Снимка: Надежда Чипева
Годината беше белязана от избори по целия свят. Какво, обобщено погледнато, избра светът? Рисковете от този избор?
Съвсем по инерция сме започнали да си представяме бъдещето като риск. И това е съвсем нормално. Никой не ни предлага привлекателен проект за бъдеще. Говори ни се за най-различни опасности, които ни грозят, а дали ще бъдем спасени, ако гласуваме за хората, които ни плашат – никой не знае. Може би е напълно логичен дефицитът на бъдеще, с който свикнахме да живеем, но самият факт, че през тази година толкова много хора по цял свят имаха правото да гласуват е нещо, което може да ни радва.
Можем да говорим за възход на популизъм, радикализъм, крайна десница и т.н., но на мен ми се струва, че този тип гласуване, който със сигурност нараства и вече е мейнстрийм, това не е идеологически вот. Това е по-скоро наказателен вот на гражданите, фрустрирани от политическите елити и от системата, която не произвежда решения, които да ги успокоят. Лидерите, които наричаме анти-системни са тези
политически лица, които разбиват обществени консенсуси, които сме свикнали да мислим като нормалност. Правят го, политизирайки теми, които не са били обект на политическо противопоставяне по-рано. По този начин неусетно нормалността изчезва. Тя ни напусна още с влизането на Путин в Украйна, но започваме да консумираме и вътрешнополитическите ефекти от края на нормалността. Лидери и партии, които мислим като радикални са вече мейнстрийм и управляват. С тази нова реалност трябва да живеем, тя е резултат от демократичния процес. Този тип политика получи сериозна
подкрепа през многото избори, които минаха през годината. И тук следва да наблюдаваме дали радикалните лидери могат да презаредят с легитимност демократичните системи. Да покажат на фрустрирания избирател, че гласът му е чут и неговите хора вече са във властта. Или самата власт ще делегитимира бързо и новите лидери, превръщайки възходът на крайната десница в спомен.
Съвсем по инерция сме започнали да си представяме бъдещето като риск. И това е съвсем нормално. Никой не ни предлага привлекателен проект за бъдеще. Говори ни се за най-различни опасности, които ни грозят, а дали ще бъдем спасени, ако гласуваме за хората, които ни плашат – никой не знае. Може би е напълно логичен дефицитът на бъдеще, с който свикнахме да живеем, но самият факт, че през тази година толкова много хора по цял свят имаха правото да гласуват е нещо, което може да ни радва.
Можем да говорим за възход на популизъм, радикализъм, крайна десница и т.н., но на мен ми се струва, че този тип гласуване, който със сигурност нараства и вече е мейнстрийм, това не е идеологически вот. Това е по-скоро наказателен вот на гражданите, фрустрирани от политическите елити и от системата, която не произвежда решения, които да ги успокоят. Лидерите, които наричаме анти-системни са тези
политически лица, които разбиват обществени консенсуси, които сме свикнали да мислим като нормалност. Правят го, политизирайки теми, които не са били обект на политическо противопоставяне по-рано. По този начин неусетно нормалността изчезва. Тя ни напусна още с влизането на Путин в Украйна, но започваме да консумираме и вътрешнополитическите ефекти от края на нормалността. Лидери и партии, които мислим като радикални са вече мейнстрийм и управляват. С тази нова реалност трябва да живеем, тя е резултат от демократичния процес. Този тип политика получи сериозна
подкрепа през многото избори, които минаха през годината. И тук следва да наблюдаваме дали радикалните лидери могат да презаредят с легитимност демократичните системи. Да покажат на фрустрирания избирател, че гласът му е чут и неговите хора вече са във властта. Или самата власт ще делегитимира бързо и новите лидери, превръщайки възходът на крайната десница в спомен.
Целият текст можете да прочетете тук.