Шести септември успешно измести девети септември в българския празничен календар. Всяко съвременно празнуване на Съединението е свързано с телевизионен парад на историци, които представят познати и непознати факти от септемврийските събития в Княжеството и Румелия от 1885 г. Научаваме какво се е случило в Пловдив, Варна и Голямо Конаре, къде е бил Князът и как е реагирал, кои са Чардафон и Джендо Джедев, как са ни подкрепили или не съвсем Великите сили, припомняме си вероломството на сърбите и пр., и пр. В този колаж от персонажи и драматични обрати до голяма степен се губи смисълът на събитието, което празнуваме обаче.
Разбира се, смисълът не може напълно да се загуби – винаги има негови остатъци или заместители. Например днес често се твърди, че Съединението е най-значимото ни самостоятелно постижение като народ, при което единни сме се противопоставили на Великите сили и сме постигнали добър резултат. Ако се замислим обаче, почти нито един елемент от горното твърдение – освен „значимия резултат” – не е верен. Първо, Съединението не е най-голямото ни постижение: истинското чудо е създаването и изграждането на модерна България, което постигаме като нация– от провинция на Османската империя за броени десетилетия ставаме част от Европа (а и днес отстояваме мястото си в в нея). И Учредителното събрание в Търново с приетата от него Конституция е символът на това ново, успешно начало. Второ, Съединението не е отменило или суспендирало партизанщината и политическия плурализъм у нас. Напротив, то е пример за ползата от сблъсъка на различни възгледи: как и кога да се случи, кой да е водещ в процеса, как да се подготви дипломатически и военно и т.н.
По всички тези въпроси е имало партизански препирни, имало е приети и отхвърлени позиции, победители и победени, обидени и наскърбени. В крайна сметка не бива да се забравя, че Съединението се случва в период, в който партийната състезателност и парламентаризмът се възстановяват след суспендирането на Търновската конституция. Трето, вярно е, че военно сме били единни в защитата на Съединението от сръбското нападение, но не е вярно, че обединението на България се е случило напук на волята на Великите сили. Без благосклонността на Великобритания, например, то не би било факт, поради сложните калкулации на Русия и Германия по това време. Но и Русия, и Германия в крайна сметка са решили да не се противопоставят военно на акта. Тоест Съединението – не толкова съзнателно, колкото като акт на сполучлива импровизация – се е случило на сравнително благоприятен дипломатически терен.
По тези теми може много да се говори и спори. Интересното е, че това не се случва, а непрекъснато в публичното пространство се бяга от смисъла към факта: предпочитаме да обсъждаме това какво е станало, отколкото това, какъв е неговият смисъл.
МАРКСИСТКИЯТ КОМПЛЕКС И ПРИМАТА НА 9-И СЕПТЕМВРИ
Съединението показва един сериозен дефект на отношението ни към историята: опитът да се забрави нейната нормативна страна. Да, фактите са важни за разбирането на миналото, но те често са факти за идеи, норми и ценности. Хората, извършили дадени дела, са вярвали в определени норми и са се чувствали длъжни да ги следват: тези норми и ценности са толкова важна част от историята, колкото и самите дела. В някакъв смисъл те са дори по-важни – те са смисълът, оправданието и поне частично мотивацията за това, което се е случило.
Българската историческа наука има разбираем комплекс от нормативните въпроси след 45 годишния си марксистки плен. До 1989 г. историческият материализъм беше общовалидната рамка, обясняваща смисъла на всяко историческо събитие. Затова и Съединението не беше особено важен елемент от българската история. От марксистка гледна точка водещото бе, че:
- в Съединението работническата класа не участва по запомнящ се начин;
- с него се създава по-голям пазар и възможности за капиталистическо развитие на България;
- местната буржоазия се оказва неблагодарна и прави опити да се противопостави на Русия, нашия славянски освободител;
- крайната цел на историята е обединението на световния пролетариат в една глобална съветска държава, в която комунизмът най-накрая побеждава. На този фон Съединението е второстепенен епизод;
Разбира се, българските историци от този период има с какво да се гордеят и малцина – може би никой значим историк – възприемат гореописаната марксистка рамка едно към едно. Тончо Жечев, Николай Генчев и мнозина други допринасят за разказването на българската история по начин, който не се вписва в тази идеологическа ортодоксия. Но дори тези историци нямат възможност да поставят въпроса за смисъла в друга, алтернативна нормативна рамка. Да покажат експлицитно, че други идеи, ценности и норми са задвижвали процесите. Тези други норми са само загатнати, намекнати, присъстващи са в контекста, но не са открито проблематизирани, анализирани и систематизирани.
