Уважението към достойнството на гражданите не допуска продължителното им третиране като стадо, дори и краткосрочно такова отношение да изглежда на някои животоспасяващо и политически печелившо.
"Дневник" публикува "Мислене под карантина" - поредица анализи за по-широките импликации на кризата с COVID-19, написани от университетските преподаватели проф. д-р Анна Кръстева, гл. ас. д-р Ружа Смилова и проф. Ивайло Дичев. В разширен, по-академичен вариант текстовете ще бъдат публикувани в онлайн списанието "Семинар БГ".
Коронакризата радикално промени политическия дневен ред в засегнатите страни. Вълнуващото ни днес - като капацитета на здравната система (брой легла в интензивни отделения, оборудване, квалифицирани медицински кадри и т.н.), например, рядко е водеща тема във всекидневното политическо надцакване, а избралите да я поставят във фокуса на кампанията си - като каузата 'Care for the NHS!' на Корбин 2019 г., или 'Medicare for all!' на Сандърс в надпреварата за номинацията на демократичната партия, обикновено губят.
Новото далеч надхвърли промените в дневния ред, обаче. Политиката от рутинизирано състезание за власт - средство за реализиране на предпочитаните политики в различни области, буквално за седмица в началото на коронакризата радикално се "милитаризира" и се превърна във война на живот и смърт. "Врагът" тук вече не е идеологическият опонент, нито конкурентът в битката за власт. Той не е и, по Карл Шмит, "другият", отричащ начина ни на живот и затова - екзистенциално заплашващ уникалността ни, който трябва да бъде унищожен, за да не ни унищожи. "Войната" се води срещу особено опасен - невидим, непознат, неизвестно колко смъртоносен... враг - нов вирус, който потенциално може да заплаши оцеляването на човечеството такова, каквото го познаваме.
Това ново проявление на политиката като война дойде и със своите
нови герои - военачалници с медицинска експертиза и снаряжение, подкрепени от органи на властта,
дисциплиниращи парализираното от страх население. Сводките за положението на "фронта" - ранени, загинали, материални щети, състояние на резерва, подкрепления, преговори със съюзниците за подкрепа и съвместни действия - започнаха да задават жизнения ритъм на цивилните, въдворени по квартирите си без право на свободно придвижване. Целта на водената у нас (и на повечето други места) битка, забележете, е ограничена: да удържим фронта с минимални човешки, материални и икономически загуби, до идването на съюзниците - ефективна ваксина и работещо лечение.
Много критици на подобна военна метафорика правилно отбелязват, че тя е подвеждаща, дори обидна за основните играчи на "бойното" поле - медици, доброволци, изследователи, хора денонощно въвлечени в битка, поставяща живота им в опасност. Те като правило са водени от най-хуманни мотиви - да спасяват, а не да отнемат максимален брой животи. При подобно погльщащо огромен обществен ресурс усилие по оцеляване, бойните страсти всъщност охлаждат и войните като че затихват. Вътрешно-политическите битки поне за кратко като че също губят остротата си, доколкото изглеждат дребнави на фона на голямата "битка" - особено в острата фаза на кризата. Природата на заплахата изисква сплотяване и пределна мобилизация на усилията на всички. Нуждата от максимална мобилизация провокира лидери - толкова различни като Кралица Елизабет Втора и Тръмп, Макрон и Ангела Маркел и Си Дзинпин - да привеждат подобни военновременни сравнения, за да консолидират силите.
Военната мобилизация не е просто риторика, обаче. Коронавирусът изравнява не само хората (никой не е неуязвим), но до голяма степен и отговорите в различните държави. Не случайно подобни на "военни" щабове координират и de facto ръководят усилията по справяне с кризата в страни с иначе радикално различни политически режими, а политически лидери повсеместно обявяват извънредно положение.
Забележете, обече, че и
във водената понастоящем "война" има елементи на политическо съревнование.
Но то като че е изнесено по-скоро вън от политическите общности и е по-скоро състезание за това коя държава се справя по-добре с овладяване на кризата. Арбитрите в това състезание, обаче, са гражданите. Политическите лидери знаят, че гражданите (които хипнотизирано следят статистиката за жертвите по страни) ще ги оценяват в сравнение с това как се справят другите в сходна ситуация, и няма да им простят, ако се справят значително по-зле от съседите. Това усилие да блеснат (или поне да не се провалят) в сравнителен план може да обясни както въвеждането на сходни мерки (дори и при различни епидемологични ситуации в различните страни), така и престараването на някои. Критици оспорват доведената до крайност борба с коронакризата, която според тях заплашва да я превърне в самоцел. Заявки "няма да допусна нито един да ми умре - с цената на всичко" (включително повече дългосрочно заплашени човешки животи) като че няма особен друг смисъл освен да покаже, че постигналият подобен резултат е най-добър в нещо - дори и то да не съвпада непременно с ълъгосрочния обществен интерес. И този подход засега изглежда оправдан: в острия етап на коронакризата гражданите мерят успеха на правителствата си с намаляване броя заболели и броя починали, не с трудните за преценка дългосрочни ефекти на приедприеманите мерки.
Въпреки тези общи тенденции - сходни мерки, извънредни правомощия, постоянно сравнение с това какво правят другите и желание да ги надминат, и т.н., -
стиловете на лидерство в различните страни в тази нова "извънредна" ситуация често са различни.
