Първите обвинения в разследването на Робърт Мълър за намесата на Русия в президентските избори през 2016 г. ясно показаха, че „Русия-гейт“ ще бъде критичен фактор в американската вътрешна политика през следващите месеци. Независимо колко дълбоко ще се зарови и какво ще открие в хода на разследването си Мълър обаче, изглежда малко вероятно той да даде отговор на редица важни въпроси, свързани с решението на Кремъл да се намеси в американската политика.
Дали става дума за отчаян опит в Белия дом да се вкара президент, който е приятелски настроен към Русия? Или целта е била да се дискредитира американската политическа система в момент, в който Кремъл е загубил всяка надежда за нормализиране на отношенията с Вашингтон? Дали може да се говори за голям стратегически замисъл или просто за „забавна операция“, целяща повече да навреди, отколкото да повлияе?
Има и много важни въпроси, свързани не само с вече случилото се, но и с бъдещето. По какъв начин виляе опитът на Москва в отношенията с Америка и Европа върху стремежа на Русия да се меси в политиката на западните демокрации? Дали Кремъл оценява като успех намесата си в американските избори и последвалия там хаос? И ако е така, оценява ли като провал неуспеха си до обърне президентските избори във Франция?
Разследването на Мълър няма да отговори на тези въпроси. Официалната позиция на Кремъл – че Русия никога не се е месила в американската политика, означава също, че едва ли някой от руска страна е готов да говори по този въпрос. Още повече, че онези, които наистина знаят какво е направила Русия, са твърде малко и никой от тях не е особено приказлив.
Така че ако искаме да разберем какво и защо са направили руснаците, трябва да напуснем терена на шпионските игри и да се насочим към сферата на външната политика.
Можем да започнем с едно просто наблюдение – макар руската намеса да шокира Запада, в Русия тя не бе нито учудваща, нито скандална. При неотдавнашните ми разговори с руски външнополитически експерти те дадоха ясно да се разбере, че ако Москва иска да бъде световна сила, равнопоставена на Вашингтон, тя трябва да е способна и да бъде готова да даде отпор на САЩ. Руските лидери са убедени, че Вашингтон се меси във вътрешната политика на Русия, че САЩ подготвят смяна на режима в Москва. Тъй че ако те приемат това за даденост, Кремъл трябва да е готов за съответния отговор и намеса, за да покаже на света, че има способността и волята да направи това. В края на краищата тъкмо чрез реципрочни действия една страна печели уважението на враговете и лоялността на съюзниците си.
В московските външнополитически кръгове днес господства разбирането, че Русия може да възстанови статута си на велика сила единствено чрез конфронтация, а не чрез сътрудничество със САЩ. Преди две седмици в речта си пред международния дискусионен клуб Валдай президентът Владимир Путин каза, че най-голямата грешка на посткомунистическа Русия е била „да се довери на Запада“. През 90-те години Русия на Борис Елцин се опитваше да подражава на Запада, на неговите ценности и институции; днес Москва е фокусирана върху това да даде отговор на западните политики спрямо Русия, отнасяйки се към Запада така, както руснаците смятат, че и Западът се отнася към Русия.
Обратно на конвенционалното мислене, желанието на Русия да придобие статут на велика сила не е израз нито на носталгия, нито на психологическа травма. Това е геополитически императив. Само утвърждавайки способността си бъде велика сила през ХХI век, Русия може да се надява да бъде истински, равностоен партньор със страни като Китай, които трябва да я приемат сериозно. Независимо дали това изглежда убедително за американците, от руска гледна точка намесата в американските президентски избори бе представление, организирано най-вече за неамериканската публика.
Макар Русия да знае, че е много по-слаба от САЩ във военната, икономическата, технологичната и почти всяка друга област, Кремъл продължава да вярва, че днес силата и слабостта са сложни концепции и че невинаги печели по-силният. Руснаците гледат на споровете между великите сили като на игра на камък-ножица-хартия. От съществена важност е каква сила сте готов и желаете да ползвате – камъкът побеждава ножицата, но е победен от хартията; хартията, разбира се, няма шанс срещу ножицата.
Това, което прави днешната ситуация особено опасна, е фактът, че Русия отговаря не на това, което Западът прави, а на онова, което тя смята, че Западът прави. Руските възприятия са формирани от травматичната загуба на сила след края на Студената война. Руските действия са водени от убеждението, че победата се определя от способността за поемане на рискове, а не от икономическия или дори технологичен потенциал.
Англоезична версия на статията е публикувана в „Ню Йорк таймс“.
„Портал за култура, изкуство и общество", 02.11.2017