Това премълчаване на нормативния въпрос продължава – с малки изключения – и до днес. То е особено видимо в преподаването на историята в училищата.
РАЗЛИЧНИТЕ СЪЕДИНЕНИЯ И ВЪПРОСЪТ ЗА СВОБОДАТА
Вече стана дума, че търсенето на смисъл може да стане само в някаква нормативна ценностна система. Марксизмът – като една такава ценностна система – представя Съединението в най-добрия случай като второстепенно събитие: 9-и септември от негова гледна точка е много по-важен от 6-и септември.
Днес обществото ни – в огромната си част – отхвърля този възглед и е склонно да обмисли превръщането на 6-и септември в централен национален празник. Тук няма да обсъждаме дали това би било оправдано, или не, а по-скоро ще отбележим извеждането на Съединението като първостепенно по важност събитие. Защо се случва това?
Отговорът е, че Съединението е акт, в който днес виждаме реализирани два от основните ни съвременни политически идеала – свободата и суверенитетът. И двата са обаче сложна система от норми, по които има редица спорове и колебания. Затова празнуването на Съединението би трябвало да се използва като повод за обсъждане на различните интерпретации на тези идеали. По-долу ще маркирам само някои водещи различни интерпретации на свободата и суверенитета, които са в състояние да дадат и друг смисъл на празнуваното събитие – Съединението.
ЕТНИЧЕСКОТО СЪЕДИНЕНИЕ
На най-базово ниво Съединението може да се мисли като племенна, етническа еманципация – отхвърляне на турската (османската) власт върху част от териториите, населени с българи. Този прочит подчертава, че Съединението на Княжеството с Източна Румелия става „за сметка” на македонските земи и в този смисъл е непълен акт на етническо обединение. Този прочит преувеличава както „турския” елемент в управлението на Източна Румелия, така и „българския” характер и суверенитета (формално липсващ) на Княжеството. В крайна сметка тази интерпретация е и в противоречие с идеалите на Левски за „чиста и свята република”, която не е „чиста” в етнически, а в ценностен смисъл. Въпреки тези проблеми на интерпретацията, тя остава широко разпространена и застъпена в учебниците по история.
СЛАВЯНОФИЛСКОТО СЪЕДИНЕНИЕ
Съединението може да се разглежда като стъпка към политическото обединение на славянството и настъплението му в европейската политика. Западните сили не искат създаването на голяма славянска държава, която да стане клиент на Русия в похода ѝ към Проливите. Затова Западът е основният враг, срещу козните на който сме рамо до рамо с Русия. Вярно е, че Съединението не се случва с одобрението на императора, но тази малка българска импровизация всъщност не променя общата картина на славянското геополитическо настъпление.
Колкото и да противоречи на фактите, тази смислова интерпретация на събитията също е много популярна и битува дори в специализирана литература.
СЪЕДИНЕНИЕТО КАТО БИЛЕТ ЗА УЧАСТИЕ В КОНКУРЕНЦИЯТА НА НАЦИИТЕ
Краят на XIX век е времето на възхода на идеите за националистическия егоизъм. Нациите влизат в конкуренция помежду си без особени правила – някакъв вид социален дарвинизъм, при който по-силният изяжда по-слабия. Съединението от тази гледна точка е демонстрация на виталността на българската нация, която в остра конкуренция с другите отстоява по забележителен начин своето. Ние ставаме най-голямата нова държава на Балканите и започваме да се подготвяме за цялостно племенно обединение. Всичко това го правим въпреки непрестанните пречки от страна на всички останали, включително руснаци и сърби (всъщност най-вече на тях).
Съединението в този смисъл е основният контрапункт на поредицата от национални катастрофи от по-късно време, които отнемат устрема и самочувствието на българите. То е доказателство, че българската нация може успешно да се конкурира в един като цяло егоистичен свят.
СЪЕДИНЕНИЕТО КАТО РЕПУБЛИКАНСКИ ИДЕАЛ
Един интересен прочит на Съединението е през републиканско-демократичните идеали, които намират силен отзвук в Учредителното събрание във Велико Търново. България е монархия – това е договорно ограничение, което не сме могли да заобиколим – но още през 1879 г. ролята на Народното събрание става важна и в българските земи се развива забележителен за времето си парламентаризъм. При Съединението републикански по своя характер структури – и в Княжеството, и в Румелия – изиграват главната роля. В резултат на Съединението князът, който не иска да се противопостави на Русия, напуска след злополучен русофилски преврат България. Въпреки това Съединението успява и в последващия период България функционира де факто като република, в която основна роля изиграва Стамболов и неговото правителство и партия.
Като цяло може да се мисли за всенародността в акта на Съединението като републикански акт на политическо участие, в който големи групи хора имат своята роля: едни със смелостта на решенията си, други с ентусиазма да защитят акта от неговите врагове.
