Каква България искаме? Каква България чакаме, какво ни очаква?
Най-големият проблем, който имаме като общество, е, че не можем да си представим България различна от тази, в която живеем. Хората са напълно фокусирани в неща като корупция. Но големият проблем на страна като България е, че не е достатъчно просто да бъде по-малко корумпирана, България трябва да бъде различна страна, ако искаме да живеем по-добре в нея.
Тази липса на въображение пролича по време на предизборната кампания. Може би с всичките проблеми, които имаме - демографски, застаряващо население, обезлюдени райони, и икономически, все пак това е най-бедната държава в Европейския съюз и с особено периферно положение в рамките на Европейския съюз.
Има възможности, част от които са свързани и с кризата, която преживяваме. Например: COVID създаде ситуация, в която за първи път след 90-те виждаме връщане на хора в България. Това е ключово важно за една страна, в която качеството на работната сила, е от огромно значение и в която има висока функционална неграмотност.
Как може да задържим хора, които вече са работили навън, имат друг тип опит, идват от различни части на обществото. Това е големият въпрос: как да задържим тези хора. Един от ефектите на COVID-19 е че накара правителствата да си дадат сметка, че е хубаво някои от основните производства, от които зависят хората да са близо до теб. Едва ли ще има отново ситуация, в която европейците ще си позволят 90 % от лекарствата , които потребяват да са извън Европа.
Затова тази България, която би могла да бъде различна според мен е разговорът, който отсъства. Този разговор е най-важният, защото Европа също ще се промени.
Дали това, че не можем да си представим България различна е свързана с липсата на перспектива и сравнение. Защото Европа има големи проблеми. ЕС се провали в ситуацията с ваксините. Ние живеем в по-различна реалност. Какво означава тя за Европа и за света?
- Хората винаги са сравнявали живота си с хората около тях, с това, което правят техните правителства с това, което правят правителствата в други държави. Но едно от най- важните неща, които се случиха в света през последната година, е че досега сравнението не е било толкова силно, толкова интензивно, колкото сравнението, което гледаме през последната година. Изведнъж заради COVID имаме усещането, че може да сравняваме по-лесно.
Говорил съм с хора, които тежко са изкарали заболяването и те споделят, че след първите дни като се появи усещането, че си по-добре, като че ли излизаш от болестта, ти пропадаш и идва най-ужасният период. Нещо подобно се случва и с държавите и начина, по който се справят с COVID-19. Три или четири месеца, през юли миналата година, основният въпрос беше защо източноевропейците се справят толкова добре. Днес въпросът е защо те се справят толкова зле.
Страни като Германия, които доскоро отстрани изглеждаха като страните, които добре овладяваха пандемията, сега са сред страните, които губят доверие в способността на собствената си система да реагира.
През октомври, сравнявайки се с другите, Европа ще се окаже в ситуация, че след като цяла година се казва колко са зле нещата във Великобритания и в САЩ, двете държави ще се окажат с повече ваксинирани, с по-високо икономическо възстановяване.
Това ще създаде криза на доверие вътре в европейските общества за това как и какво правим. Това ще има реален ефект върху немските избори през септември тази година, ще има ефект върху президентските избори във Франция през следващата година. Затова нещото, което според мен е проблем на България, е проблем и на Европа. Искаме да се върнем там, където сме били преди COVID-19, това е фантастичният вариант. Но много неща са се променили.
Второто е че Европа показа две основни слабости - едното е скоростта на вземане на решение - Европа е бавна. И то е бавна, защото политическите лидери не мога да поемат този радикален риск, който поеха други лидери.
Вижте какво стана с ваксините - европейският пазар е много голям и това поставя Европа в много благоприятно положение, когато преговаря с фармацевтичните компании. Но европейските преговарящи искаха едновременно и най-ниската цена, и най-прозрачният начин на вземане на решения, и най-големият баланс между държавите. И всичко това трябваше да беше решено на един ранен етап и да не може да бъде пререшавано на по-късен етап. Сравнете това с това, което направиха Израел или Чили. Израел плати 40% по-висока цена за ваксините, каза, че единственото, което я интересува, е колко бързо ще ги получат и заложи всичко на това да бъде страната, която ще ваксинира най-бързо.
