Румен Аврамов
в. „Капитал”, бр. 26/ 29.06.2007
На 1 юли се навършват 10 години от въвеждането на валутния борд. Защо той се оказа толкова добър модел за България?
За успеха на ключови икономически решения е изключително важен изборът на удачен момент. В края на 1996 и началото на 1997 г. хиперинфлацията и финансовата криза бяха унищожили лева, всички опити за стабилизация се бяха компрометирали, имаше съвършено ясен знак, че предстои политическа промяна. Съчетанието на тези обстоятелства, както и заявената външна подкрепа от МВФ създадоха възможно най-подходящите условия за радикална подмяна на паричната система. Особено важен беше изборът (съвсем не очевиден през 1997 г.) на марката (еврото) за резервна валута. Въвеждането на борда е една от най-прозорливите, навременни и смислени стъпки в цялата история на българската икономическа политика. Припомням, че тя, както редица други полезни ходове в по-близкото и далечното минало, беше направена под натиск отвън. Стабилизиращият потенциал на паричния съвет бе използван пълноценно. А няколко години след 1997 г. все по-силно започна да се чувства и ефектът от бъдещото присъединяване към ЕС, който добавяше икономическа, финансова и политическа стабилност. Така България влезе в един по-скоро благоприятен стопански цикъл.
Докога валутният борд ще се пази в България?
Паричният съвет ще бъде запазен до влизането в еврозоната. Това означава, че няма да излизаме от фиксирания валутен курс, което би имало изключително негативни последици.
Влизането в еврозоната на практика е влизане отново в борд.
Не е точно така. От една страна, принудата върху българската икономика няма да бъде по-силна от упражняваната до момента. Влизаме в зона, където паричната политика се води не според ситуацията в една или друга държава, а с оглед осреднените индикатори за региона като цяло. Както и досега, ще трябва да следваме линия, която не противоречи на общата парична политика на ЕЦБ. От друга страна, като национална централна банка БНБ ще възвърне някои от функциите си, които престана да упражнява след 1997 г. Тя ще започне отново да рефинансира банки, да оперира на открития пазар. Но рамките на тези политики ще се задават не в София, а във Франкфурт.
Защо в ЕС, и по-специално ЕЦБ, не ни харесват особено и не позволяват България да влезе в ERM II, респективно в еврозоната?
Изразът не е "не позволяват". Те по-скоро играят на ръба на позволеното и използват всички възможни легални вратички, за да забавят този процес. Той обаче не може да бъде спрян, тъй като самият договор предполага, че всички страни с изключение на Дания и Англия в един или друг момент ще влязат в ERM II, а по-нататък (при изпълнение на критериите) - и в еврозоната. Изразяваните от ЕЦБ позиции са по-скоро резерви към евентуално скорошно присъединяване на България. Словения вече е вътре, това предстои да се случи с още 2-3 държави. Но за европейските елити еврозоната винаги е била възприемана като връх на интеграцията, място за най-успешните икономики. Там не се допускат държави с неукрепнала репутация, макар това, разбира се, да не се формулира директно. Очевидно е трудно да се приеме, че България с нейния най-нисък БВП/човек ще е сред първите влезли в най-елитния клуб на съюза. И още нещо - влизането в еврозоната означава участие във вземането на конкретни решения, които касаят най-богатите, мощни и влиятелни държави в ЕС. Тази възможност не се дава с лека ръка и веднага всекиму.
България отдавна е заявила позицията си, има и писмено споразумение на правителството с БНБ по стратегията за влизане в еврозоната. Ето защо това, че шест месеца след членството ни в ЕС все още не сме в ERM II, започва да притеснява. Фактът може да се тълкува не само като признак за желанието на ЕЦБ да бави процеса, но и като нерешителност на българските власти. В говоренето на нашите официални лица сроковете за влизане в еврозоната започват да се разтягат. В началото беше 2009-2010. След това се отиде към 2010-2012. Сега министърът на финансите вече споменава 2010-2015. За мен това е неприемливо далечен хоризонт, който размива целите. Отлагането във времето означава да се проиграят безспорните стратегически преимущества, които ни даде десетгодишното пребиваване в паричен съвет и които би следвало да се изразят във влизане, ако не с първата група държави, поне непосредствено след тях. Тук не става дума за нарушаване на маастрихтските критерии - при положение че тяхното изпълнение в обозримо бъдеще е възможно, нищо не би трябвало да ни спира. Правителството би следвало да е максимално твърдо в преговорите с европейските институции. Но то трябва да е безкомпромисно и "навътре" - цялата икономическа политика да бъде ясно и открито фокусирана около целта за влизане в еврозоната, което означава никакви отстъпки по доходите (каквато опасност виждаме в момента), никакво разхлабване на фискалната политика, максимално либерализиране на пазарите. Когато властта има мекушав образ и риторика, шансовете за приемане на еврото намаляват.
