Изборите за Европейски парламент през следващата седмица няма да бъдат празник за основните политически партии. Партиите, намиращи се вдясно от християндемократите от Европейската народна партия, ще спечелят повече места и влияние от всякога. Вероятно е те да бъдат победители в няколко държави членки на ЕС, сред които Франция, Италия, Унгария, Австрия и Нидерландия. Очаква се зелените и либералите да загубят места. В резултат следващият Европейски парламент ще бъде по-поляризиран и фрагментиран отвсякога.
Националните политически лидери са склонни да гледат на европейските избори като на войни с халосни патрони, в които има много ранени, но никой не е убит. Ала дългосрочните последици от това изместване вдясно засега остават неясни. Дали възходът на десницата е структурна тенденция, или е емоционална реакция от променящата се съдба на Европа? Ще предизвика ли това антиекстремистка мобилизация, както се случи в Германия? И ще проработи ли стратегията на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен за едновременно разделяне и побратимяване с партии вдясно от нейното собствено политическо семейство на християндемократите? Или Европа е поела към далеч по-мрачен сценарий?
Много от партиите от крайната десница в Европа днес са възникнали след провала на Брекзит. Обзети са от страх да не би да спечелят и така да бъдат принудени да изпълнят радикалните си обещания. Остават евроскептици или европесимисти, но не са открито антиевропейци. И въпреки неотдавнашните разговори между Марин Льо Пен, лидер на френското Национално обединение, и десния италиански премиер Джорджа Мелони, те не съставляват единен блок. Неотдавнашното изключване на „Алтернатива за Германия“ (AfD) от групата „Идентичност и демокрация“ в Европейския парламент, инициирано от Льо Пен, е поредният знак за това колко трудно ще бъде всички десни радикали на континента да се съберат под един покрив.
Първоначално обществената подкрепа за крайната десница се подхранваше от извънредната ситуация с миграцията. Ала след разгорещените дни на кризата от 2015–2016 г. нещата днес са много по-различни. Основните политически партии вече са далеч по-предпазливи по въпроса за миграционната политика и вместо това се обявяват за укрепване на външните граници. А когато са на власт, партиите от крайната десница започват да разбират, че Европа всъщност се нуждае от мигранти, ако иска да запази своята икономическа конкурентоспособност.
Неотдавнашно проучване, проведено от Европейския съвет за външна политика, показа, че главният резултат от навлизането на крайната десница в управлението на Италия не е намаляването на броя на нелегалните мигранти, а намаляването на общественото безпокойство по въпроса за миграцията. Крайната десница може и да не е толкова добра в спирането на мигрантите, ала изглежда по-добра от либералите в това да помогне на избирателите да преглътнат променящата се демографска реалност на европейските общества.
Господстващото чувство вдясно е демографското безпокойство, по-различно от обикновената враждебност към чужденците – това безпокойство е продиктувано повече от страховете заради икономическите и политическите последици от застаряването и от намаляването на населението.
Централният парадокс на тези избори следователно е в това, че миграцията не е разделящ въпрос по начина, по който беше преди пет или десет години. От нарастващата сила на крайната десница изглежда ще пострада повече Европейската зелена сделка, а не толкова миграционната политика. Бъдещето на ЕС ще бъде структурирано от сблъсъка между два различни бунта срещу опасността от „изчезване“. Единият е бунтът на климатичните активисти, които са ужасени, че без да променим коренно поведението си, ще унищожим живота на земята. Другият бунт е този срещу „голямото заместване“ сред десницата, чиито привърженици се опасяват, че неуспехът на спешни мерки за справяне с миграцията и раждаемостта ще сложи край на европейския начин на живот. Двете се различават почти по всичко, освен по споделяното и от двете страни чувство за неотложност.
Предсказването на последствията от изборите следващата седмица е още по-трудно и защото формата и характерът на новото европейско мнозинство ще бъдат определени в два тура. Европейците ще гласуват през юни, а американците избират своя президент през ноември. А резултатът от изборите в САЩ ще се усети силно в Европа.
Победа на Доналд Тръмп несъмнено ще насърчи европейската десница. Ала Тръмп не е популярен в Европа, а възможностите на крайнодесните да му влияят е минимална. Това ще стане особено ясно, ако политиката на Вашингтон по отношение на търговията, Китай или НАТО влезе в противоречие със стратегическите интереси на Европа. Тогава партиите от крайната десница ще бъдат принудени да избират между своята идеологическа близост с Тръмп и опасността да бъдат възприети у дома като полезните идиоти на американски президент. Интернационализмът никога не бил лесен за провеждане, но интернационализмът на националистите е особено труден за изпълнение номер.
