Публикации

Превратите не са това, което бяха


Светът вече не може да бъде разказан, камо ли да бъде анализиран – просто се променя твърде много и твърде бързо. Тази седмица събития от ключова важност за нас българите се случиха във Великобритания, Франция и Турция. Докато в първия случай те добиха и комична страна под формата на Борис Джонсън и правителството на поддръжниците на Brexit, то атентатът в Ница и неуспешният преврат в Турция са трагични и зловещи. Общото между трите е в тревожното усещане за загуба на управляемост. Решения, взети по формално легитимен начин, или водят стабилни държави към хаос, или изглеждат в очите на публиката безнадеждно импотентни, или направо биват атакувани с оръжие в ръка.

Загубата на управляемост има своите степени. Едно е да нямаш идея какво да правиш, след като си дошъл на власт поради референдум, с който само си блъфирал. Друго е да знаеш, че каквото и да направиш, не можеш да предотвратиш всеки терористичен акт, да разгадаеш какво става в ума на всеки екстремист от типа „фанатизиран, самотен вълк“. И съвсем трето е страната ти да е на ръба на гражданска война след провален преврат.

В този смисъл палмата на първенството по загуба на управляемост за седмицата безспорно отива в Турция и трябва да бъде присъдена на Ердоган. Това е и най-лошата възможна новина за България, защото Турция е единственото, което ни дели от ужасите на близкия Изток. За съжаление, без изобщо да сме се местили, вече сме значително по-близо до Сирия, а центърът на Европа е все по-далече от нас.

Трайни изводи за ситуацията в Турция не могат да се правят в момента. Това е един нов свят, който сам не е изработил своите принципи и правила. Дали от хаоса ще се роди някакъв космос и какъв ще бъде той, може само да се спекулира. Но все пак в пещерата на бързо сменящи се сенки прозират и някакви форми:

1) Турската армия традиционно е била смятана за гарант на секуларната държава и последна пречка пред ислямизма. Вече тя очевидно не може да изпълнява успешно тази роля и да се очаква демократично избрани правителства да бъдат сваляни, когато започнат да се разминават със заветите на Ататюрк. Ердоган изглежда е успял да проведе достатъчно мащабни промени във въоръжените сили, да вкара значителен брой лоялни на него офицери. Точно тези, заедно с полицията, опозиционните партии и хиляди привърженици на АКП, успяха да осуетят преврата. Тази промяна не е лоша сама по себе си – тя демонстрира, че турската политика все по-безвъзвратно излиза от ерата на своята военна опека, еманципира се от нея. По принцип истинската демокрация е възможна там, където армията не играе решаващата роля в обществените дела. Но намалялата роля на армията не е достатъчно условие за налагането на демократичен режим – във вакуума на управляемост може да се установи и репресивна диктатура. В момента Турция е на точно този кръстопът;

2) Изобщо не е ясно дали превратът беше отчаян опит на секуларни военни да спрат възхода на политическия ислям. Картината изглежда по-нюансирана и поне Ердоган обвини директно Гюлен и неговите привърженици в организиране и вдъхновяване на събитията. Фетхуллах Гюлен е силно амбивалентна фигура в турската политика. За едни той е искрен радетел за модернизация на исляма чрез образование и толерантност към други вероизповедания. За други това е просто фасада на една програма за цялостно завземане на властта от убедени ислямисти. От съратник и помагач на Ердоган, Гюлен се превърна в негов враг през 2014 г. и главен такъв през 2016 г., когато вестникът му „Заман” беше затворен и привържениците започнаха да бъдат преследвани. Всичко това съвпадна с корупционните скандали срещу Ердоган и силните обществени настроения срещу него, кулминирали в сериозни градски протести. Гоненията на гюленистите могат да се интерпретират в общата рамка на конфликта на режима на Ердоган с части от гражданското общество и интелигенцията. Те могат да се интерпретират и като конкуренция вътре в самото ислямистко движение, като различни стратегии за окончателно отхвърляне на секуларната държава и кемализма. Тази амбивалентност прави и самият опит за преврат нееднозначен;

3) Дали пък превратът не беше режисиран от самия Ердоган? Събитията бяха твърде мащабни, за да са симулация, но и твърде сюреалистични, за да са класически преврат. Тепърва ще научаваме истината по този въпрос, но броят на жертвите, количеството войски, изкарани на улиците и преминали на страната на преврата, неговата продължителност и прибягването до социалните мрежи от страна на Ердоган говорят, че по-скоро събитията бяха автентични;

