че българите най-високо ценят семейството (46%), но също така 77% са срещу забраната на аборта и едва 53% държат на брака. Почти равен процент (38 и 37%) ценят сигурността – традиционен консервативен маркер и човешките права – едно от знамената на либерализма. 62% от хората заявяват, че вярват в Бог, но почти толкова – 58%, не смятат, че религията е нещо особено важно в живота им. Същият процент – 60%, са убедени, че религиозни институции не трябва да играят роля в управлението на страната.
По отношение на малцинствата българинът изглежда е либерал спрямо турците и консерватор (да не кажем расист) спрямо ромите, бежанците и гейовете.
Малка утеха за консервативните идеолози може би идва и от високия процент „нежелание за допускане” на бежанци и икономически мигранти в страната (84% и 82% съответно). Също така огромни мнозинства не приемат еднополов брак (75%) и легализация на марихуаната (72%) и проституцията (69%).
Тук добрите ценностни новини за консерваторите приключват и българинът започва да се представя в изразена етатистко-социалистическа светлина. Над 90% смятат, че образованието и здравеопазването трябва да са безплатни. 86% са убедени, че държавата трябва да им намери работа. 44% намират, че държавната намеса в икономиката е нещо добро и само 6% смятат пазарната икономика за ценност. Почти мнозинство от хората (49%) са убедени, че в страната не може да се забогатее с труд и т.н.
И за капак, българинът е с прогресивистки разбирания – 63% приемат новите технологии за нещо добро.
В този смисъл всеки, който се е надявал че „Бог, пазар и отечество” ще определят профила на избирателя, сигурно е останал много разочарован.
ОГРОМНОТО МНОЗИНСТВО НА НЕИДЕОЛОЗИТЕ
Всъщност тези резултати нито са неочаквани, нито ни казват нещо ново или тревожно. Всяко общество е съставено от хора, които в огромната си част нямат някаква специфична идеология – било тя консервативна, либерална, социалистическа или друга. Едва около 3-4% от гражданите са хора с разпознаваема идеология, които държат на вътрешната кохерентност и съвместимост на своите възгледи.[ii] Грешните допускания, които са развенчавани от множество изследвания не само у нас, но и в САЩ, и Западна Европа, са обикновено следните:
1. Хората имат възгледи, които не са вътрешно противоречиви. Както у нас около 2/3 от обществото вярва, че Бог съществува и че религията не е важна част от живота, така и на други места подобни противоречиви схващания характеризират мнозинствата. Ако сте професор по логика или брачен консултант, сигурно ще се възмутите, ако някой хем слага семейството на първо място, хем твърди, че бракът не е особена ценност за него. За много от останалите статистически единици, тези твърдения ще са точно описание на всекидневието им.
2. Мненията на хората са устойчиви и не се променят от формулировката на въпроса. Американски изследователи още през 70-те години открили, че ако се зададе въпрос: „ще позволите ли на комунистически активист да изнесе реч”, 2/3 отговарят с „не”. Но ако зададете въпроса: „ще забраните ли изнасянето на реч от комунистически деец” – само една четвърт отговарят положително. По същия начин през 1991 г. две трети от американците са „желаели употребата на военна сила”, но под една трета са искали „да се отиде към война” в Персийския залив. Тези разлики показват, че много зависи от „рамката” на въпроса и неговата формулировка. Например, ако нашите изследователите бяха питали: „ще забраните ли на бежанци и мигранти да влизат в страната” (вместо „трябва ли България да допусне”), отговорите със сигурност щяха да са с други проценти. А пък ако питането беше: „ще възпрепятствате ли бежанци да упражнят правото си на убежище”, мнозинството най-вероятно щеше да бъде различно.
3. Хората знаят в детайли как функционира държавата и икономиката. Може ли да искате безплатно образование и здравеопазване и много ниски данъци? Ако сте професор по икономика, ще се възмутите. Всички останали ще ви се чудят на акъла обаче. Хората в подобни допитвания изразяват предпочитанията и желанията си такива, каквито са: те не смятат, че е тяхна работа да предлагат и решения за осъществяването на тези желания. И в крайна сметка са прави – тези, които питат, да мислят как да ги изпълняват.
