Как се променя общественият климат в Русия и какви са причините за руската омраза към Запада? Видя ли ЕС собствените си грешки след кризата в Украйна и какви са следващите му възможни ходове?
Дискусия с участието на Иван Кръстев и Мария Липман.
Случващото се в Русия трудно може да бъде обяснено на средния европеец и често това, което достига до Европа, са само крайно брутални действия като убийството на опозиционера Борис Немцов в центъра на Москва. Какво се случва в Русия и как да реагира Европейският съюз? Дискусията, посветена на сложните отношения между Запада и бившата съветска република, бе организирана от Европейския съвет за външна политика (ЕСВП) и портал “Култура”. По думите на Мария Липман (анализатор, бивш главен редактор на сп. Pro et Contra, издавано от „Карнеги Москва“) днес Русия е по-консервативна, по-авторитарна и по-изолационистка, но тези промени започват още преди събитията в Украйна. Според Иван Кръстев (председател на УС на Центъра за либерални стратегии и член на борда на ЕСВП) да се опитваме да обясним всичко единствено с фигурата на Путин и със силата на руската пропаганда е красиво, но не е вярно. Все едно дали ни харесва или не, в момента Путин представлява автентично определени тенденции в руското общество. Модератор на дискусията бе Весела Чернева (директор на програма „Европа и съседи“ в ЕСВП).
Какво се случва в Русия и как да реагира Европеяският съюз?
Весела Чернева: Неотдавна излязоха последните данни на социологическия център „Левада“, които показват, че подкрепата за режима на Путин продължава да е много висока. Изглежда, че темата за Украйна вече не е толкова важна, хората се интересуват повече от икономика. Как се промени според вас общественият климат в Русия през последните няколко месеца?
Мария Липман: Русия стана по-консервативна, по-авторитарна, по-изолационистка и по-идеологическа. Но тези промени не започнаха със събитията в Крим и Украйна, те започнаха по-рано – със завръщането на Путин в Кремъл през 2012 – и се задълбочиха след случилото се в Украйна. Защо тези промени започнаха след завръщането на Путин? Според мен причините за това са три. Първо, икономическа – в резултат на политиката на Кремъл икономическият ръст започна да спада, икономиката ставаше все по-неефективна. През декември 2011 г. в Москва и други големи градове започнаха масови протести. Всъщност тези протести не бяха точно икономически, те бяха насочени по-скоро срещу режима на Путин и корумпираната система. Най-често се чуваше лозунгът: „Русия без Путин“. На улицата в Москва излязоха сто хиляди души. Оказа се, че това не е голямо предизвикателство за правителството, но в крайна сметка бе предизвикателство за легитимността на Путин – последва спад на неговия рейтинг. През 2012 г. около една трета от руското население подкрепи лозунга: „Русия без Путин“. Така че правителството се изправи пред необходимостта да повиши своя рейтинг, като подобри икономиката, и тук аз виждам втората причина за тези промени. Третата причина бяха събитията в Либия. Това бе последната капка, която преля чашата на Путин. Той реши, че на Запада не може повече да се разчита. Знаем, че над Либия бе наложена зона, забранена за полети, и знаем какво последва след това. Путин винаги бе казвал, че Западът е враг, но това бе последната капка. Така че когато през 2012 г. той се върна в Кремъл, вече се създаде един доста по-различен климат в сравнение с предишните четири години – имам предвид мандата на Медведев – и дори с първите два мандата на Путин.
Как да запазиш легитимността си, ако не можеш да я купиш, както правеше правителството и преди? Путин реши да замести консервативната идеология с икономически придобивки. Тогава той започна да твърди не просто, че Западът иска да навреди на Русия, той заклейми западния свят, че е изоставил европейските ценности, че е декадентски и морално деградирал. Заклейми като безплодна политиката на толерантност и разкритикува мултикултурализма. Всъщност Кремъл трябваше да даде някакъв отговор на протестите, трябваше да отправи някакво послание към руския народ за добрия патриотизъм. Във връзка с икономическия спад правителството бе изправено пред дилема – или да либерализира икономиката, или да направи нещо друго. Да се тръгне към либерализация и да се освободи енергията на хората обаче би означавало да се върви срещу стратегията на Путин за контрол. Затова той се опита да наложи по-силно участие на правителството в икономиката.