4) Започналите чистки и в армията, и в съдебната власт ще дадат възможност на Ердоган да смени турската конституция дори без формална поправка. Сигурно такава поправка ще последва в бъдеще, но това, което се вижда, е де факто овладяване на институции, които са били някакви стожери на секуларизма;

5) Превратът – успешен или не – не е добра новина за демокрацията в Турция. Шансовете за democratic breakdown – срив на демокрацията – са много големи. Тя и преди преврата не беше в добра форма и репресиите срещу журналисти, интелектуалци и малцинства (кюрдите) бяха станали всекидневие. Тези репресии изглежда ще се засилят сега официално и срещу част от интелигенцията, а и срещу самото ислямистко движение;

6) Превратът е кошмарна новина за НАТО, който разчита на Турция като ключов стратегически партньор. Този партньор вече официално е в тежка криза на управляемост. Принципите на либералната демокрация са все по-условни за Турция. Тя става и все по-малко предвидима. Една консолидация на страната около „султан Ердоган“ може да изглежда като решение, но подкрепата за репресивен негов режим сред обществеността на Европа и САЩ ще е нулева. В една такава ситуация отношенията на Запада с Турция ще са изключително крехки и деликатни;

7) Бъдещето на споразуменията с ЕС за бежанците започва да изглежда още по-неясно. Сега – преди да консолидира позициите си – Ердоган ще има нужда от подкрепа и затова едва ли ще тръгне на някаква спешна конфронтация със Запада. Но защитниците на споразумението с Турция – и най-вече Ангела Меркел – ще бъдат в изключително трудно положение да обяснят на собствения си електорат договорки с проблематичен режим. Все пак стабилността на Турция е ключов стратегически приоритет за ЕС – и особено за нас. И поради всичко това, каквато и политика да предприеме ЕС и държавите-членки, винаги ще има недоволни и аргументи в обратната посока;

8) Руски източници характеризираха преврата като „про-американски“, а пък в Турция набедиха гюленистите за свалянето на руския самолет. Това е най-вероятно хибридна плява, но е симптоматично за не напълно ясната идентификация на Ердоган в геополитическия пъзел. Той се опитва да налага Турция като самостоятелен играч, но какви са интересите на този играч, вече едва ли за някого е напълно ясно. Жонглирането с едновременни лоялности към Запада, Русия, сунитския ислямизъм и военния турски национализъм става все по-трудно за Ердоган. Миналата година той изтърва руската топка, преди месец успя отново да я подхвърли във въздуха, но пък явно сега изпусна военните;

9) У нас ДПС получи незаслужен бонус в конкуренцията с ДОСТ. Грозният опит за съдебна разправа с Местан ще бъде засенчен от ставащото в Турция. Патриотите ще получат също шанс да се развихрят по темата за задължителната казарма, бурките и телената мрежа по границата. Наред с безсмислиците обаче, очевидно е, че страната ще трябва да отделя по-сериозен ресурс за отбрана и сигурност в близко бъдеще. За съжаление, идеята на Борисов за демилитаризация на региона ще си остане в графата „мечти и PR“;

10) Неизвестният кандидат на ГЕРБ за президент получи допълнителен бонус. Конникът без глава ще свали наметалото си през септември, но каквото и да е лицето му, нуждата от консолидация на нацията ще работи в полза на статуквото и на най-голямата партия. Хобсианските заплахи оставят на по-заден план въпроси като борбата с корупцията и реформата на съдебната система. Конникът може да е без глава, но важното е, че изглежда силен, мъжествен и може да стреля. Нацията ще покаже изключителна мъдрост и зрялост, ако успее да се вгледа не само в сигурността, но и в проблемите на доброто управление до времето на президентските избори. Човек има право да бъде дълбоко скептичен по този въпрос, обаче.

Така изглеждат нещата в края на една доста кошмарна седмица. Другата може да е различна, кой знае. Хубавото е, че сред класиците на английската поезия вече е и Борис Джонсън с пророческите си редове:

There was a young fellow from Ankara
Who was a terrific…

(Имаше един младеж от Анкара,
който беше страхотен…)


„Портал за култура, изкуство и общество", 16.07.2016
В медиите