4. Хората имат достатъчно информация по въпросите, на които отговарят. От родното изследване излиза, че само 55% смятат демокрацията за добра форма на управление, но цели 67% са убедени, че изборите са най-добрият начин за излъчване на управляващи. 54% пък вярват, че за страната е добре властта да е разпръсната между много хора. Тези разминавания подсказват, че в главите на избирателите не може да бъде открита някаква стройна теория за демокрацията и разделението на властта, но такава не трябва и да се търси. Знанието на хората за политиката е минимално. През 1952 г. само 44% от американците са били способни да назоват поне един клон на властта; през 1972 г. само 22% са знаели нещо за „Уотъргейт”; през 1986 г. само 49% знаят коя е единствената държава, използвала ядрено оръжие и т.н. Подобни степени на незнание не са характерни само за американците – процентът на британците, например, които не знаят кой е премиерът им е също впечатляващ. Изследване от 2013 г. в Обединеното кралство показа, че 33% от хората вярват, че лордовете в Камарата на лордовете са избрани (което не е вярно) и ¾ от хората не знаят името на депутатa, избран от техния район (това на вниманието на почитателите на мажоритарната избирателна система).[iii] Също така 57% от британците през 2013 г. не знаят, че избират депутати в Европейския парламент (което отчасти изяснява и решението за Брекзит три години по-късно).
ОТГОВОРНОСТТА НА ПАРТИИТЕ И ПОЛИТИЦИТЕ
„Кашата” не е някаква българска характеристика, а е просто едно от условията на съвременната политика. В тази ситуация, трайните политически идентификации са не толкова „ценностните” нагласи на хората, а партийните им предпочитания. Партиите са инструментите, които улесняват и направляват политическия избор. Въпреки че като цяло избирателите имат ниско доверие в тях, парадоксалното е, че по принцип следват партиите като ориентири.
Като се има това предвид, особено важно е партиите да не манипулират избирателите, нещо, което за съжаление не може да бъде съвсем избегнато. С развитието на технологиите вече е възможно индивидуалното таргетиране на всеки избирател с картинки и реклами, които емоционално му влияят и заздравяват партизанската му идентичност. Дори Русия откри, че може да си играе по манипулативен начин с емоциите на американските избиратели чрез фейсбук и туитър. Сигурен съм, че на базата на настоящото изследване и у нас един куп „десни” специалисти вече умуват как да превърнат бежанската истерия и хомофобията в партизанско знаме. Видно е, че пенявенето и медийното нагнетяване на страхове в тази посока вече е проработило. Доколкото тяхното засилване ще е неизбежно, поне да не оправдават инженерството си с някакви извечни „ценности” на българина. Все пак става дума за същите хора, които се гордеят, че са спасили евреите си, нали?
Има и една друга група десни партии, които отказват да признаят реалността и продължават да възприемат избирателя като изключително образован и граждански ангажиран човек, на който могат да му се поставят сложни обществено-политически и дори управленски задачи. Като например самоорганизация в делиберативна партийна структура и постоянно участие в нея. Или непрекъснатото държане на властта под контрол чрез протести и гражданска мобилизация. От средите на тези партии идва и разочарованието, че изследването не рисува подобна картина на избирателя.
Посланието към тях е едно – хората са такива навсякъде и това не значи, че са непременно лоши.
_________________________________
[i] http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/10/30/3069077_cennostite_na_bulgarite_sa_kasha_sus_socialisticheski/
[ii] Данните за САЩ в статията са от Christopher Achen&Larry Bartels, Democracy for Realists, 2016, Princeton University Press.
[iii] http://www.bbc.com/news/uk-politics-22555659
„Портал за култура, изкуство и общество", 05.11.2017