Така че ако се върнем към събитията в Украйна, трябва да кажем, че още преди те да започнат, Русия бе вече различна. Руската политика бе направила сериозен завой във фундаменталистка посока. И, разбира се, тази тенденция се задълбочи със събитията в Украйна. Бягството на президента Янукович върна нещата в началото. Изведнъж се оказа, че Украйна е с прозападно и антируско правителство, което е насочено към НАТО. Така се стигна до най-драматичния ход на Путин през последните години, последствията от който са може би очаквани. Вероятно и самият Путин не е подозирал до каква степен все пак този ход е неприемлив. Оттук нататък започна това наслагване на всички тенденции, които обсъждаме. После дойдоха санкциите, след това бе разбит малайзийският самолет и ситуацията ставаше все по-лоша и по-лоша. Това, което стана обаче е, че Путин постигна една от целите си – той възстанови легитимността на правителството. Проблемът, който се опитваше да реши, и който не успя да реши през 2012 и 2013 г., той успя да реши сега. Появиха се хора, които започнаха да развяват червени знамена, появиха се патриоти, получи се един доста широк национален консенсус, базиран на два стълба – от една страна, конфронтацията със Запада, а от друга, Путин като командир на една обсадена крепост. В Русия от дълго време има антиамерикански настроения, но Европа се ползваше с по-добра репутация. Оказа се, че хората не са фокусирани толкова върху икономиката, те не се впечатлиха толкова от санкциите, от цената на петрола, от ветото върху руската икономика и отражението върху жизнения им стандарт. Максима на Клинтън „Икономиката, глупако, икономиката!“ не работи в Русия. Въпреки влошаването на жизнения стандарт легитимността на правителството е висока, то е доста стабилно. Не е ясно какво ще се случи в бъдеще, нещата в Русия са наистина много непредвидими. Легитимността на властта е възстановена, макар че икономиката не е в добра кондиция.
Весела Чернева: Не се ли оказа убийството на Борис Немцов някаква граница, праг, преминаването на който промени атмосферата в Русия?
Мария Липман: Не бих се изразила така. Разбира се, това убийство беше шок, може би в някаква степен то шокира дори самия президент Путин. Убийството на Немцов е политическо убийство, което да този момент не е намерило своето обяснение. Защо? Кой е искал неговата смърт? Може да звучи доста цинично, но за предишните политически убийства поне знаехме кой би искал тези хора да умрат. Най-добрият пример за това е убийството на Анна Политковская. Тя бе едва ли не личен враг на Рамзан Кадиров, който я е заплашвал неведнъж публично. Така че може да се предположи, че Кадиров е бил инициатор на това убийство. Има и други хора, убити мистериозно в други части на света – в Москва, в Чечения, в Австрия… Но в повечето случаи при политическите убийства знаем в някакъв смисъл кой може да стои зад тях. В този случай обаче не можем да кажем нищо. Разбира се, след убийството на Немцов Кадиров се държи по доста странен начин, виждаме вътрешни борби, например, между Кадиров и представители на руския елит. Това е нещо, което излезе на преден план и което не се е случвало до този момент, поне не в такава степен. Петдесет хиляди души участваха в шествието по време на погребението на Немцов. Ако някой е очаквал това да е шокът, който ще енергизира протестната общност в Русия и ще активира политическата опозиция – това не се случи. Според мен тази общност остава деморализирана и е изцяло под влиянието на Кремъл.