Англоезичната версия на статията е публикувана във „Файненшъл таймс“.
Националните политически лидери са склонни да гледат на европейските избори като на войни с халосни патрони, в които има много ранени, но никой не е убит. Ала дългосрочните последици от това изместване вдясно засега остават неясни. Дали възходът на десницата е структурна тенденция, или е емоционална реакция от променящата се съдба на Европа? Ще предизвика ли това антиекстремистка мобилизация, както се случи в Германия? И ще проработи ли стратегията на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен за едновременно разделяне и побратимяване с партии вдясно от нейното собствено политическо семейство на християндемократите? Или Европа е поела към далеч по-мрачен сценарий?
Много от партиите от крайната десница в Европа днес са възникнали след провала на Брекзит. Обзети са от страх да не би да спечелят и така да бъдат принудени да изпълнят радикалните си обещания. Остават евроскептици или европесимисти, но не са открито антиевропейци. И въпреки неотдавнашните разговори между Марин Льо Пен, лидер на френското Национално обединение, и десния италиански премиер Джорджа Мелони, те не съставляват единен блок. Неотдавнашното изключване на „Алтернатива за Германия“ (AfD) от групата „Идентичност и демокрация“ в Европейския парламент, инициирано от Льо Пен, е поредният знак за това колко трудно ще бъде всички десни радикали на континента да се съберат под един покрив.
Първоначално обществената подкрепа за крайната десница се подхранваше от извънредната ситуация с миграцията. Ала след разгорещените дни на кризата от 2015–2016 г. нещата днес са много по-различни. Основните политически партии вече са далеч по-предпазливи по въпроса за миграционната политика и вместо това се обявяват за укрепване на външните граници. А когато са на власт, партиите от крайната десница започват да разбират, че Европа всъщност се нуждае от мигранти, ако иска да запази своята икономическа конкурентоспособност.
Неотдавнашно проучване, проведено от Европейския съвет за външна политика, показа, че главният резултат от навлизането на крайната десница в управлението на Италия не е намаляването на броя на нелегалните мигранти, а намаляването на общественото безпокойство по въпроса за миграцията. Крайната десница може и да не е толкова добра в спирането на мигрантите, ала изглежда по-добра от либералите в това да помогне на избирателите да преглътнат променящата се демографска реалност на европейските общества.
Господстващото чувство вдясно е демографското безпокойство, по-различно от обикновената враждебност към чужденците – това безпокойство е продиктувано повече от страховете заради икономическите и политическите последици от застаряването и от намаляването на населението.
Централният парадокс на тези избори следователно е в това, че миграцията не е разделящ въпрос по начина, по който беше преди пет или десет години. От нарастващата сила на крайната десница изглежда ще пострада повече Европейската зелена сделка, а не толкова миграционната политика. Бъдещето на ЕС ще бъде структурирано от сблъсъка между два различни бунта срещу опасността от „изчезване“. Единият е бунтът на климатичните активисти, които са ужасени, че без да променим коренно поведението си, ще унищожим живота на земята. Другият бунт е този срещу „голямото заместване“ сред десницата, чиито привърженици се опасяват, че неуспехът на спешни мерки за справяне с миграцията и раждаемостта ще сложи край на европейския начин на живот. Двете се различават почти по всичко, освен по споделяното и от двете страни чувство за неотложност.
Предсказването на последствията от изборите следващата седмица е още по-трудно и защото формата и характерът на новото европейско мнозинство ще бъдат определени в два тура. Европейците ще гласуват през юни, а американците избират своя президент през ноември. А резултатът от изборите в САЩ ще се усети силно в Европа.
Победа на Доналд Тръмп несъмнено ще насърчи европейската десница. Ала Тръмп не е популярен в Европа, а възможностите на крайнодесните да му влияят е минимална. Това ще стане особено ясно, ако политиката на Вашингтон по отношение на търговията, Китай или НАТО влезе в противоречие със стратегическите интереси на Европа. Тогава партиите от крайната десница ще бъдат принудени да избират между своята идеологическа близост с Тръмп и опасността да бъдат възприети у дома като полезните идиоти на американски президент. Интернационализмът никога не бил лесен за провеждане, но интернационализмът на националистите е особено труден за изпълнение номер.
Англоезичната версия на статията е публикувана във „Файненшъл таймс“.