В художествената гимнастика на българския политически живот от два сезона са на мода съчетанията за обръч. По принцип всички партийни ансамбли дълги години ги играеха тайно – единствено обаче хореографът Доган публично обяви присъствието им в своята подготвителна програма. След като изпита народното възмущение от признанието си, гарнирано с лицемерните натяквания от другите отбори, Доган разбра, че естетическото чувство на българина не е узряло за експресивния му подход. Затова на специален форум той обясни теоретичните предимства на съчетанията с обръч…
Иносказателното говорене не е присъщо на демокрацията – тя представлява открито състезание на аргументи, визии за общото благо, интереси, идеологии. Иносказанието и метафората не подлежат на изясняване – те се разпадат при прилагането на аналитичния подход, присъщ на всяка открита дискусия. Ето защо е тревожно, че толкова често за важни аспекти от политическия си живот не знаем нищо повече от метафори. Такъв е случаят с партийното финансиране и “обръчите от фирми”. От целия опит на ДПС в лицето на своя лидер да хвърли светлина по тези въпроси останаха екзотични и изцяло съмнителни теоретични конструкти (“олигархия” срещу “обръчи”) и обичайната липса на информация за елементарни неща, като например имената на партийните донори, размерите на даренията и т.н. Трябва да отчетем също и новата купчина обещания – по-прозрачен закон за финансирането от догодина, закон за лобирането зимъска и пр.
Зад булото на незнанието
Макар и добре забулени, политическите финанси в България имат своите контури, които подлежат на по-аналитично описание:
- Партиите се финансират основно от два източника: държавния бюджет и корпоративни донори. Фирмите са всъщност по-важният от двата. Държавната субсидия, според общопартийния консенсус, далеч не е достатъчна да покрие разходите на партиите, макар че всъщност никой така или иначе не знае какви са тези реални разходи, за да фиксира адекватно държавната помощ.
- Малките донори, членският внос, доброволната помощ от граждани не играят никаква роля във финансирането на партиите.
- Явен вътрешнопартиен контрол върху финансите не съществува. Тези въпроси се управляват от лидера и много тесен кръг около него, който de facto не е отговорен пред партийни конгреси, конференции и т.н. за своите решения. Тук е и разликата между банкера и партийния водач – първият отговаря пред собствениците, а вторият на практика сам си е надзорен борд. Този проблем е един от аспектите на по-широкия проблем за липса на вътрешна демокрация в българските партии.
- Съществуват множество полу-легални начини за заобикаляне на ограниченията върху партийното финансиране. По принцип тези ограничения (върху характера на източниците и размера на средствата) касаят само партийните финанси. Няма проблем да се създаде формално независима от партията организация (институт или фондация), за която да не важат въпросните ограничения. Този “посредник” набира средства, които по-късно се използват за партийни цели. Най-лесно това става чрез организирането на обучения на активисти, семинари, провеждането на изследвания и т.н. По-проблематичните случаи обаче са тези, в които посредникът се превръща в черна каса на партията, от коята се финансира нейната основна дейност и избирателните й кампании.
- У нас не е регламентиран т.нар. проблем с “независимото” изразходване на политически средства или с “рекламата на идеи”. Една корпорация или просто богат донор може да не дарява средства на политическа партия, а директно да ги изразходва в нейна полза. Законите мълчат по въпроса дали това е възможно, кога е възможно и т.н. Един куриоз: в една от кампаниите вестник публикува критичен материал за кандидат кмет, а негов приятел изкупи целия брой на вестника и предотврати разпространението му. Епизодът е комичен, но той илюстрира трудността с регулирането на този въпрос – трябва ли този разход да се брои за политическо финансиране? В САЩ, например, независимата “реклама на идеи” е позволена и неограничена, но условието е да няма координация с политически кандидат и да няма директна връзка с неговото избиране. Във Великобритания всеки, който смята да изразходва пари за политически цели, самостоятелно се регистрира пред избирателната комисия и трябва да спазва ограничения. При липсата на регулация у нас, на практика е възможно трети лица да плащат за партийни мероприятия в и извън избирателни кампании.