Весела Чернева: Да обърнем поглед към Европа. Европа изглеждаше изненадана от украинската криза и последващите действия на Путин. Тя продължава да изглежда объркана от непредвидимостта на Путин. Дори понякога имам чувството, че Европа разчита на това, че Путин е непредвидим, за да не трябва да взима някакви решения предварително. Как изглежда днес европейският ред и има ли такъв?
Иван Кръстев: През 1989 г. социологическите проучвания показват, че според 74% от руснаците тогавашният Съветски съюз няма врагове. В момента според център „Левада“ 83% от руснаците мислят, че САЩ са враг на Русия, а над 70% – което е напълно ново – мислят, че ЕС е неин враг. Дори страни, които традиционно са възприемани като разбиращи Русия – например, Германия – в момента се привиждат по друг начин. Казвам това, защото дори във времето на Студената война има нещо, което държи Европа цяла. Това не е общност, базирана на ценности, както е видимо в тези години, нито дори на интереси. Но има една общност и тя е базирана на опита от войната. Неслучайно една от най-добрите истории на Европа за последните шестдесет години – тази на Тони Джуд – се казва „След войната“. Идеята е, че независимо на чия страна са воювали европейците, те имат усещането за общ опит и този опит е разрушителната сила на войната. От тази гледна точка кризата, която преживяваме в момента и която е свързана с отношенията между Русия и Европейския съюз, е много по-дълбока, защото извън политическото и икономическо изражение тя е пряко свързана с разрушаването на тази идентичност на Европа. Това личи много ясно в различните чествания на 9 май. Първото нещо, което се е случило, е, че хората, които помнят, вече ги няма. Това са 70 години. Единици са хората, които имат реален военен опит и са все още живи, независимо за кого и как са воювали. В този смисъл всичко, което е станало, все повече започва да се превръща в политически разказ, който се изгражда в медиите от една или друга политическа перспектива. В крайна сметка в момента наблюдаваме появата на две напълно различни войни. Едната – в руският случай – започва на 22 юни 1941 г. Тя е отечествена по своя характер и това, което се чества, е най-вече силата на руския дух и руското оръжие, които не са позволили Хитлер да унищожи Русия. Другата, която много силно се чества в страни като Полша и балтийските републики, започва на 1 септември 1939 г. – в периода от 1939 до 1941 г. Германия и Русия са съюзници. За тези страни войната не може да бъде сведена единствено до ролята на Съветския съюз за унищожаването на Хитлер.
Второ, от руска гледна точка победата е победа на Русия. От гледна точка на поляци, беларуси и украинци това е победа на Съветския съюз. Те също са участвали в тази война. Между другото, републиката, която е претърпяла най-тежки жертви, е Бералус – всеки трети беларусин е унищожен. Така че сега изведнъж се появиха две войни, изчезна идеята, че това е нещо, което обединява европейците, макар те да могат да бъдат разделени от идеология, от икономика и пр.
Освен това се връща дискурсът за фашизма, като той се връща и от двете страни. Русия обвинява правителството на Киев, че е фашистка хунта. Един от основните страхове крие реабилитацията на силно спорни фигури като Бандера. От друга страна, мнозина европейци виждат в начина, по който беше анексиран Крим, аналогия с неща, случили се през 1938 г. Ако преди имахме усещането, че нещото, което се е случило в Европа, е това, че вече няма фашизъм, изведнъж се оказа, че фашизмът е навсякъде. Второ, няма никакъв проблем да обвиняваш Киев, че реабилитира Бандера и в същото време да подкрепяш крайнодесни партии, за които Хитлер е модел, а не проблем. Това е разпадане на символическия консенсус. Този символически консенсус е много важен, защото през всички тези години тъкмо краят на Втората световна война е събирал европейците и е държал Европа заедно. Това вече не е така.
