„Докато в Европа и САЩ сме свидетели на повалянето на статуи, в Русия държавата одобри издигането на бюстове на Сталин в различни градове, включително в третия по големина град в страната – Новосибирск.“
Анализ на Иван Кръстев и Леонард Бенардо, публикуван в сп. „Проспект“
Какъв е идеалният начин една страна да се справи с историческите си престъпления? Дали чрез признаването на своята историческата вина тези нации трябва да се опитат да бъдат нормални, или трябва да се стремят към „изключителност“?
Във Великобритания историците, които се опитват да критикуват империята заради ролята ѝ в робството, а не само в неговата отмяна, поставиха началото на яростен дебат, който през последните седмици се изля и на улиците. Имаше низвергнати статуи, което на свой ред предизвика обратна реакция, така че предстои да се разбере по какъв начин това ще се отрази на самосъзнанието на страната. А хората, които се надяват да вдъхновят трайна промяна и да поставят началото на трайно изкупление, трябва да си зададат въпроса кои са били успешните и неуспешните подходи на други места по света.
Комисията за истина и помирение, създадена в Южна Африка за преодоляване на последиците от апартейда, вероятно е изключителен случай, който не е универсално приложим, както се иска на някои активисти за правата на човека. Германският модел за справяне с нацисткото минало също не успя да бъде възпроизведен ‒ най-известният пример за това е подходът на Русия за справяне с нейната история на сталинизма ‒ най-вече заради присъщата на германския опит изключителност.
Има ли изход от тази задънена улица? Според нас единственият начин за помирението с кървавата история е следването на пътя на изключителността – взимане под внимание на изключителното в историята на страната и откриването на специфичен и местен начин за изправяне пред истината и последиците от нея. Защото последиците и истините, които следват от тях, са различни за различните народи.
Поучителен в това отношение е трудът на Сюзън Нойман. Нойман е философ, американска гражданка, еврейска жена и убедена левичарка, която от 35 години живее в Берлин и се опитва да осмисли моралните дилеми на своя град. В книгата си „Да се поучим от германците“ (2019) Нойман се позовава на мисълта на Цветан Тодоров, че само германците – извършителите – трябва да говорят за уникалността на Холокоста. За разлика от тях евреите – жертвите – трябва да се концентрират върху неговата универсалност.
Първородни грехове
Следвайки тази „морална карта“, Нойман се завръща в родния си щат Мисисипи, където си задава въпроса защо Америка, след като на два пъти е избрала Барак Обама за президент, не може да постигне съгласие по наследството на робството и да реши проблема с устойчивата дискриминация срещу афроамериканците. Не е ли дошло време, пита се Нойман, американците да сторят това, което направиха германците преди десетилетия – да „се справят със своето минало“ (на немски Vergangenheitsbewältigung, ключово понятие за нея) – като започнат да говорят недвусмислено за расовите неравенства, а накрая и да направят необходимото, за да обезщетят жертвите?
Съгласни с нея са и други американци от прогресивния лагер. Писателят Та-Нехиси Коутс привлече вниманието през 2014 г. с вълнуващата си статия в списание „Атлантик“, в която постави въпроса за финансови обезщетения за чернокожите американци. Коутс настоява, че тези обезщетения биха били заради робството, но и не само заради него.
Обезщетението е дължимо заради вековете на расов терор и кражбата на милиарди от афроамериканците, извършени в периода след отмяната на робството. Аргументът му бе толкова силен, че предизвика изслушване в Камарата на представителите през юни миналата година, където самият Коутс свидетелства в подкрепа на законопроекта и да се започне проучване на този сложен въпрос.
През миналото лято една дръзка творба, поставила си за цел преосмисляне на миналото, също предизвика обществен дебат. Проектът на „Ню Йорк Таймс“ 1619 – наречен така на годината, в която първият кораб, натоварен с 20 африкански роби от днешна Ангола, акостира в Новия свят, в Джеймстаун, щата Вирджиния – се опитва да отмести началото на американската история с един век по-рано. Така в центъра на американския опит бе поставен ужасът от робството, а не либералната благочестивост на Декларацията за независимост и Конституцията.
Целите на Коутс, а и Никол Хана Джоунс, създателка на проекта 1619, отличен наскоро с наградата Пулицър, са едни и същи: да се покаже, че трагичната история на афроамериканците в САЩ е несравнима с ничия друга. Накратко, това е стремеж американският опит да се превърне в „изключителен“: да се покаже, че социалните, политическите и културните измерения в историята на афроамериканците са специфични, а мащабът на продължителното престъпление е уникален. Следвайки този подход, историята на САЩ може да бъде представена достоверно и убедително и за жертвите.