- Контролните органи не следят спазването на законите относно политическите финанси. Някои от тях просто нямат нужните правомощия, като Сметната палата например. Тя основно проверява от математическа гледна точка сметките, представени й от партиите. От нея научаваме коя партия не си е предала отчета навреме и на коя партия и куца аритметиката. Истинските контролни органи – прокуратурата, следствието и съда – досега остават безучастни. Прокуратурата често е правила заявки, че ще се намеси в тази сфера, но резултати на практика няма, а подборът на случаи е бил доста спорен. Корумпираните са ту от лявата страна на НС, ту от дясната, в зависимост най-вече от това, дали са в опозиция. Управляваща партия до сега не е разследвана, което не е добър атестат за иначе ревностно отстояваната независимост на нашите магистрати.
- По отношение на политическото финансиране българските партии не са в състезателна позиция една спрямо друга, а формират картел, с цел да извличат държавни средства и да минимализират контрола върху частното финансиране. Гарван, гарвану обръч не вади…
Съчетания с бухалки
Политическите партии са ненадминати в заклеймяването на организираната престъпност и са сред първите, които наричат мафиота “мафиот” след смъртта му. Тези ритуали обаче обикновено не се комбинират с разкриване на собствените дългове към мафиота приживе. На кои партии са били спонсори Доктора, Косъо Самоковеца, Георги Илиев и останалите от подземния пантеон е меко казано неудобен въпрос. На кои партии е давал пари Чорни преди да бъде изгонен от страната? За живите и неизгонените сенчести спонсори да не говорим. За каква борба с организираната престъпност всъщност става дума тогава, ако на такива елементарни въпроси няма отговор? Този проблем е само една от илюстрациите на пропускливостта на политическия ни елит за влияния от подземния свят. Липсата на утвърдена политическа класа, честите електорални турбуленции, които вкарват нови лица на политическите върхове, липсата на партийна хигиена спомагат за мутризацията на политическия и обществения ни живот.
Партийна машина и идеологическа мента
Основната функция на политическите партии е да предложат и защитят публично своята интерпретация за обществения интерес, като я превърнат в управленска програма. По това партиите се различават от групите за натиск, които лобират за частни интереси. Моделът за успешна партия, която се налага напоследък обаче, е всъщност модел на група за натиск, която предлага конкретни облаги на своите членове. Обезпокоителното е, че с фигурата на “обръча от фирми” на практика се прави опит да се легитимира този модел. Според него, партията е машина, предоставяща конкретни блага на конкретни групи индивиди, които в замяна й се отплащат с финансова и материална помощ. Например, държавна субсидия за тютюнопроизводителите, лобиране за сделките на определени фирми, работни места в държавни предприятия в блокирана приватизация, участие в местната администрация и т.н. Основният ресурс на партията става предлагането на такъв тип услуги, а артикулирането и защитата на обществения интерес се използва само като идеологическа мента за замъгляване на общественото съзнание.
Опасността всъщност далеч не е в това, че една партия – ДПС в случая – като че не може да види проблема с “машинния” модел. Всяка партийна система може да понесе една такава партия. Опасността е в това, че машинният модел става печеливш и доминантен, а традиционните ни партии (които също не са напълно имунизирани срещу него) стопяват прогресивно своето влияние. Във възход е защитата на тясно разбрания частен интерес – Атака, например, обещава на една група - недоволните от прехода - да обърне всичко с главата надолу чрез национализации и други подобни мерки. Нищо че като общество ще се върнем с две десетилетия назад и на крачка от средновековието – важното е, че електоратът й ще получи своето удоволетворение. С огромен потенциал са също така партии от кметски тип, които обещават на конкретни хора конкретни километри шосе, тонове балиран, преместен или изгорен боклук, цени на ток, пешеходни зони и т.н.
Политиката разбира се е и за тези неща. Но в основата й е нещо друго: способността да загърбиш за момент своя личен интерес от солидарност с общото дело. Без това загърбване няма спазване на общи правила, а тарикатлъкът се превръща в национален спорт. Машинният модел на партиен живот в крайна сметка води до тарикатлъци, а не до изграждане на политическа общност.
На най-абстрактно ниво, това е основният проблем на българските политически финанси - сегашната уредба отчуждава гражданите от партиите, и ги заоликаля с обръчи от търсачи на лична изгода. Промяната не е само въпрос на законодателство и повече прозрачност, а изисква по-сериозни промени в политическия репертоар.