Защо Европа се оказа толкова изненадана? Две неща през последните 25 години определяха начина, по който Европа мисли своята сигурност. Едното е, че икономическата взаимосвързаност значи сигурност. Колкото повече търгуваш с някого, колкото повече икономически интереси имате, толкова по-сигурен се чувстваш. От тази гледна точка силната енергийна зависимост на ЕС от Русия се мислеше като източник на сигурност, а не на несигурност. В момента, в който започна кризата, това, което се мислеше като източник на сигурност, започна да се мисли като източник на несигурност и за двете страни. По същия начин технологическата зависимост на Русия от Запада се мисли от руснаците като източник на несигурност. Но щом икономическата взаимосвързаност не е източник на сигурност, ЕС има реален проблем. ЕС вярваше, че военната сила няма значение в днешния свят. Сега обаче военната сила се връща, тогава какво? Ако икономическата взаимосвързаност не може да ни гарантира сигурност, тогава какво ни го гарантира?
Втората гледна точка е, че ни го гарантират институциите. Нито една от институциите не проработи като удържаща при решаването на тази криза. Нито ОССЕ, нито Съвета на Европа. Оказа се, че този институционален ред, който е създаден и който едва ли не автоматически трябва да гарантира сигурност, също не може да направи това. И третото, което се оказва най-изненадващо – между другото много е важно да стане ясно от какво точно се изненадаха европейските анализатори – не толкова от факта, че при криза в Украйна Москва ще се опита да запази влиянието си, но анексията на Крим, смяната на граници беше нещо, което европейците бяха убедени, че Путин няма да направи. Оказа се, че ако не знаеш какво другият няма да направи, ти вече влизаш в напълно нов свят, в който всичко става възможно. Изведнъж всички страхове излизат на повърхността.
Имаше също илюзия, че такава криза като тази с Русия ще помогне на ЕС да консолидира своята политическа идентичност, че в крайна сметка това, от което ЕС има нужда, е нов враг. Честно казано това не се случва за първи път. През 2003 г., по време на американската война в Ирак, известни европейски интелектуалци – Хабермас и Дерида – виждайки антивоенните протести на улицата, мислеха, че европейската идентичност може да бъде консолидирана на антиамериканска основа. Истината е, че тя не може да бъде консолидирана нито на антиамериканска, нито на антируска основа, по простата причина, че в момента, в който се появи това усещане за несигурност, се оказва, че различни части на ЕС се чувстват еднакво несигурни, но причините за тяхната несигурност са различни. Южна Европа е притеснена много повече от това, което се случва в арабския свят. Страните в Северна Европа са притеснени от това, което извършва Русия в постсъветското пространство. Идеята, че една такава криза е достатъчна, за да създаде политическа идентичност, изглежда невъзможна. Нещо повече, и за левицата, и за десницата, включително за крайната левица и за крайната десница, Путин не е лесен съюзник. И едните, и другите харесват в Путин това, че е силен лидер, противопоставил се на САЩ. От друга страна, ако сте наистина вляво, нито това, което извършва руското правителство в сферата на икономическата политика – икономическото неравенство в Русия в момента е по-високо, отколкото в САЩ – нито социалните политики, свързани със сексуални малцинства, с граждански свободи, с отношение към емигранти, е нещо, което може да ви бъде модел. Що се отнася до десницата, крайната десница харесва много от нещата, които Путин казва – и за суверенитета, и за традиционни ценности. Но никой не може да забрави, че Русия е страната с най-много аборти на глава от населението – три милиона за последната година – и с изключително високо ниво на разводите. Така че Русия не изглежда това класическо консервативно общество, което би могло да бъде алтернатива на разпадащия се западен либерален модел. Появява се една особена напрегнатост, при която всички се отнасят един към друг напълно инструментално. Това прави особено трудна политиката по отношение на Русия.
