Of that Forbidden Tree, whose mortal tast
Brought Death into the World, and all our woe…
За първото човешко непокорство и плода
на запретеното дърво, със своя бренен вкус
довел смъртта в света и цялата ни земна скръб…
(Джон Милтън, „Изгубеният рай”, превод Александър Шурбанов)
Мистър Адам (Смит) и мис Ева (да речем Томпсън) си живеели съвсем прилично в рая или много близо до него. Ползвали всичките му не малки блага и спазвали основното правило – да не натискат един голям червен бутон, закачен на ябълковото дърво в градината им. На него ясно си пишело: „Не пипай!“ Един ден се появила змията Найджъл и започнала да убеждава Ева ли първо, Адам ли (не е много ясно) да натиснат бутона. Аргументите за това били основно два.
Първо, разбира се, била гордостта от Познанието. Те трябвало, според Найджъл, да разберат какво ще стане, ако натиснат бутона. Адам бил длъжен да се покаже смел мъж пред Ева, а пък и на нея й било станало скучно. Второ, Найджъл ги убедил, че отнякъде ще дойдат безкрайно количество българи и румънци, с които Адам и Ева ще трябва да делят благата от градината си на стари години. Като разбрали това и двамата – тя ли първо, той ли – натиснали бутона…
Така започва модерната версия на Милтъновата поема „Изгубеният рай“. Как тя ще продължи все още не знаем, макар че Адам и Ева вече започват да добиват представа за живота навън. Паундът им се срина веднага. Вместо да започнат да получават по 350 млн. на седмица допълнително за здравната им каса (както Найджъл обещаваше), още в първите 20 минути на „излизането“ изчезнаха 350 милиарда от стойността на акциите на местните фирми. Отличният кредитен статус на Адам и Ева беше понижен от Фич ли, от Мудис ли беше… Така че далеч не е изключено двойката да размисли, да прогони Найджъл с пръчка, и да се опита да забрави за инцидента с червения бутон. Макар сложно и унизително, това най-вероятно ще се окаже резервният им ключ за връщане обратно.
Но този текст не е за бъдещето, а за това как се стигна дотук и особено за втория аргумент, който ги убеди да излязат. Неговата същност е липсата на солидарност и не толкова по отношение на нас – българите и румънците, а по-принцип – към всеки, дори един към друг. Змията на съвременния популизъм – макар че „популизъм“ отдавна е нищо не значещо клише – прави точно това: тя убеждава хората, че те не дължат никому нищо, че могат и трябва да максимизират ползата единствено за себе си, че ще се справят напълно сами и ще успеят да запазят благата си, без да ги споделят с друг. Найджъл – в този смисъл – е наследник на друг английски гений: Томас Хобс.
През XVII в. Хобс си представял света точно по този начин – изпълнен със себезаинтересовани монади, ходещи калкулатори, които изчисляват непрекъснато ползата за себе си и действат с цел да я максимизират. Днес обаче Найджъл забравя основното следствие, което Хобс e извлякъл от тази картина. А то е много неприятно – война на всеки срещу всеки и нуждата от авторитарен Левиатан за предотвратяването й. И макар че настоящият Найджъл засега забравя това следствие, друг Найджъл, или Владимир, или Виктор ще се сети, или вече се е сетил за него.
От гледна точка на Хобс, Европейският съюз е невъзможна антиутопия. Това е политическа общност, която твърди, че в нея интересите на всички могат да бъдат защитени чрез солидарни политики. И най-важното – в нея всички действат със съзнанието, че заедно ще са по-добре, че интересите на всеки отделен член трябва да бъдат вземани под внимание в общите решения. Това е обратното на света на ходещите с калкулатори монади. Ето защо Найджълите и Доналдите по целия свят са се обединили точно срещу него – той е основният им враг.