Практиката военен да ръководи национален щаб за борбата с COVID -19 e по-скоро изключение. А и у нас, някой с основание може да възрази, ръководителят на щаба ген. Мутафчийски е преди всичко лекар: безспорният му авторитет се дължи по-скоро на експертната му компетентост, отколкото на генералската му униформа (а и той май се умори да я носи и я даде "да му я изперат"). По-често, обаче, такива щабове са водени от политически лица, лично притежаващи необходимата експертиза или ползващи експертна подкрепа - като министри на здравеопазването, подкрепяни от главите на медицински и санитарни служби, водещи лекари и епидемиолози. В Германия, с ниско ниво на смъртност на фона на потвърдените случаи, например, политици трезво взимат прагматични решения на база епидемичен план, разработен от държавен институт (Роберт Кох), и въз основа експертни препоръки (доклади на Германската академия на науките Леополдина). Примесването на идеологически и тясно политически съображения с удобни за политическата конюктура експертни оценки, обратно, е в основата на лашкащия се между взаимноотричащи се крайности подход в страни от най-жестоко ударените (като САЩ и Обединеното кралство).
Общественото очакване навсякъде, обаче, изглежда е сходно: отговорът на кризата да не бъде доминиран от политико-партийни или идеологически съображения, а
да стъпва на публично оповестени експертни оценки и препоръки на база постигнатия научен консенсус
(когато го има). Относително широката подкрепа за правителствения отговор на коронакризата у нас (според изследването на Алфа Рисърч от април) например, вероятно се дължи не толкова на личното задоволство от самите мерки, колкото на доминиращото засега обществено възприятие, че те са обективно необходими. Желанието подобни обществени възприятия да бъдат поддържани и насърчени обяснява консолидацията в редица тежко засегнати от кризата страни около мерки, предложени от политически неутрални научни експерти. Обратният подход - тайни политически машинации при вземане на решения за отговор на кризата - пък произвежда скандали, като взривилият обществеността в Обединеното кралство преди седмица скандал заради участието в тайния консултативен съвет към премиера Борис Джонсън за COVID -19 на неговия политически съветник Доминик Къмингс.
"Стадото", хрисимо сгушило се за защита около пастира - естествен рефлекс при заплахи от такъв порядък, обясняващ астрономичните рейтинги по време на катаклизми на иначе с нищо неизпъкващи национални лидери - бързо заплашва да се превърне в гневна неуправляема тълпа, когато надуши политическа (или друга) злоупотреба с огромната предоставена власт. Затова макар в голям брой държави (над 90 до момента) лидери да прибягват до арсенала на "извънредното положение", в относително малко случаи (поне засега) се наблюдават открити злоупотреби с власт. Страхът може много бързо да отстъпи пред гнева: безкритичното прегръщане на приемани за оправдани болезнени мерки може бързо да се превърне в радикалното им отхвърляне, ако те бъдат привидяни като преследващи тясно политически, и най-вече лични цели. Показателна тук е
протестната мобилизация срещу злоупотребите с извънредна власт за лично облагодетелстване
на Нетаняху в Израел.
Справящите се по-добре с кризата правителства дължат успеха си не само на достойнствата и пропорционалността на навременно въведените от тях мерки, но и на на пръв поглед странични фактори. Такива са високото доверие на гражданите в управляващите още преди кризата, уважението от страна на управляващите дори и по време на извънредно положение към способността за трезва преценка на огромното мнозинство граждани, адекватното и открито представяне на мерките: защо са необходими ограниченията, какъв е очакваният им времеви хоризонт, какви са критериите за премахването им, и т.н.
Тези наблюдения показват, че критично важен за успешно лидерство по време на криза е политическият авторитет на управляващите: колко успешни са те в прокарването на доброволно приемано от гражданите задължение за подчинение на мерките. Политическият авторитет е различен както от голата власт - способността да накараш със сила някого да изпълни мерките дори против волята му, така и от експертния авторитет - експертът издава незадължителни, необвързващи личното поведение съвети, които адресатът им е свободен да пренебрегне, ако така прецени. Пациентът, например, може да откаже и най-доброто лечение, ако не споделя целта на лекаря "да го опази жив", или пък не е съгласен с предлаганите от лекаря средства - това да се постигне "на всяка цена". Властта, разполагаща с политически авторитет, обратно, издава обвързващи поведението заповеди, възприемани като оправдани от огромното мнозинство граждани.
Успешното справяне с коронакризата също
изисква не просто власт, нито само експертен авторитет, а умелото им съчетаване
в приеман от гражданите за легитимен политически авторитет: систематично и последователно прилагане на необходими и пропоционални, стъпващи на експертна оценка мерки, както и поддържане доверието на гражданите с честна, открита и уважаваща достойството и способността им за преценка комуникация.
Уважението към достойнството на гражданите не допуска продължителното им третиране като стадо, дори и краткосрочно такова отношение да изглежда на някои животоспасяващо и политически печелившо. Само лидерство, което в отговора си на коронакризата, въпреки извънредността на ситуацията, отчита този прост факт, вероятно ще се окаже дългосрочно успешно.
"Войната" с COVID -19 не е спринт, нито blitz война, а маратон. За победата в него доверието на гражданите е най-важният обществен ресурс.
„Дневник", 04.05.2020