По ироничен начин усилията им силно наподобяват на опита от XIX в. робството в Америка да се представи като „особена институция“. При този предишен опит американската история да бъде превърната в изключителна, макар и в този контекст това да означава изключително невинна, терминът „особена“ бе използван за смекчаване на извращението на робството – за да го отличи по благовиден начин от по-ранните форми на човешко робство. Терминът, измислен от южните робовладелци, имаше за цел да покаже, че САЩ са били по-доброжелателни и патерналистични към държаните в робство. Терминът бе подложен на критика от американските историци след 50-те години на ХХ в., но дотогава бе рамката, в която се оправдаваше консенсусът в Юга по отношение на позорното минало на робството. Критиците на този термин настояват, че робството в Америка не е било по-добро, отколкото другаде. За разлика от тях съвременните активисти мислят този период като нещо много по-лошо – като пример за дълбоката пропаст, в която може да изпадне човечеството.
От падение към изкупление
Книгата на Нойман е резултат от интелектуалното ѝ пътешествие от Берлин до Мисисипи. Отчасти мемоар, отчасти историческо изследване, отчасти философски размисъл, това е книга за „сравнителното изкупление“. Тя се фокусира върху това, което се е променило в немската история след Втората световна война, и върху онова, което не се е променило в американския Юг след Гражданската война.
Нойман не е безкритична почитателка на немския подход. През 50-те години жителите на Западна Германия не говорят за престъпленията на нацисткия режим и са изцяло погълнати от разбирането, че са истинските жертви. На тях не само им се е налагало да оцеляват сред развалините, но и да живеят с унижението на поражението. Нойман настоява, че следвоенният опит на Съюзниците за денацификацията на Германия е бил едновременно неискрен и неефективен. Тя смята, че „осмислянето на миналото не е нещо, което може да се наложи отвън“. Според нея успехът на Германия да се изправи срещу своето минало се дължи на бунта на поколението от 1968 г. – поколение, принудено от историята и съдбата да задава на родителите си въпроси какво точно са правили по време на войната.
И представителите му наистина питат. Поколението ’68 прави този разговор публичен, включително и за най-ужасните подробности. Битката бе жестока, но необходима, тя позволи на Германия да осмисли своето минало. Концепцията за Sonderweg, или за „собствения път“, който немските историци са използвали навремето, за да опишат уникалния германски опит от Бисмарк до Хитлер, може да бъде приложен и в подхода на страната към справянето с епохата на нацизма. Само чрез своя собствен опит и подход – своя Sonderweg – може да бъде открит плодотворен път към нова и консенсусна перспектива. Законовото криминализиране на отрицанието на Холокоста, както правят германците, не може да бъде наложено отвън.
Размишлявайки върху възможностите и опасностите при възприемането на немския подход, си зададохме въпроса защо уроците от Германия не бяха толкова успешни в Централна и Източна Европа. И по-конкретно защо външният натиск на Запада върху Русия да се изправи срещу миналото на сталинизма по примера на Германия се провали толкова зрелищно? В търсене на отговора на този въпрос е нужно да се спрем на някои подробности.
Русия днес
Днес мнозинството от руснаците – включително по-младите руснаци, от които можем да очакваме да изискват отговори по най-трудните исторически въпроси – имат положителна оценка за Сталин. Докато в Европа и САЩ сме свидетели на повалянето на статуи, в Русия държавата одобри издигането на бюстове на Сталин в различни градове, включително в третия по големина град в страната – Новосибирск.
През 2019 г. най-уважаваната социологическа агенция в Русия – Центърът „Левада“ – установи, че тези усилия дават плод, като 70 на сто от руснаците смятат, че управлението на Сталин е било добро за Съветския съюз. Процентът на одобрение на Сталин е най-висок, откакто „Левада“ за първи път включва този въпрос в проучванията си след 2001 г. Лев Гудков, ръководител на Центъра „Левада“, пояснява, че сме свидетели на „тиха реабилитация на Сталин от страна на правителството“.
Директорът на московския музей „ГУЛаг“ Роман Романов казва или по-скоро се надява, че това отношение е резултат от желанието Сталин да се използва като нещо, което отсъства в живота на хората, и че това възхищение ще отмре заедно с по-възрастните поколения. Ала като се има предвид нарастваща подкрепа за диктатора, това изглежда малко вероятно и би трябвало да си зададем въпроса как истината и изкуплението поеха в обратна посока. Може ли това да се обяснява само с фалшиво самочувствие или историческо невежество? В период, когато мнозина млади американци и британци, привърженици на левицата, започват да говорят активно за робството и империята и са обзети от желание да се поучат от немския опит, какво можем да научим от неуспеха на Русия да се обърне към своето минало? Защо опитите за преосмисляне на историята се провалиха в Русия и в големи части от Централна и Източна Европа?