Защо Европейският съюз се оказа толкова изненадан не от това, което Путин направи, а от това колко се промени руското общество? Това, което казва Мария Липман, ми се вижда изключително важно. Имаше един период, в който ние се опитвахме да обясним всичко единствено с фигурата на Путин и със силата на руската пропаганда. Това е красиво, ако сте политик, но ако искате да разберете какво става, това не е вярно. То може да ни харесва или да не ни харесва, но в момента Путин автентично представлява определени тенденции в руското общество и това общество се промени. Защо ние не видяхме тази промяна? Според мен това е свързано с три или четири важни неща. Първо, защото по време на такива големи промени всеки е загледан в себе си. Загледани в себе си не си дадохме сметка, че Русия и Източна Европа през тези 25 години откриха различни неща. Дали го вярваме или не, но в повечето страни в Източна Европа се появи усещането, че населението има значение, че хората имат огромно политическо значение, че те могат да променят неща. Това, което руският елит научи през 90-те години, всъщност е, че населението няма значение, че всичко се свежда до игри вътре в елита, вследствие на което всеки път, когато европейците казваха на нещо, което се случва в Източна Европа, революция, руският елит чуваше активно мероприятие, полицейска операция. Ако не вярвате, че е възможно хората спонтанно да излязат на улицата, тогава основният въпрос е кой ги е организирал, кой ги е изкарал и с каква цел. Това е фундаментално различие. Не е въпросът за едно или друго действие, въпросът е вярвате ли или не, че е възможно спонтанно хората да се окажат на улицата, независимо с какъв дневен ред.
Второто, което също се оказа изключително важно за това неразбиране, е, че ЕС успя да убеди себе си, че в края на Студената война всички сме победили. Това може да бъде разказано много по-лесно на страни като Полша, които вследствие на промяната виждат себе си като спечелили от тази промяна. Но през 90-те години руската икономика загуби около 35-40% от БВП. Много хора имаха усещането, че са загубили страната, в която живеят. Няма нищо по-провокиращо от това да ти казват колко много си спечелил, ако ти си убеден, че си изгубил. Според мен това психологическо разделение също изигра огромно значение.
И третото, разбира се, е различното отношение към държавата. Наскоро имах възможност да говоря с мой приятел, който е руснак, живеещ от години в САЩ, и който преди около два месеца беше в Москва. На летището взима такси към центъра и таксиметровият шофьор му казва: „Не съм доволен от икономическата ситуация, мисля да емигрирам в Америка“. На което моят приятел отвръща: „Знаете ли, по-добре емигрирайте в Канада, там е по-лесно за емигранти, по-лесно можете да започнете нов живот“. Шофьорът обаче се обръща и му казва: „Не, не, това не е вариант, аз не мога да живея в страна, която не е велика сила“. Важността да живееш в страна, която е велика сила, е част от това усещане, от тази промяна, която наблюдаваме в руското общество. Тя наистина не може да бъде сведена единствено до това, което се вижда по телевизията. Съгласен съм с Мария Липман, че протестите през 2012 г. в Русия бяха в някакъв смисъл regime change. Хората, които останаха на власт, бяха същите, но представите за това как се променя светът и какво значи да бъдеш на власт се промениха изключително много.
Весела Чернева: Като говорим за велики сили, една друга велика сила има подобно отношение по много въпроси, включително за спонтанните протести. Когато миналата година в Хонконг започнаха студентските протести, Китай беше убеден, че това е инсценирано от ЦРУ, че е активно мероприятие. Наскоро Фьодор Лукиянов публикува статия, в която разказва как ще изглежда 9 май след десет години – на Червения площад ще маршируват само китайски и руски войници, китайският президент ще е единственият голям официален гост, нито един европеец няма да е идвал там от десет години и руснаците най-накрая ще са се убедили, че европейците никога не са били сериозни в осъждането на нацизма, че никога истински не са се борили срещу фашизма, че се разбират най-добре с Китай, че отделянето на гражданското общество от политиката е перфектното състояние на обществената сфера. Каква е ролята на Китай в целия този пъзел?