СЪЕДИНЕНИЕТО КАТО СВОБОДА ДА ПРЕСЛЕДВАШ УНИВЕРСАЛНИ ИДЕАЛИ
Свободата и народният суверенитет са в същността си идеали на Просвещението. Нашето Възраждане е Просвещение по своя дух и смисъл. По формулировката на Кант свободата е способност да бъдеш воден в действията си от разумни, универсални норми. Свободният човек става част от световната общност на свободните хора. На политически некоректния език на това време – става част от „цивилизованите народи”. Освобождаването в този смисъл е акт на модернизация, който превръща племето в равноправен член на общността от свободни народи. Нашето освобождение от Османската империя има точно този смисъл – на европеизация, скъсване с предмодерните, полуфеодални порядки и създаването на политическа общност от политически равни субекти (макар в началото само от мъжки пол).
Просвещенският идеал за свобода и суверенитет е много по-богат от идеала за племенна еманципация. Докато за да е свободно племето, просто то трябва да е изолирано от външна намеса, свободният просветен народ трябва да е организиран на равноправни, правови начала, за да бъде в истински смисъл свой суверен. Свободата е ценна, само доколкото се използва като възможност да се следват универсални норми и ценности.
СРЕЩУ ПОДЦЕНЯВАНЕТО НА ПРЕДЦИТЕ
Придържането към фактите и нежеланието или неспособността да се разглеждат нормативните им интерпретации води до уклон към по-прости нормативни обяснения. Ако прелистим българските учебници по история за училищата, ще видим, че там доминират нормативните интерпретации за племенното обединение, славянския геополитически възход и националния конкурентен егоизъм – това са теориите, които ефективно са заменили марксистката ортодоксия. Просвещенската и републиканската интерпретация са много по-слабо застъпени и можем да кажем, че са маргинални.
На какво се дължи този избор? Съзнателен ли е той? Обоснован ли е? Опасението ми е, че той е по-скоро неосъзнат, плод на движение срещу най-малкото съпротивление в желание за налагане на лесно-смилаеми и популярни схеми.
Един аргумент в полза на доминиращите племенно-социал-дарвинистки интерпретации може да бъде твърдението, че както Съединението, така и цялото ни Възраждане са движени от неособено образовани хора: автодидакти и полуграмотни като героя на Милен Русков от „Възвишение”. На тези хора като че ли по-прилягат по-прости обяснителни схеми, нестигащи чак до Кант.
Но този аргумент започва да удря на кухо, когато се вслушаме в думите за Съединението на най-бележития автодидакт на това време – овчарят Джендо Джедев, трансформиран в писателя и публицист Захарий Стоянов:
Не е ли било възможно аджеба, че в това дело да са имали някакво участие и ония един милион същества, които плащат данък, в името на които се кълнат и монарси, и кральове, и князове, и патриарси, на които гласът е уж глас божий? Защо ги игнорирате? Или те ви са потребни само тогава, когато плачат над чуждите гробове, когато си турят сами хомота, когато викат ура и когато ги бият? Не помните ли, че същите тия тракийци, тъкмо преди девет години, запалиха своите села, направиха черешови топове, издигнаха байраци в същия Пловдив и заявиха своето съществуване? Кой ги научи тогава, когато помежду им нямаше ни князове, ни консули, ни министри, нито пък дипломати и политици? И сега, и в бъдеще, и пред историята, ние, обявяваме на всеуслишание, че превратът в Пловдив и в провинцията, на 6-и того, събарянето на бившето правителство и заробването на последния паша е извършено чисто и просто, с искрени подбуждения, от самото население, от българския народ, от истинските съединисти, ако щете.[i]
Това не са думи нито на племенен вожд, нито на социал-дарвенист, който възпява егоизма на нациите. Това е републиканска реч, която вижда политиката като общо дело – res publica. Това е реч, която без да познава Аристотел, всъщност се възвисява до неговите прозрения, реинтерпретирани от модерните революции.
В този смисъл не бива да подценяваме предците – и без да са чели Кант в оригинал, светлите умове са били в състояние да разберат идеите на своето време. И едно е сигурно, те не са мислили за себе си като за етно-фолклорен придатък или племенен резерват в цивилизования свят, а са се стремили да бъдат и са били равноправна и интегрална част от него.
А това е всъщност много близо до Кант.
_______________________________
[i] З. Стоянов „Кой зароби, пашата в Пловдивския конак?”, „Съчинения”. том З. Публицистика. Под редакцията на Георги Боршуков. С., 1966, с. 415–420.
„Портал за култура, изкуство и общество", 09.09.2018