Имат ли основания опасенията на ЕЦБ по отношение на България?
Не мисля, че има непосредствени основания. Когато се говори за дефицита по текущата сметка, нека се припомня също, че всяко динамично развитие е неравновесен процес. Бързорастящата икономика е в известен смисъл жертва на собствения си успех - колкото по-бързо растеш, толкова по-уязвим ставаш към натрупващите се напрежения и към непредвидими събития. Добре известно е, че дефицитът е здравословен до момента, в който има приток по капиталовата сметка. Но тези потоци са капризни - всяко тяхно спиране или забавяне би се превърнало в сериозен проблем за икономиката. Такава е логиката на ЕЦБ и на всеки здравомислещ икономист. Неуправляеми рискове отвън са например затягане на световната ликвидност и съответно повишаване на лихвите, стагнация в Европа, та дори и политическата реакция на съседа (както в Естония) при бутане на (съветски) паметник. Но оттук да се прави изводът, че влизането на България в еврозоната трябва да се отлага, е напълно погрешно. Струва ми се, че логиката откъм ЕЦБ би трябвало да е тъкмо обратната - ако смятат една страна за потенциално уязвима и ако тя отговаря на критериите, по-доброто решение е тази икономика да бъде превантивно приютена в територия на стабилност, отколкото да бъде държана навън. Приемането на еврото не премахва всички рискове, а по-скоро трансформира едни рискове в други, но при всички случаи е по-разумно те да бъдат поети в рамките на еврозоната, отколкото да виси заплахата от девалвация на лева.
Какви са другите рискове от това забавяне?
Рисковете са за доверието в европейските институции като цяло. Политизирането на въпроса за влизането в ERM II е крайно нежелателно, но то се наблюдава. Такъв е прецедентът с Литва, която беше на косъм от изпълнение на маастрихтските критерии, но която беше отхвърлена с обтекаеми допълнителни формулировки. В същото време държави, които са допуснати до присъединяване към монетарния съюз, не изпълняват фискалните изисквания. Това усилва стария проблем за двойните стандарти в Европа.
Не сте ли станали по-голям оптимист през последните две години?
Не бих казал. Песимизмът ми почива върху по-глобални и върху исторически по-дълбоки причини. Той не изключва периоди на стабилно развитие в икономиката. Оценките ми се опират на по-дълги периоди и на мястото на страната - изоставала ли е, имала ли е шансове да изпревари някого... Песимизмът идва от това, че България не е променила своето относително място. Въпреки отделни периоди на стабилност, както например през последните 10 години, ние не сме се придвижили по-нагоре в скалата на благосъстоянието. Имаме растеж от около 6%, но това вече не е новина, защото с толкова растат и други държави в Европа.
Може ли да разясните разбираемо за читателите какво е "Комуналният капитализъм" - заглавието на току-що излязлата ви книга?
Комуналността е метафора, с която обобщавам всички онези сили, които подкопават възникването и функционирането на истински конкурентни пазари. Такива са държавата, колективистични форми, като например кооперациите, групови и престъпни интереси, политически кланове... Тези сили стесняват свободата на действие, пречат на изработването на перспективна предприемаческа стратегия. Секторите, в които можеш да се развиваш относително автономно, да растеш, без да се сблъскваш с непазарни ограничения, са били и продължават да са силно ограничени в България. Книгата се опира на подробен архивен материал от стопанската ни история, като действието на "комуналните" принципи е проследено в най-различни аспекти - банковата система, стопанската култура, идеологията, давала приоритет на държавно насоченото развитие, контактите с външните кредитори...
Колко време писахте тези 2200 страници в трите тома?
Започнах работа върху книгата още през 1995 г. Кръгът на доказателствения фактически и архивен материал се разширяваше постоянно. Писането, неколкократните допълнения и редакции отнеха 10 години.