Иван Кръстев: Още през 2006 г. известният руски писател Владимир Сурокин написа книга, която разказва бъдещето на Русия като китайски стоки и православни ценности. В продължение на последните десет години една от основните илюзии на ЕС е да вярва, че никой не може да възприема ЕС като заплаха. Ние сме толкова убедени, че сме вегетарианска сила, че когато някой каже: „Виждам заплаха от страна на ЕС“, си мислим следното: „Те така говорят руснаците, но сами не си вярват, защото големият проблем на Русия са Китай и исляма“. Не забравяйте, че Русия е страната с най-голямо ислямско малцинство, в момента най-много бойци, които се бият за Ислямска държава, идват от територията на Русия и специално от Чечения. Имаше изключителна увереност, че приближаването на Русия към Китай е невъзможно, че Русия е страшно притеснена от факта, че нейната територия около китайската граница е просто безлюдна, че руското население се страхува от китайско нахлуване и емиграция в Сибир. В крайна сметка част от тези представи до голяма степен бяха произведени в рамките на Запада, те бяха консумирани от Запада, без да се опират на каквато и да било реалност. Китай е изключително внимателен в отношенията си с Русия. Китай внимава именно да не засили тези страхове, тъй като отношенията между Китай и Русия не са били лесни през нито един период, включително през комунистическия период.
Вследствие на кризата със Запада се случиха три неща, които според мен ще имат дългосрочно значение. Първо, Китай се превръща в евразийска сила, каквато не беше. Влиянието на Китай върху страните от Централна Азия рязко се увеличи, защото Русия беше принудена да приеме това влияние, за да може да си гарантира подкрепа и да не бъде тотално изолирана след кризата в Крим. Второ, за първи път Русия разреши на китайските компании директен достъп до природни ресурси. И трето, със спирането на финансовите потоци, които идваха главно от Запада, рязко се увеличава финансовото и икономическо влияние на Китай върху руските икономически решения. В същото време трябва да кажа, че тези отношения няма как да бъдат лесни. В цялата идея за изолационизъм, която цари в Кремъл, всяка външна сила се привижда като опасност. В момента, разбира се, Западът изглежда много по-опасен и поради една много проста причина. Това е страхът, че този, който ти е културно по-близък, те заплашва много повече. Страхът е да не се превърнат руснаците в някакви западняци, Кремъл не се страхува, че те може да се превърнат в китайци. Този страх е изключително важен. Не забравяйте, че говорим за страна с много засилени демографски страхове. Опасността е, че намалява броят на руснаците, така че този, който ти е културно по-далечен, изглежда някак по-незаплашителен. На този етап Китай спечели много повече от отношенията си с Русия през последната една година, отколкото Русия от отношенията си с Китай.
Но тук ще се появи директен стратегически избор, който ЕС ще трябва да направи. ЕС може да реши да използва Китай за засилване на влиянието върху Русия, за отказ от използване на военна сила в постсъветското пространство, тъй като интересите на Китай са силно икономически и главно инфраструктурни по своя характер. Ако искаш да строиш железопътни линии, какъвто е случаят с Китай, който иска да направи железница от Пекин до Будапеща, ако искаш да контролираш пристанища, наличието на замразени или незамразени конфликти не е нещо, което засилва желанието ти да инвестираш. Така че от гледна точка на чисто стратегическия и икономически интерес ЕС би могъл да използва Китай за натиск и недопускане на определен тип действия от руска страна. От друга страна обаче това би имало много силен ефект в дългосрочен план. То означава огромно засилване на китайското влияние вътре в европейското пространство. Така че от една страна ЕС е изправен пред една безспорно глобална сила, каквато е Китай, а от друга страна – пред Русия, която е не толкова силна, колкото е със силна воля в момента. Кого подкрепяш в този случай? Как го правиш, какво избираш? Това е много трудно, защото за различните страни от ЕС този избор изглежда напълно различен. Проблемът на ЕС е, че все пак това не е единна политическа сила, а един особен компромис и консенсус от различни национални страхове и национални перспективи. И всеки път, когато ЕС е изправен пред такъв тип стратегически избори, това, което прави най-добре, е да не решава по особено решителен начин.