Brexit е революция срещу солидарността
Brexit е представян като най-различни други видове революция. Във всяко от твърденията по-долу има известни истини, но те не достигат до същността на феномена:
1) Революция срещу нефективността на ЕС и неговата бюрократичност: Това е просто митологема. Цялата администрация на ЕС е по-малка от нашето МВР. Много се приказва и за „невъзможните“ и „прекомерни“ регулации на ЕС, които обременявали бизнеса. Със сигурност има и излишни или не добри регулации, но като цяло и това е димка. Всъщност, ако от утре UK спре да прилага европейското право, в законодателната му система ще зейнат такива празноти, които парламентът в Уестминстър няма да може да запълни с години, дори ако просто дословно копира европейските норми. Цялото Сити ще остане без финансова регулация, например (която пък може да се окаже излишна, ако бизнесът вече се е изнесъл от него). И обърнете внимание – измина цяло денонощие след exit-а, а никой не е показал и една ЕС норма, която да плаче да бъде отменена;
2) Революция на старите срещу младите: Групите над 45 години масово са гласували за излизане, докато младите са направили точно обратното. Какво ни показва тази поколенческа разлика обаче? Тези, които максимално са се възползвали от благата на еврочленството в предкризисните години, днес са срещу това, което им е донесло успех. Всъщност, става дума за страх, че могат да загубят тези блага и привилегии, че трябва да ги делят с други, които са новодошли било то от друго време (младите) или от друго място (българите и румънците). В този смисъл основното пак не е поколенческото, а липсата на солидарност и страхът, че губиш привилегии. Вярно е, че по-възрастните поколения навсякъде в Западния свят стават консервативна по своя характер сила. Но обяснителният механизъм минава не толкова през възрастта сама по себе си, а през липсата на солидарност и страха от загуба на „статус“;
3) Революция на работническата класа: И в това има някаква истина, но все пак трябва да се има предвид, че далеч не само тази класа е гласувала за напускане. Става дума за половин Великобритания, включително за до 40% от хората в изключително богати райони като Лондон, например;
4) Бунт на (потенциален) ляв електорат: Това също е невярно, защото едва ли някой от гласувалите за Leave очаква, че UK извън ЕС ще се върне към традициите на социалната държава от времето на Клемент Атли. Напротив, далеч по-вероятно е Великобритания да се управлява от консерватори и тачъристи. В крайна сметка напускането на ЕС е точно техен проект. В този смисъл Корбин допусна ключова, жестока грешка, като не се включи активно в кампанията за оставане. Той направи лейбъристите напълно излишни и заслужава да си ходи (както и ще стане) след Камерън;
5) Бунт на масата срещу елита: Всъщност, това също е митология, която се използва от определени елити. Борис Джонсън може да бъде представен като част от „масата“, точно толкова, колкото и Доналд Тръмп, Берлускони или Сакскобургготски. Истината е, че „масата“, „хората“, или поне големи групи от тях, са загубили вяра, че заедно могат да направят нещо смислено. Затова представителите на колективното им действие са еманация на безсмислието – от Доналд Тръмп през Фарадж и Бепе Грило, та чак до някои местни образци. Просто големи групи хора излъчват да ги представлява не някой, който е способен на позитивни действия, а някой, който внася шум в системата и блокира възможна промяна. В този смисъл изборът на подобни „елити“ е рационална стратегия на големи групи, желаещи да се консервира статуквото и да се предотврати по-съществена реформа;
6) Бунт на нацията срещу наднационалното и глобализма: Безспорно в това също има истина, но не и цялата истина. В крайна сметка дори Фарадж трудно може да бъде описан като крайно-десен, радикален националист – Великобритания остава доста по-цивилизована в това отношение от много други държави. Да, чувството за национално превъзходство е типична черта за островитяните, но също така те са и най-отворената към други нация в Европа, пътуват най-много и са общували с други народи от векове. А и национализмът предполага някаква солидарност поне вътре в рамките на нацията. Малцина от тези, които са гласували за излизане, са борци за еманципацията на малцинствата вътре в страната, междукласова солидарност, щедрост към бедните или някаква друга форма на солидарност.