Казвам всичко това, защото нежеланието да се поеме риск, е второто нещо, което е проблем за Европа и за България. Ако не се появи правителство, което е готово да признае, че България не може да продължи да прави, това, което е правила преди, и да поеме риск, с опасността да се провали, но да каже на хората, че е възможно да се постигне нещо различно, ще бъдем като заболелите от COVID, които впоследствие трябва непрекъснато да се занимават със страничните ефекти от заболяването.
Дали няма и доза голям шанс за България в това, че се провалиха толкова европейски модели, защото това отваря пространство на въображението. Защото ако ти няма кого да следваш, се отварят възможности да измислиш какво да правиш.
- Най-важното е да се опиташ да предоговориш със собственото си общество какво искаш да направиш и да разделите риска. Ако някой зададе въпроса кой е успешният модел за справяне с ковид, ние не може да дадем за пример нито една страна. Проблемът с азиатските страни е напълно различен и това ми се струва също доста важно. Не е проблемът, че просто имаме криза в Европа, но изведнъж мястото на Европа в световната икономика и в световното въображение се променя. Много са причините защо не просто Китай, а страни като Южна Корея, Тайван, Виетнам се справят по-добре с пандемията. Но най-големият наистина проблем на Европа и на България е, че ние си представяме, че утре е просто следващият след днес ден.
Ако се опитаме да си го представим като напълно различен, ако си дадем сметка, че неща, които са изглеждали напълно невъзможни преди една година, например, че децата ще учат в едно виртуално пространство. Между другото тази голяма миграция от физическия към виртуалния свят, която се случи през последната една година, е тази голяма промяна, върху която ние не сме се достатъчно съсредоточили и не си даваме сметка какво следва от нея.
Каква би била България, ако трябва да си я представите сега?
- Това, безспорно не е лесен въпрос. Не е и въпрос на индивидуално въображение. За мен питането е следното: има ли групи в българското общество, колкото и малки да са те, които изведнъж си представят, че България е място, в което ти имаш предимството да бъдеш тук.
Една от тези групи е с представителите на ИТ сектора. Те откриха, че в рамките на света, може би по време на ковид е по-добре да бъдеш на място като България, отколкото да бъдеш в Париж, Лондон или Ню Йорк. Има такава група, която казва, че за тях това място е добро място. Как става добро място за възрастни хора в провинцията, които виждат, че здравната система е в сериозна криза, където средната възраст на медицинския персонал е над 52 години, как ти се опитваш да кажеш как е възможно тези хора да се почувстват по-защитени в своите страхове.
Между другото страховете от последната година създадоха съвсем друго усещане за живот, за смърт. Това са и следващите въпроси: как се променя отношението на хората към правителствата, каквото и да е то.
Има първи етап, в който казваш, че искаш правителството да ти реши всички проблеми, то ще ти помогне, ще ти даде пари за това и това може да продължава известно време. Но не може да продължава до безкрай. И в този смисъл да си представим, че това свърша и да питаме групите, които са имали предимство да са точно в България - например тези, които са се върнали, защото са се върнали. Ако света е в криза, важно ли е около теб да бъдат хора, които познаваш добре от деца? Важно ли е да говорят език, който разбираш?
Защо хора се върнаха от страни, които имат като че ли по-добра здравна система, които като че ли имат повече работа. Какво е това, което ги връща? И когато започнем да задаваме тези въпроси и да виждаме България с очите на тези хора, може би това е тази промяна, за която става дума. Гневът към което и да е предно управление, може да изкара хора на улицата, но не може да промени страната.
„Дневник", 11.04.2021