Весела Чернева: Изглежда в момента доминиращата идеология в Кремъл е изолационизмът – икономически и политически изолационизъм с изключение на отношенията с Китай. До каква степен този изолационизъм притеснява руското общество?
Мария Липман: Всъщност Русия не се хвали с този изолационизъм. Политическото послание към нацията е: „Ние въобще не сме изолирани, ние имаме съюзници – Китай, Индия… Само Западът не ни обича.“ Тоест доминантната идея е, че Западът е лош. Мразенето на Запада е нещо основно, тази антизападна политика става все по-твърда и по-всеобщо приета от руския народ. Има доста законодателни актове, приети от Руската дума, които осъждат Запада. Някои са свързани с икономиката, има също така администратавни мерки в това отношение. Негативното отношение към Запада в Русия нараства. Колкото е по-негативно отношението към Запада, толкова е по-положително отношението към Китай. Поради демографията на Китай се гледа като на съсед, който представлява някаква заплаха, тъй като Китай е наистина потенциален окупатор. Но така се мислеше преди. Сега Китай се смята за приятелска нация. Това е странно, защото какво знаят руснаците за Китай. Пътуват ли дотам? Много малко пътуват. Познават ли езика, културата? Не. Имат ли някакъв афинитет към тази култура? Много малък процент руснаци живеят в тези погранични райони. И въпреки това сега се казва, че китайците са братя. Това е доста опасно, защото Китай има огромно предимство пред Русия и това не е само предимството на силното икономическо развитие, а също така демографско, по отношение на външната политика и пр. Но има още едно предимство – предимството на ясната идентичност. Проблемът е, че Русия е много несигурна по отношение на националната си идентичност. Това е парадоксално развитие, защото от една страна национализмът определено расте, а националната идентичност не е ясна. Русия европейска сила ли е, като имперска сила ли ще се развива? Някои експерти смятат, че Русия е истинската Европа, че руснаците са носители на истинските европейски ценности. Други пък казват, че Русия не е европейска сила. Съществуват различни представи за идентичността на Русия. От една страна, Русия е прекалено голяма, за да бъде член на някое семейство като европейското. Същевременно й липсва силата и привлекателността, за да може да стане център, регионална сила. Така че в това отношение Китай има предимство. Чувството, че Китай е приятел, защото президентът Путин се среща с китайския лидер и подписва договори с него, не е причина да се смята, че китайците са приятели. Това от една страна кара Русия да не се чувства изолирана, но от друга страна е свързано с проблеми за региона.
Весела Чернева: Ние не обичаме да правим прогнози по отношение на Русия – какво ще се случи. Може би да помислим какво няма да се случи. Кои са нещата, които все пак можем да елиминираме като невъзможни? Дружбата с Китай заплаха ли е или не?
Иван Кръстев: Най-големият шок за европейците след Крим е именно фактът, че вече не знаят какво няма да се случи. Разбира се, никой никога не знае какво ще се случи, но има едно много важно усещане за това какви са границите. Едното от нещата беше – да, възможно е Русия да се опита да удържи Крим, но ще го направи като замразен конфликт. В резултат на кризата на представите за това какво е възможно и какво не е, в момента от европейска страна започна да се появява другият симптом – че всичко започва да изглежда възможно.