Първото и най-очевидното обяснение е, че докато нацисткото управление продължи малко повече от десетина години, съветското управление в Русия се задържа цели седем десетилетия. Нацистка Германия претърпя унизително военно поражение, докато Съветският съюз спечели „Великата отечествена война“, в хода на която въпреки всички страдания нито една чужда армия не успя да превземе Москва. Следвоенна Германия бе ръководена от водачи, които провеждаха политика на решително скъсване с националсоциализма, докато Хрушчов искаше да скъса със Сталин, но не и с неговата система, а пък днес Русия се управлява от бивш полковник от тайната полиция.
Икономическите успехи на следвоенна Германия в крайна сметка позволиха на нейните граждани да се изправят пред своята колективна вина по-уверени, а не обзети от дефанзивен дух, защото този успех насърчаваше надеждата, че обществото може да продължи да се възстановява и да просперира, след като се разграничи от престъпленията на миналото.
Докато стръмният и осеян с развалини път на руската икономика след разпадането на Съветския съюз сочи тъкмо обратното. Ала има и нещо още по-важно в неуспешното повторение на германския модел от Русия след края на Студената война. Историкът Карло Гинзбург имаше прозрението да заяви, че „страната, към която човек принадлежи, не е тази, която обича, както предполага обичайната реторика, а онази, от която се срамува“. Рядко изживяваме националната си принадлежност толкова силно, колкото в моменти, когато се чувстваме „засрамени заради някой, различен от нас, или заради нещо, в което не сме участвали“, но за чиито действия се чувстваме отговорни.
Родината е място, от което човек не може да избяга морално. Може да емигрира, без съмнение, но това чувство за срам винаги ще го застига. Срамът може да избуи върху силното чувство за принадлежност, ала съвсем друг въпрос е дали това е подходящият материал за възстановяване на политическата идентичност на нацията. Дали смелостта на една държава да се изправи пред историческите си престъпления е ефективно средство за обединение на обществото, или, напротив, позицията на жертва е по-силният източник на солидарност? Възможно ли е срамът, чувството за жертва и гордостта да се обединяват така, че да изграждат националната идентичност?
Политика на паметта
Роден от споделената травма, Европейският съюз в основата си е фройдистки проект, чиито членове основатели от 1957 г. са или победени, или окупирани нации. След 1989 г. подходът, възприет от следвоенна Германия при справянето с мрачното минало, за Европа се превърна в архетип за това как Източна Европа може да направи същото за осмислянето на комунизма. Ала източноевропейските страни не успяха да повторят този образец, а след възхода на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ мнозина днес се опасяват, че самият образец изживява криза у дома. Възможно е успешното изкупление да е плод от съчетание на правилното време и място.
Вместо това Централна и Източна Европа се завърнаха към свят, в който съревнованието за жертвен статут има силата на естествено право. Националните държави загубиха интерес към страданието, което са нанесли на другите, а предпочитат като с лазер да се вторачват в страданието, преживяно от тях самите.
През 2018 г. полският парламент прие закон (по-късно изменен), предвиждащ затвор за всеки, който твърди, че поляците са допринесли за страданието на евреите по време на Втората световна война. (Сагата на американския историк от полски произход Ян Грос, който през 2015 г. предизвика полемика в родната си страна с коректното си твърдение, че поляците са избили много повече евреи, отколкото германци, несъмнено се превърна във фактор за опита на полското правителство да се опита да изчисти историята на страната.) На свой ред, в резултат на един от най-немислимите исторически обрати, Русия започна да обвинява Полша за началото на Втората световна война.
„Изключителността е необходимото условие за същинско помирение“
Съпротивата срещу германския модел за „справяне“ с миналото бе най-зрелищна в Русия. По време на втория мандат на Путин един от двамата автори се случи в Москва, когато американската историчка и писателка Ан Апълбаум представи руския превод на удостоената си с множество награди книга за ГУЛаг. В потъналото в цигарен дим кафене, разположено недалеч от старата централа на КГБ (сега ФСБ) на „Лубянка“, представянето на книгата не се превърна в очаквания празник. Малцина дойдоха да чуят автора, а общото усещане бе тягостно.
В края на 80-те години, в забързаните дни на перестройката, публикуването на подобна книга би било събитие, предизвикващо интереса на най-достойните представители на политическия и интелектуалния елит. Ала по време на втория мандат на Путин атмосферата беше различна: публиката се състоеше предимно от възрастни хора, за които подобни събития са се превърнали в ритуал, подобен на граждански дълг.