Затова Brexit e революция, която в пълнота може да бъде схваната само като изблик на повсеместна антисолидарност – недоверие и липса на емпатия на всеки срещу всеки. В дълбочина, става дума за бунт на коалиция на съвременните хобсианци, на тези, които виждат политиката като абсолютно лишена от всякаква солидарност, взаиморазбиране, търсене на консенсус и компромисни решения. ЕС – като очевиден наднационален антипод – е техният основен враг в континентален и световен мащаб.
Популисткият синтез
Дефиницията на Кас Муде за популизъм има два елемента: 1) противопоставянето на народ (маса) на (корумпиран) елит; и 2) хомогенност, еднородност на народа – т.е. липса на вътрешен плурализъм. Тези изисквания са верни, но за да се разбере специфичната черта на популизма в богатите общества на Запада, трябва да се прибави и още една характеристика:
3)антисолидарния характер на всеки един от хомогенната маса народ.
Затова съвременният западен популизъм не е толкова комунитарен и изобщо не е еманципационен по отношение на уязвими или изпаднали в беда членове на общността, каквито са били популизмите през 30-те години, или какъвто беше този на Хуго Чавес, например. Напротив, зад популистка програма в западните общества застават най-разнообразни групи. Помислете например за тези, които ще подкрепят Тръмп в САЩ, и ще получите представа за популисткия синтез:
- Традиционни националисти;
- Квази и открити расисти и ксенофоби;
- Либертарианци и техни съмишленици, гравитиращи около Tea Party;
- Уплашена от загуба на статута си средна класа;
- Местен бизнес, уплашен от глобалната конкуренция;
- Работници, страхуващи се от конкуренцията на имигранти;
- Нежелаещи да плащат данъци за колективни програми като Obamacare (универсална здравна осигуровка);
- Антиетатисти;
- Религиозната десница, уплашена от културно и сексуално различие…
Тайната на Тръмп е, че на всяка една от тези групи той предлага по нещо – на едни стена, на други пушка, на трети кръст, на четвърти мита върху вноса, на пети – отмяна на Obamacare и т.н. Единственото общо между всички тези групи е липсата им на солидарност спрямо (част от) останалите членове на собственото им общество и – разбира се, спрямо всеки „външен“. Тръмп няма рецепта за това, как тези групи да заживеят по-добре, отколкото са сега. Той просто им обещава, че те няма да станат по-зле, че статуквото ще се запази, било със стена или с някаква тарифа за мита. Така или иначе, единственото, което Тръмп не иска от никой от тях е солидарност с някой друг. Солидарността е това, което той анатемосва.
Всъщност гореописаната коалиция – популисткият синтез – е този, който спечели референдума и във Великобритания. Вярно е, че имаше и такива, които натиснаха червения бутон само от любопитство какво ще се случи. Те са от онези, които вече съжаляват. Но масата, народът, който подкрепи Brexit, имаше гореописаната структура и състав.
Непопулисткото ляво и дясно имат трудна задача. Те трябва да убедят хората, че антисолидарността, хобсианството не са единствената форма на водене на политика. Следвоенна Европа е успяла да направи това и със социалната държава, и с ЕС.
Brexit поставя под въпрос втория ключов проект на този дълго време успешен модел. Ако преосмислянето и заздравяването на ЕС не се случи бързо, ако не се намерят политици, които да върнат вярата на хората, че могат да подобрят ситуацията си заедно, с колективни действия, може да се окажем в свят на недоверие и гледащи се лошо монади. Свят, в който крачката от антисолидарност на всеки срещу всеки лесно може да премине във война на всеки срещу всеки. А според Хобс, в един такъв свят, ако няма авторитарен Левиатан, животът е nasty, brutish and short (груб, скотски и кратък).
Каквото е било навярно и първото усещане на Адам и Ева след натискането на червения бутон.
„Портал за култура, изкуство и общество", 25.06.2016