Не мисля, че е реалистично да се очаква, че вследствие на санкциите в следващите две или три години Русия ще се сблъска с икономически проблем, който лесно ще се превърне в политически и ще заплаши съществуващата политическа система там. Много неща могат да се случат, но това не изглежда възможно. И не защото няма да има влошаване на икономическото състояние на обществото, а защото по начина, по който руснаците мислят света около себе си, такова лесно превръщане на загубата на 20 или 30% от доходите на хората в политическа криза на мен не ми изглежда възможно. В този смисъл не може да се прави политика, базирана на такова краткосрочно очакване. От друга страна, големият структурен проблем, който Путиновият режим има, е, че никой – нито противниците му, нито поддръжниците му – могат да си представят Русия след Путин. Колкото повече персоналната власт, значението на фигурата на президента е важна, толкова по-трудно е да си представиш какво следва, защото за разлика от много други страни там няма механизъм за предаване на властта. За жалост в момента изборите не са такъв механизъм, те са тотално дискредитирани. От друга страна, това не е традиционна монархия. Президентът Лукашенко обича да ходи на футболен мач със сина си. В Русия дори тази версия не съществува. Трето, няма партия. Китайската комунистическа партия гарантира приемствеността на властта и появата на следващо поколение лидери. „Единна Русия“ не е такава партия. Както обичат да казват самите руснаци, тя е по-скоро нов съюз на чиновници, отколкото политическо движение. В този смисъл, за да бъде Путин силен, никой не може да си представи алтернатива вътре в рамките на системата, а колкото повече не си представяш алтернатива, не си представяш как изглежда Русия на другия ден, когато Путин вече не е президент, толкова по-катастрофично започва да изглежда светът. Дори класическият пример на приемника в момента изглежда не особено популярен, тъй като Путин вече имаше приемник и в някакъв смисъл решението му да се върне в Кремъл е свързано с факта, че той не хареса този приемник – страхът, че всеки следващ лидер ще предаде това, което той е направил, е изключително силен и това създава тази вътрешна структурна нестабилност на един режим, който иначе не е заплашен. Гледайки отвън, се питаш откъде идва вътре това напрежение в елите, при условие, че опозиция няма. То идва от тази невъзможност да видиш бъдещето. Затова се задават въпроси – например, при следващ президент на Русия (когато и да е това, и който и да е той) дали г-н Кадиров, който в момента видимо контролира изцяло Чечения, ще бъде лоялен на този президент по същия начин, по който е персонално лоялен на президента Путин. Ако това не се случи, как ще се гарантира териториалната цялост на страната? Един заместник-шеф на президентската администрация бе казал: „Без Путин няма Русия“. Ако това е вярно, то е в някаква степен най-страшното изказване, направено през последните години.
Тази структурна невъзможност да си представиш Русия без Путин обяснява парадокса на руската политическа ситуация. Опитите тя да бъде дестабилизирана отвън според мен са обречени на неуспех в краткосрочен план. Това, че в момента руснаците нямали френско сирене и едва ли щели да издържат, не е толкова важно, защото тези неща засягат малка част от населението. Не повече от 10% са пътували извън страната. Административният капацитет на властта в Москва да контролира тези процеси е много по-голяма, отколкото можем да си представим. В същото време вътре в елита се появява една растяща несигурност, която е свързана с липсата на политическо бъдеще. Оттук следва и китайският фактор – за да имаш дългосрочни стратегически отношения с Китай, ти трябва да ги планираш в рамките на 20-30 години. Това, което всички знаем за Китай, е прочутата фраза: „Какво мислите за Фернската революция?“ и нейният отговор: „Още е рано да се каже“. Ако за 200 години е рано да се каже, то в крайна сметка не можеш да имаш стратегически отношения с Китай, ако мислиш в рамките на 3 или 5 години, на този или следващия апарат. Това е големият проблем вътре в рамките на руско-китайските отношения, тъй като от едната страна е Китай с неговото дългосрочно отношение, а от другата Русия, която има краткосрочна политика. Това не е най-добрият начин за създаване на каквото и да било стратегическо партньорство. Нещо повече, самата Русия преди тази криза си даваше ясно сметка, че тя иска да се обърне към Азия и това не значеше непременно обръщане към Китай. Специален приоритет беше поставен върху развитието на отношенията с Южна Корея и Япония, които се мислеха като алтернатива за някои американски и европейски технологии. Сега това е много трудно. Затова си мисля, че единственото, което със сигурност можем да кажем за следващите пет-десет години, е, че няма да бъде скучно и ще продължаваме да се изненадваме.
„Портал за култура, изкуство и общество", 13.05.2015