Когато страните започнат да обмислят как и кога да сложат край на карантината, разнообразните подходи ще бъдат признак за оздравяването на политиката.
Това да правиш същото като другите, може да ти спаси живота. През 2015 г. въоръжени мъже от групата Ал Шабаб щурмуват университет в Кения. Взимат студентите за заложници и заявяват, че ще пощадят живота само на онези, които могат да докажат, че са мюсюлмани, като рецитират важен текст от Корана. Застреляни са всички, които не успяват.Една студентка-християнка вижда какво се случва с нейните състуденти и бързо запомня текста. Както посочва Мишел Бадeли в Имитатори и несъгласни, момичето „спасява живота си чрез социално образование, събирайки информация за изборите, които правят останалите, и последиците от тях“.
Тази логика под индиго обяснява централния парадокс в европейския отговор на епидемията от коронавирус. Кризата накара обществата да се затворят в национализма, вместо да си сътрудничат. Заедно с това правителствата проявяват неограничен ентусиазъм да копират един и същ пакет от политики за справяне със заразата – независимо че социалните традиции и състоянието на публичните здравни системи в отделните страни-членки на ЕС са твърде различни.
Защо правителствата, които нямаха желание да си сътрудничат в началните етапи на кризата, сега са толкова нетърпеливи да възприемат един и същ подход?
Отговорът може да се открие в ясното разграничение между политиката в момент на несигурност и политиката на риска, очертано от американския икономист Франк Найт в неговия труд от 1921 г. „Риск, несигурност и печалба“. Найт постулира, че макар бъдещето да е по принцип непредвидимо, рискът е все пак измерим. Той може да бъде преценен с помощта на данни, ако подобни ситуации са се случвали в миналото. Докато несигурността се отнася за последици, които не можем да прогнозираме или никога не сме наблюдавали.
Пандемията от Covid-19 бе такъв момент на неизмерима несигурност. В ранния етап на кризата, когато масовото тестване бе невъзможно, правителствата не можеха да преценят цената и ползите от политики като социалното дистанциране или икономическото затваряне. При такъв сценарий най-отговорното действие е допускането на най-лошото и взимането на решение, което в най-голяма степен спомага за избягване на опасността. Управлението на риска е обичайният бизнес на демократичните правителства. Докато справянето с несигурността е съвсем различна игра.
В контекста на тази несигурност правителствата трябва да бъдат готови да вземат извънредни мерки, дори и да не са сигурни, че те ще проработят. Същевременно те биха искали да избегнат действия, които могат да бъдат поставени под въпрос от гражданите, които добре знаят какво се прави в останалите страни. Да вършиш същото като другите се оказва от критична важност, за да успееш да убедиш обществото, че ситуацията е под контрол – както и да убедиш хората в необходимостта да си останат у дома, да носят маски, да затворят бизнеса си и търпеливо да спазват всички останали мерки.
Представете си за момент, че половината от страните в Европа бяха решили да наложат карантина, а останалите – да избегнат строгите мерки. Политическият натиск за смяна на курса върху правителствата и от двете страни щеше да е почти непоносим. Представете си също, че някои от демократичните правителства бяха въвели извънредно положение, а други – не, като същевременно оповестяват сравним брой на заразени и починали от вируса хора. В тези случаи различните отговори можеха да доведат до срив в доверието. Затова лесно може да се разбере защо правителствата в Европа бяха така силно мотивирани да копират политиките, възприети от страните, които бяха ударени първи от пандемията, дори и да не са били убедени, че това са възможно най-добрите подходи.
Сега шведското правителство е единственото в ЕС, решило да отхвърли политиката на „социално дистанциране“ и икономическо затваряне. И това е най-добрата илюстрация за риска пред несъгласните. „Хората започват да питат: „Да не би другите да са глупаци или параноици? Или Швеция бърка?“, казва Орла Вигсо, професор по кризисна комуникация в университета в Гьотеборг, пред Гардиън.
Ако сега шведските болници се окажат претоварени, а броят на смъртните случаи започне да нараства, правителството в Стокхолм ще плати по-висока политическа цена от своите колеги в ЕС заради несъгласието си с доминиращата гледна точка.
И макар че логиката под индиго работи добре, докато националните правителства не разполагат с надеждна информация за кризата с коронавируса и нейните ефекти върху икономиките, положението може скоро да се промени. Да се следва стадото, след като управляващите натрупат повече информация за разпространението на Covid-19 в собствените им страни (тоест в ситуация, в която неизмеримата несигурност бъде заменена от обикновения риск), би било грешка.
Щом стане въпрос да се решава кога и как нациите да започнат да разхлабват строгите ограничения и как да се обезщетят бизнеса и работниците ‒ а Франция, Испания и Италия вече обмислят тази възможност, тъй като заразените в тези страни започват да намаляват – разнообразието от срокове и подходи ще бъде признак за оздравяването на политиката.
Англоезичната версия на текста е публикувана във Financial Times.
„Портал за култура, изкуство и общество", 08.04.2020