Думите на Апълбаум също не бяха посветени на ГУЛаг. Тя обърна внимание на нежеланието на руските власти и на по-голямата част от руската общественост да осъдят престъпленията на Сталин. След като знаем, че Сталин е избил повече руснаци, отколкото всеки чужд нашественик, запита тя, защо толкова много хора не осъждат него или неговия режим?
Без да го казва изрично, Апълбаум се опитваше да разбере защо посткомунистическа Русия е толкова различна от следвоенна Германия. Къде беше руският колега на Вили Бранд, паднал на колене във Варшавското гето през 1970 г. в знак на изкупление? Защо това поколение млади руснаци не повдига неудобните въпроси, с които младите германци тормозиха родители си след 1968 г.? Публиката прояви уважение, без да се развълнува. Никой от присъстващите не би могъл бъде заподозрян, че някога е бил апологет на Сталин. Ала посланието на Апълбаум остана нечуто.
В някакъв смисъл интелектуалците са започнали да приемат, че отричането на Сталин е един вид отстъпление пред онова, което Западът иска (и дори изисква) от тях. Те вече нямат желание да живеят по западните правила. През 90-те години възприемането на германския подход към политиката на паметта изглеждаше за мнозина от руснаците като присъединяване към клуба на цивилизованите държави, чиито членове чистосърдечно искат да се справят със собствените си бесове. Но след като тази вълна на „коректност“ отмина, руснаците, дори истински убедените преди в германския пример, започнаха да търсят пътя към силата на нацията и възстановяването на нейната изключителност. Руснаците пожелаха да следват своя Sonderweg.
Руските интелектуалци са изгубили вяра, че нацията им трябва да последва бурния самоанализ, извършен от германците. Руските либерали, присъстващи на представянето на книгата, си оставаха враждебни към комунизма, макар и донякъде носталгични към ясните разделителни линии и общностния дух от времето на Съветския съюз. Две десетилетия след края на Студената война те се чувстваха повече като губещи (по-скоро в епохата след Версай, отколкото в Германия след Втората световна война). Без съмнение те бяха възмутени от усилията на правителството си да нормализира Сталин; със сигурност бяха смутени от социологическите данни, които показваха, че на Сталин отново се гледа положително. Ала те се опасяваха, че осъждайки Сталин, ще се превърнат в съучастници на желанието на Запада да лиши Русия от ролята ѝ на победител над Хитлер и спасител от фашизма. (Същата съпротива се наблюдава и във Великобритания, когато критиките към имперските авантюри на Чърчил се възприемат като опит да бъдат отречени неговите героични заслуги по време на войната.)
Общо взето, руснаците са склонни да гледат на краткия век на Съветския съюз като на незавършена гражданска война, в която извършителите са станали жертви, а жертвите – извършители. Ала тази битка би трябвало да се поднови в Русия, защото изкуплението започва у дома. Това е вътрешен проблем, подкрепящ и необходимостта от „изключителност“.
В крайна сметка различното между Русия и Германия е, че – парадоксално – политиката към паметта в Германия бе средство за възкресяване на „германската изключителност“. Германия се превърна в изключение, защото се раздели със старата мъдрост, че „злото е онова, което правят другите“, като се фокусира върху собствените си престъпления и злодеяния, върху стореното уникално зло в историята на света.
Затова този анализ защитава мнението, че изключителността е необходимо условие за ефективно помирение. То не може да бъде привнесено, а трябва да бъде създадено. От значение за Германия беше как тя успя да оправдае справянето си с миналото. А когато това справяне е наистина изключително, тогава въз основа на него може да се създаде и нова национална идентичност, както това се случи в Германия. Ала това може да са случи само ако вината бъде превърната в гордост. Ако вината завършва с унижение, тогава тя е обречена. Затова и представата, че постсъветската трансформация на Русия се е превърнала в подчинение, предизвика обратна реакция.
Руският опит ни учи, че големият стремеж на Америка и Великобритания да се обърнат към изпълненото с мъка историческо наследство в своите страни би имал шансове за успех само ако по някакъв начин бъде представен като победа. Вместо да се гордее със своята империя, със своите „особени институции“ или със своите диктатори, една държава би трябвало да се гордее със специфичния начин, по който е успяла да се справи с проблемното минало. Това не е пътят, по който една страна може да стане „нормална“, но е възможност за утвърждаването на нейния изключителен характер, който да се устреми към доброто.
Превод от английски Момчил Методиев